Как кукумявките се научили да пеят (Естонска приказка)

Едно време всички птици пеели еднакво. От туй се получавало голяма бъркотия. Ще чуе гълъбът някоя хубава песничка и ще помисли, че гълъбицата му се е разпяла. Ще литне към гласа и право в ноктите на ястреба ще попадне. Ще почне червенушката да вика пиленцата си, а на нейния зов ще се стекат сивите врабци… Най-после дотегнал на птиците такъв живот и те решили така: ще сложим всички песни в един голям сандък и ще вадим по ред: кой каквато песен изтегли, такава ще пее целият му род.

Определили птиците деня, часа и мястото и долетели от всички краища на гората да делят песните.

Само кукумявките закъснели. Те били големи мързеланки и много обичали да си поспиват. Като летели към определеното място, птиците повикали и двете кукумявки, които дремели на един клон, но те само поотворили кръглите си очи и си казали една на друга:

— Защо ще бързаме? Най-хубавите песни са по-дългите и по-тежките — те навярно са потънали на дъното на сандъка. Затова ще се паднат на нас.

Чак привечер кукумявките отишли да получат своя дял. Надникнали в сандъка — празен. Другите птици били разграбили всичките песни: затова и кукумявките не получили нищо.

А нима могат да живеят без песен? Да не знаят как да се обадят една на друга. Потъгували, потъгували кукумявките и най-сетне рекли:

— Хайде сами да си измислим някоя песничка.

Но това не било тъй лесно. Ту запеят така, че чак ушите да ги заболят, ту се залеят с трептящи звуци и вече се радват — ех, че хубаво! — и току изведнъж слушат: същата песен, само че много по-звучно пее някакъв си нищожен врабец.

Съвсем се натъжили кукумявките. А птиците наоколо сякаш напук си чуруликали от сутрин до вечер.

Една привечер двете приятелки кукумявки се срещнали в горичката край селото. Побъбрили си за туй, за онуй, заговорили за тъжната си участ. И тогава едната казала:

— А защо да не се поучим от хората?

— Виж, това не е лошо — отвърнала другата. — Аз току-що узнах, че днес в чифлика има сватба. А по сватбите, както знаеш, се пеят най-хубавите песни.

Речено-сторено. Отлетели кукумявките в селото, право в оня двор, дето празнували сватбата. Настанили се на едно ябълково дърво, което растяло близо до къщата, и наострили уши. Но за тяхно нещастие никой от гостите не запявал песен. Омръзнало на кукумявките да седят на клончето.

— Изглежда, че и от хората не ще дочакаме помощ! — рекли си те и вече се готвели да си отлетят.

Но в тоя миг вратата скръцнала, разтворила се шумно и някакъв веселяк се провикнал колкото му глас държи:

— Уу-ух-уу!

— Ето моята песен, ето я моята! — извикала първата кукумявка.

— Да, провървя ти на теб! — отвърнала приятелката й.

В това време в конюшнята се събудил конят. Събудил се и запръхтял с всичка сила:

— Фррр…

— А това е моята, моята песен! — завикала тутакси втората кукумявка.

И двете весело хвръкнали, за да стигнат по-скоро в родната гора и да се похвалят със своите чудни песни пред другите птици.

Комуто се е случвало нощем да попадне в някоя борова, брезова или елова гора — той навярно е слушал как две птици се обаждат една на друга. Едната вика:

— Уу-ух-уу!

Другата отговаря:

— Фррр… Фррр… Фрр-рр-рр!

Това са същите ония кукумявки, които едно време ходили на сватба да се учат на песни.