Метаданни
Данни
- Серия
- Драконче (2)
- Включено в книгата
- Година
- 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 33гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Информация:
Николай Теллалов. Царска заръка
Роман, български.
Редактор: Николай Светлев
Коректори: Иван Крумов, Вихра Манова
Корица и илюстрации: Николай Теллалов
Първо електронно издание — Фондация „Човешката библиотека“, 2011
Ако по-желаете да подкрепите автора — парично или с отзиви :), — заповядайте в сайта ни.
История
- —Добавяне
1
Тя усети топлина на слънчеви лъчи и вирна лице нагоре.
Невероятно, но пред гледката, невиждана и насън, Елица сякаш почувства как се разширяват зениците й. Усети го със същата яснота, с каквато съзнателно би отворила по-широко очи.
В ниските лилави облаци зееше невероятна цепнатина като след удар на невидима титанична брадва. Отгоре й в небесата — (а може би от дъното им, пообърка се Елица) — огненият лик на Слънцето надзърташе сякаш любопитно хлапе, което играе на жмичка…
Вратът й се схвана. Елица сведе глава и я завъртя енергично в кръг, потривайки шия с длан. Когато отново погледна в подчертаните висини, й се стори, че е мъничка мушица в недра на невероятен кладенец, иззидан с тежки пъстри облаци, а из фугите струят златни копия светлина.
— Вълшебно… — въздъхна Кристиян до нея.
Не можеше да не се съгласи, но отново я подразни плахата му натрапчивост. Всъщност не бе никак лош човек, далеч по-готин от повечето. В момента дори му бе благодарна, че я е измъкнал от града на този излет, обаче той явно очакваше от нея нещо, което хич не й влизаше в плановете. От друга страна, намираше го и забавен, и дори привлекателен като мъж, но постоянно се убеждаваше, че Кристиян упорито отказва да се примири с чисто дружеските им отношения. Само за седмица познанство той вече й бе досаден колкото Тео за през цялото време на отношенията им. Е, слава Богу, поне бившето й гадже го нямаше наблизо…
Тя кимна. Доброто й настроение и симпатията към целия свят, включая Кристиян, надделяха над смущаващия му стремеж да я обгражда с покровителствен уют. Това вече го знаеше и не искаше отново да бъде нечия собственост.
— Преди да заминем насам, видях в София чайка! — сподели тя.
— Вярно? — учуди се Крис. — Да не би морето да ни зове?
Подчертаното „ни“ отново прозвуча за Елица самонадеяно и тя съжали за доверчивия си изблик. Втренчи се в небето, търсейки там утеха.
Ала облаците горе пак се слепваха, изтриваха сенките под краката. Скоро от възхитителната гледка остана само суровата картина на самотни скални зъбери и катерещи се по тях мрачни борове.
Пътеката пълзеше край бодливи храсти, туфи жилава трева и стърчащи като кокали камънаци. Въздухът, толкова чист и вкусен за дишане, замайваше не по-зле от силно домашно вино. Младежката компания пъплеше по склона, разтегната на стотина метра. Смях и гласове се премятаха в достолепното безветрие на планината.
— Я вижте! — посочи някой от групата. — Облачето си полегнало! Цял ден по небето тичкалоооо…
По-добре не би могло да бъде казано. Сред кристалния въздух на планинските склонове, между два полегати върха се мъдреше сиво-бяло петно. В първия момент окото се стъписваше от нелогичността на зрелището, но после опитът подсказваше на мозъка да се коригира и грамадната буца мъгла придобиваше перспектива. Наистина лежеше там, досущ великанска овца, неподвижна, необичайно рязко очертана, и поглъщаше пътеката на около пет-шестстотин метра право напред.
— Сега вътре ще има виелица — пошегува се някой.
— Прави си майтапи ти! — отзова се друг. — Ама веднъж под Чумерна през деведесе и втора да знаеш к’ва кушия ни се случи…
Елица възторжено гледаше мъглата. Припомни си онова време, когато съвсем малка я озари омайващата мисъл, че мъглата е нисък облак, а облаците са високолетяща мъгла. Тогава я очарова възможността да ги пипне и провери — вярно ли са от захарен памук тези изменчиво-забавни неща в небето… или от сметана? И ето сега още една възможност. Колко жалко, че не е захарен памук наистина.
С всяка стъпка приближаваха мъглата. Впечатлението, че е морна и заспала, се засилваше. Първите от компанията вече се стапяха в призрачните й воали. А ето и самата Елица влезе в облака. Буквално след няколко метра светът изчезна — отзад, отпред, отстрани. Пътеката под краката й се изгуби в сива пелена. Стана студено и пронизващо до кости влажно. Притъмня. Звуците сякаш се пъхнаха в меки калъфки, превърнаха се в нещо тайнствено, пришепващо като от уоки-токи. В същото време и най-далечните гласове забръмчаха наоколо като в телефонна слушалка, ту заглъхваха, ту се изостряха. Хладна преждена па̀ра ту откриваше самара на вървящия пред Елица младеж, ту потулваше всичко. По камъните скърцаше скреж, туристическите обувки бръснеха трошливи треви край пътеката.
— Омагьосано, нали?
Гласът на Кристиян идеше далечен като от километри.
Елица кимна и изведнъж изтръпна без никаква причина. Обичаше приказки, но нещо не й хареса. Бе странно мигновено усещане и то изчезна много бързо, влачейки зад себе си гущеровата опашка на спомена. Остана неприятен привкус ли, полъх ли, безличен и безформен. Елица сви зиморничаво рамене и подръпна ремъците на раницата. Оглеждаше подминаваните сенки, в които не всякога разпознаваше камък, дърво или спрял да почине човек.
— Ехей! — провикна се някой, все едно в ухото й. — Почна се мачът с алжирците! Владко, къде са батериите за радиото, у твоя самар или къде бяха, че не мога да ги намеря… — Гласът се изгуби в незвуковото шумолене на мъглата. Нервни тръпки побиха Елица от гърдите, през слабините и омекналите нозе.
И изведнъж съзря нещо цветно, ярко и дребно. Тя се поколеба само миг и сви от пътеката, неочаквано за себе си изгаряйки от любопитство… и не намери нищо. А за парченце от секундата остана убедена, че вижда цвете, може би лале… Да, бе, да — градинско лале в началото на юни и на 2500 метра надморска височина, как пък не!… Девойката се върна на пътеката засрамена и продължи с равномерни крачки нагоре да пресича мъглата. Посегна към ушите си — бяха заглъхнали. Мразеше това, но реши да не обръща внимание — после, след като внезапно слухът се оправя, нахълтващите звуци се възприемат като приятно нови и свежо чудесни.
Падаха капки някъде отляво и Елица обърна лице натам. Замря, защото отново й се привидя червено цвете в мъглата. Поколеба се и реши да попита Кристиян дали вижда нещо. Обърна се и зачака силуетът на „сянката“ й да изплува насреща…
С тревога си даде сметка, че освен клатушкането на влажните воали, наоколо няма никакво движение. Не чуваше почти нищо освен дишането си. Тя притаи дъх. Стори й се, че в мъглата блуждае мързеливо и глухо капчуче и боботят някакви отдалечаващи се шумове, но толкова неясни и неопределими, че на нищо не й приличаха. След още половин минута разбра, че вече чува нормално. Обаче никакви човешки гласове не тревожеха смаления летаргичен свят в търбуха на облака.
— Хей — подвикна Елица.
Не чу гласа си, той потъна като в пясък, но след секунда се обади отдясно… отляво… и пак, и пак, замиращ и изкривен. Ехо.
Девойката се обърка. Отново се ослуша… и гневно отхвърли пипалата на страха. Нали ти липсваха приключения? — Ето ти ги! Хайде сега, кротичко си хвани пътеката и се наслаждавай на приключението. След малко Кристиян ще те намери или сама ще си излезеш от мъглата — и край на преживяването. Хайде, мойто момиче, тропкай си по пътеката подир другите. Истерии! Цветя й се привиждали!…
След тези трезви разсъждения обаче тя не помръдна. Никак не бе сигурна в коя посока да върви. Не можеше да забележи и наклона на терена. Замисли се, пъдейки тревогата, и благоразумно реши, че няма значение — накъдето и да хване, щом походи, ще разбере дали слиза, или се изкачва. Това е. Колко просто. Само да не объркам пътеките…
Понечи да тръгне, но коварното подсещане, че може да поеме по грешно разклонение, я спря. Елица затъпка на място и безпомощно се озърна.
И отново видя цветето. Намираше се на самия ръб на полезрението, на границата на проницаемостта на млечно-сивата завеса.