Неволя невиждана (Литовска приказка)

Живели някога двама съседи. Единият — богат другият — беден. Богатият, за каквото и да се залови — във всичко има сполука. Копейката му копейка привлича, рублата сто рубли примамва. А беднякът ден и нощ се труди, гръб не изправя и все не му върви, все наопаки излиза всичко. Нивата ще засее — град ще удари житото, с последните си пари безрога коза ще купи — и нея вълкът ще изяде…

Веднъж двамата съседи се приготвили да отидат в града на пазар. Богатият натъпкал догоре колата си със сланина, сирене, качета с масло. А бедният метнал в разсъхналата си талига наръч лен и потеглил.

Стигнали в града. Веднага търговци наобиколили богатия, мигом разграбили всичката му стока, наброили му цяла торба жълтици. А лена на бедняка никой не иска и да погледне. Само една бабичка се дотътрила, пообърнала лена оттук-оттам, попипала го и отминала. Беднякът затичал подире й.

— Купи го, евтино ще ти го дам!

Той не догонил бабичката, а и стоката си загубил. Крадци откраднали не само лена, но задигнали и талигата с коня.

Какво да прави беднякът? Помолил той богатия да му заеме два-три гроша, за да си купи нови дървени обуща; старите били съвсем износени. А онзи се обърнал, сякаш не го чул, седнал в колата си и заминал. Дори не пожелал да откара съседа си.

Тръгнал беднякът пеша. А пътят минавал край гората и вече се, свечерявало. Едва се влачел беднякът, а на туй отгоре се и препънал о някакъв корен. Спрял се той и въздъхнал тежко:

— Ех, ти моя неволя невиждана!

И едва изрекъл това, изведнъж пред него застанала една жена — страшна, мършава, космата! Целият път преградила, главата си във върха на боровете опирала.

Изплашил се беднякът.

— Коя си ти? — попитал я. — Отде дойде?

— Аз съм твоята неволя. Ти сам ме повика, носи ме тогава на гърба си.

— Но ти си много голяма, моя невольо! Не можеш ли да се смалиш поне наполовина?

— Защо да не мога — казала неволята, заклатила се, заклатила и станала два пъти по-малка.

Беднякът я погледнал, почесал се по тила и рекъл:

— Все още си голяма, моя невольо! Не ще мога да те нося.

Започнала неволята още повече да се смалява. Като снежна пряспа се топи пред очите. Ето — колкото човек, колкото детенце станала. А беднякът все вика:

— Хайде още малко, още малко!

И станала неволята колкото орехче. Тогава беднякът, който не бил глупав, извадил табакерата си, пъхнал в нея своята неволя и затворил капака. После сложил табакерата в джоба си и тръгнал нататък.

Вървял, вървял и стигнал до една воденица. Колелата на воденицата се въртят, тракат, водата в бента пръска пяна, сякаш кипи. Спрял се беднякът, измъкнал из джоба си табакерата и я запратил право във водовъртежа.

— Върви по дяволите, моя невольо! Оттук вече няма да излезеш!

И станало тъй леко на душата на бедняка! Запял си песен и закрачил нататък.

А неволята и радостта не живеят заедно. Махне ли се неволята, гледаш — усмихнало се щастието. Така станало и сега. Още не извървял беднякът десетина крачки, гледа — нещо блеснало в нозете му. Навел се — ето ти жълтица, и то новичка.

— Е, ще си купя с нея кон — рекъл беднякът и запял още по-високо.

Върви, пее и си мисли:

„Конят най-много трябва на селянина, но и без талига не може.“

И едва помислил това — пак нещо заблестяло на пътя. Навел се беднякът и — ако искате вярвайте, ако искате не вярвайте — дигнал от земята още една жълтица. Върви нататък беднякът, подрънква жълтиците и си говори:

— Но на доброто стопанство трябва и крава!

И какво мислите? Веднага изскочила и трета жълтица. Сякаш някой нарочно я подхвърлил. Дигнал я беднякът и я сложил в джоба си при другите две.

Върнал се той в къщи — купил си и кон, и талига, и крава и заживял спокойно.

Чак сега животът му станал по-друг. За каквото се залови — всичко върви добре, каквото направи — все излиза хубаво. А той и по-рано не обичал да се излежава. И ето, от година на година стопанството му почнало да се подобрява. Заживял беднякът не по-лошо от своя съсед.

Но богатите, както се знае, имат завистливи очи. Богаташът съвсем загубил спокойствието си. Как тъй — по-рано съседът беше по-беден от просяк, а сега си живее, не познава немотията! Дали тук няма някаква тайна?

Отишъл богаташът при бедняка, уж да се посъветва нещо за стопанството, и почнал да го пита и разпитва. А беднякът с всичкото си простодушие взел, че му разправил как се избавил от неволята си, как я потопил във воденичния вир.

„Ето каква била работата! — помислил си богатият. — Е, добре, ще ти покажа кой съм аз! Ако всички бедняци смъкнат неволята от гърба си, тогава кой ще работи на богатите!“

На другия ден богаташът отишъл във воденицата. Втурнал се при воденичаря и почнал да охка и да се вайка:

— Ох, беда, ох, нещастие! Минавах край твоя бент и изтървах кесията си с жълтиците. Бъди милостив, отбий водата, може би ще я намеря на дъното.

Воденичарят му повярвал и отбил водата. Започнал богаташът да търси табакерата на бедняка. Всички камъни обърнал, цял се изцапал с тиня и най-сетне намерил табакерата.

— Е, съседе, дръж се сега! Ще пусна твоята неволя, нека тя пак тръгне по петите ти!

И богаташът натиснал закопчалката, капакът щракнал и неволята на бедняка — хоп! — изскочила от табакерата. Отначало тя била не по-голяма от орех, но после — като почнала да расте! Станала колкото детенце, колкото едра жена — все расте и расте. Израснала по-високо от покрива на воденицата. Поотърсила се неволята, поразкършила снага.

— Ох, благодаря ти, богаташо, аз вече мислех, че ми е дошъл краят! Затова сега ще ти бъда верен приятел, никога няма да те оставя!

— Какво приказваш, какво приказваш! — изплашил се богаташът. — Та ти не си моята неволя, а на бедняка. Върви по-скоро при него!

— При твоя съсед ли? Не ми трябва. До тоя хитрец, до тоя злодей няма вече и да се приближа. Ти ме спаси, при теб и ще остана.

Затреперил богаташът от страх. И тъй, и инак молил неволята да го остави на мира. А неволята само поклатила глава и изчезнала, стопила се като дим. Тогава богаташът скочил от талигата и шибнал коня. Понесъл се конят по пътя, а богаташът го удря с камшик, шиба го по хълбоците и по гърба. Мисли си:

„Може би неволята няма да ме стигне! Може би аз ще избягам от нея!“

И щом помислил това — конят се дръпнал изведнъж с всичка сила, и то така, че богаташът се изтърсил от талигата и си счупил ръката.

А по-нататък се случило нещо още по-лошо. Изправил се с мъка богаташът и се затътрил из пътя. Но още не стигнал до селото — гледа: целият му имот гори в пламъци, само дим се стели наоколо. Така изгоряло всичко докрай — и парите, и добитъкът, и къщата.

Тъй се пада на богатия. На чуждата неволя не се радвай, на чуждото щастие не завиждай!