Николай Теллалов
Царска заръка (36)

3

Тя се пробуди стремително и подплашено седна на миндера. Бе хубава дори такава — с подпухнали очи, с ивици от чергата по бузата, разрошена и бледа. Вананд усети, че крепеното досега негово спокойствие се изпарява.

Подаде й влажен от росата пешкир да освежи лицето си — не разполагаха с друга вода, освен с питейна в манерката.

Елица пое кърпата, без да го поглежда, и той сякаш стана кух, все едно изтръпнало бе самото му сърце и сега гумено и отчуждено тупаше в безчувствени гърди.

— Елице…

Тя дори не вдигна глава. Оправяше раздърпаните си в съня дрехи, потъркваше зиморничаво длани.

Още от утрото бе студено, а сега вече клонеше към пладне, но продължаваше да е хладно и ветровито.

В същото време в Дунавската равнина силен западен вятър вършеше пакости, чупеше дървета и събаряше керемиди.

— Елице, ще дойдеш ли с мен?

Тя го изгледа безкрайно учудено, с толкова големи и детски ясни очи, че джамачът се задави с думите, които напираха на устните му.

Девойката сведе взор към маратонките си и се зае с непослушните в пръстите й връзки.

— Закарай ме вкъщи… Не, теб навярно те търсят… Някъде, където да си хвана автобус или влак до София — глухо рече тя към пода.

— Наблизо е Костинброд! — почти зарадвано отвърна колобърът. — Ала мога да дойда до вас, нищо…

— Закарай ме до Костинброд.

— Не, наистина не ми е трудно…

— До Костинброд — повтори Елица на обувките си.

Той бавно пое въздух и отстъпи:

— Добре.

Вън те примижаха. Небето, дори и облачно, бе тежко-ярко и изстиска горчиви сълзи от очите. Джамачът изкара мотора от полурухналата плевня. Елица се огледа назад към къщата, правейки с длан козирка. Била е строена много отдавна, на два ката, с кошара отдолу, сега безмилостно олющена, с почернели и изкривени греди, пуста, забравена от всички, освен от времето, което бавно я гризеше и смилаше на прах с безплътни зъби като с воденични камъни…

И селото приличаше на тази изоставена старица — мъртво и мрачно под сивия слепящ небосвод. Село-призрак. Девойката даже не научи името му от скапаната в ръжда табелка, косо висяща върху дървен електрически стълб без жици.

Елица се улови по-здраво за колана на мъжа пред себе си, чийто вкаменен гръб й закриваше пътя, и затвори уморени очи. Сякаш и минутка не бе спала. Нещо лютеше в носа й — миризмата на онази къща, в която най-близкото и свидното й се бе превърнало в нещо чуждо и ужасно…

Моторът подрусваше по дупките на пътя, клатушкаше се като куц кон, двигателят му кихаше и прекъсваше. Магьосникът изръмжаваше от време на време нещо неразбираемо, насочено към калта и разбития асфалт…

Елица се унасяше в болнава дрямка. Нищо не я интересуваше, нищо не искаше.

Само да спи. Да спи. Винаги само да спи.

 

 

А в това време финансовият министър на страната говореше, че правителството очаква ръст на доходите на населението. Два земеделски съюза честваха годишнина от смъртта на легендарния си лидер и се препираха за първенство. Заминаваше българска делегация за Израел, където бяха осъдили приятелката на убиеца на Рабин. НАТО демонстрираше военновъздушна мощ в небето над Албания и Македония, други самолети провеждаха хуманитарна акция в подкрепа на бежанците от Косово. Далеч от Европа бе починал архитектът на столицата на Бразилия. Българските волейболисти отново побеждаваха корейците с 3:1 гейма.

Слънцето проби най-сетне облачността, ала за кратко. Светлината му над София и околностите остана дифузна, неочертаваща никакви сенки, но бе ярка и зла за всяко око. Метеоролозите очакваха да завалят градушки.

 

 

Млад мъж с мотоциклет „Ява“ остави на жп гарата в Костинброд хубаво момиче, което приличаше на сянка. Постоя край нея. Изглеждаше много нещастен, а тя гледаше в краката си и мърдаше изцапани голи колене под дънкова пола с презрамки. На раменете й нелепо висеше черно рокерско яке, по-скоро кожух с клоунски широки ръкави и кожени връзки вместо цип или копчета.

Младежът й подаваше някакъв светъл платнен пакет. Тя поклати отрицателно глава. Тогава той го остави на земята пред нея, безмълвно пъхна в ръката й нещо, приличащо на пачка банкноти, постоя секунда-две и решително яхна мотора си.

Бюфетчийката, която наблюдаваше тази няма сцена, присви осъдително устни. Девойката стоеше на перона като препарирана. Навярно сама си беше виновна. Жалко все пак, ама който как си го направи, кой как си постеле…

Жената изобщо не се учуди, когато към невръстната наркоманка от няколко страни се насочиха цивилни мъже, от километър им личеше кои са. Поведоха я нанякъде, покорна и мека като памук. На гърба на дрехата й имаше нещо, което напомняше пречупен кръст от блестящи капси.

Ах, мърла с мърла такава!

В края на перона се мярна яка камуфлажна фигура в бронирана жилетка, закачулена и с грамадна пушка като за стрелба по космически спътници или самолетоносачи. Направи някакви знаци с лявата си ръка и изчезна. Над гарата оглушително избръмча вертолет, а отзад засвистяха гуми и някакви гъзари изфорсираха колите си.

И отново настъпи спокойствие…

 

 

Когато Вананд усети заплахата, вече беше късно да я заобикаля. Налагаше се просто да бяга. Механичният кон под него изрева… но не се подчини на колобърската му воля да развие скорост, която би смаяла неговите създатели-конструктори. Джамачът се обърка. Опита се да хване здраво с ума си непокорните природни сили, зад които туптеше едната Истинска Мощ на Всемира… ала енергията изтичаше, разсейваше се безредно и разпиляно, защото магьосникът не бе нито спокоен, нито съсредоточен в този миг. Той застина насред пътя, подпрял крака в асфалта.

Много, много отдавна от подобен пристъп на паника го избави, та отърва командирката на стрелкините, в чийто отред бяха включени уж за охрана момажите. Маджарската сабя не посече тогава смръзналата му се от страх глава, ами се разхвърча на ситни късчета, когато боила Верена посрещна смъртоносната стомана с ноктесто крило… и сетне змейкинята хвърли малкия си плък^[1] момчета и момичета от знатни родове в контраатака!…

Ох, че люто зафучаха те, същински малки змейчета — и вражи редици се пилееха отпред им като окапала есенна шума от вихрушка!…

Ала сега нямаше кой да го спасява. Освен да се бори, да се погрижи сам, както вече бе твърдо свикнал да го прави.

Само че… искаше ли?

 

 

Елица се окопити чак когато я качиха в звънтяща и боботеща машина. Тя се задърпа, но земята пропадаше под колесника на хеликоптера, а и я държаха здраво за ръцете и през кръста.

Край нея бе пълно с въоръжени мъже, окичени с някакви устройства, виждани само на филм с Брус Уилис. Ако и той беше изскочил отнякъде и й бе заговорил с размазани субтитри, Елица щеше да се успокои, че спи и сънува кошмар. Ала уви.

В опашната част на вертолета седяха двама военни с грамадни шлемофони на главите — приличаха на някакви гигантски насекоми. Чоплеха масленозелени метални кутии, от които излизаха дълги прешленести пипала-антенки и крещяха ту в микрофоните, ту към единствения цивилен в летящата машина — висок, слаб, с изцъклени очи като късчета лед. Носеше бронирана жилетка с бял шаблонен надпис ЦС БОП — POLICE. Той също имаше слушалки на главата и гледаше напрегнато в алуминиев стелаж с наредени портативни телевизорчета. Елица бе избутана зад гърба на този мъж и заставена да седне в привинтена към борда желязна рамка с брезентова седалка. Ръце в камуфлажно облекло я закопчаха с предпазен колан. Металната катарама щракна като белезници.

Цивилният се извърна към девойката и тя неволно се сви, убодена от зениците му. Той я разгледа, сякаш бе вещ, но нищо не каза и отново се зае с мониторите.

Явно бе началникът тук.

Постепенно Елица започна да чува малко по-ясно репликите на хората около себе си, макар и откъслечно. Забеляза и стойка с картечница, провряла тънък хобот през отворената врата на машината. Отвън във вътрешността на вертолета нахлуваше сърдит вихър.

— … засечен… югозапа… шосето… … ти километър…

Цивилният се оживи и рече нещо към пилотите. Хеликоптерът се наклони напред — стомахът на Елица се обърна, — извърши остър вираж и се понесе ниско над крайпътни дървета, над керемиден покрив с пробляснала край комина антена. Залюля се светкавичен изглед към лента на шосе, по което колона полицейски джипове вдигаха пръски през локвите.

— Дайте на момичето кърпа — нареди Георгиев и заповедта бе изпълнена не без тромава грижовност и сдържано съчувствие.

Изчака я да се оправи и да отпие от подаденото й канче глътка чай. Той се отблъсна с крака назад и заедно с изщракалото по плазовете столче почти се изравни с девойката.

Без да я гледа, мъжът тихо, но достатъчно ясно за преодоляване шума на двигателя и цвиленето на витлата, каза:

— Не се притеснявайте, госпожице Браничева. Приятелят ви няма да пострада, стига да бъде разумен… — цивилният внезапно обърна глава и впи вълчи взор в нещастното лице на момичето. — Змей ли е той? — изстреля грубо и нетърпимо.

Елица, в чиято глава цареше отново надигаща се бъркотия, не отговори.

— Питах те нещо, девойче младо! — излая заплашително Георгиев с лудо ококорени очи.

Съвсем неочаквано за себе си Елица се опита да изправи превития си от облегалката гръб. Не успя, предпазните ремъци я задържаха. Можа само да отвърне, без да крие пламналата омраза:

— Виж си сам!

— Имаме визуален контакт с обекта — избърбори по-близкият свързочник.

Георгиев се завъртя, отново приплъзна стола си на място и завря нос в млечносинкавите екрани. Те трепкаха дразнещо и Елица не различи нищо разбираемо върху тях.

— Скорост!

Момичето почувства как инерцията я притисна в седалката.

Отстрани прелетя друг хеликоптер — петнист и изто̀чен като хищна риба.

Човек с вид на началник приклекна до Георгиев, държейки се за скоби в бортовете. Беше военен, в полева маскировъчна униформа и светлосиня барета. По пагоните му блеснаха ромбчета.

— Не стреляйте, идиоти! — рече Георгиев в радиото.

— Накъде отива? — попита офицерът.

— Не се ли досети? — недружелюбно отвърна цивилният. — Царичинската дупка.

Военният кимна и отиде при свързочниците. Радистът заговори нещо на колите долу, кой знае защо на английски, бъркайки от вълнение в речта си български думи. Спря и дообясни нещо, този път като че на руски.

— Как му е името, само Витан ли? — викна офицерът към Елица.

Тя му отвърна с поглед, издаващ намерение да го ухапе. Военният сви рамене и се обърна.

— Ето го!

По пътя, крит от хълмове и дървета, пресичан от дерета и долчинки, се виждаше мотоциклетист. Елица почувства буца в гърлото си. Вертолетът прелетя над преследвания джамач и изви света край себе си в обратен вираж. На момичето отново му се догади, но с героично усилие и стискане на устата с шепи не повърна.

Двата хеликоптера кръжаха над Вананд като лешояди, пикираха и нещо ревяха към него с мегафони. Понеже облаците се спуснаха ниско и небето притъмняваше, пилотите запалиха прожектори, с които уловиха човека на мотора в бледи конуси светлина.

И ненадейно беглецът изчезна. Хората край Елица извикаха в един глас едно неприятно изненадано „О!“, но Георгиев се захили като дявол и заби пръст в мониторите:

— Лъже! Лъже! Ето го! Следвайте камерите, тях не може да преметне!

Не, това не можеше да е истина.

Аз сънувам — внушаваше си Елица. — Само кошмар, глупост някаква. Чакам Витан за вечеря и съм задрямала в хола. Ей сега, ей сегинка той ще дой…

От другия железен стършел внезапно стреляха с трасиращи куршуми!

Огненият пунктир на картечницата удари Витан в гърба… Елица неистово искаше да стисне клепачи… но, парализирана, остана с широко отворени очи и видя, че любимият й залитна, моторът направи опасен зиг-заг, хвръкнаха искри… и мотоциклетистът изравни машината, а после се стрелна напред с още по-голяма скорост. Вдигна се на задна гума и заподскача като кенгуру през завоите!

— Ама не може да дига толкова… — измърмори невярващо един полицай до нея.

— Прекратете огъня!!! — врещеше в микрофона Георгиев.

Бе излишно. От втория вертолет секнаха стрелбата. Пилотът на тяхната машина се извърна назад и кресна от кабината нещо на Георгиев.

— Какво?

— Картечарят е убит от рикошет! — изрева пилотът.

Георгиев го гледаше, сякаш искаше да му прегризе гърлото. После изкриви устни и в шума на витлата и рева на двигателя беззвучно оформи нещо като псувня: Казвах им аз, майката им тъпа…

Обади се радистът, че отпред е готова блокадата на пътя.

— Още пет километра.

— Отцеплението отстрани? — делово попита Георгиев.

— Да, да.

— И внимавайте…

— Пожарните са готови. Линейката също.

Сътрудникът стисна зъби и след миг избухна:

— Линейка! Молете се да не ви потрябва на вас!!!

Млъкнаха.

Трепкащият прожектор държеше лудия рокер в призрачна ръка, хеликоптерът бумтеше и тракаше често-често като огромно метално сърце, изпаднало в безчувствен механичен бяс. Никой вече не се цепеше по стържещия мегафон, нито смееше да стреля. Чуваха се виещи сирени на джиповете-преследвачи. Странно как за състоянието си на свит в черупка охлюв Елица видя, че неколцина командоси в хеликоптера поставиха скришом оръжията си на предпазител и се вкопчиха в пожарогасителите и черните метални бутилки, завършващи със заскрежени фунии.

А отпред, по шосето долу, светнаха нови прожектори, мигащи сини и червени лампи, чиито отблясъци пълзяха по масленопрашна коруба на бронетранспортьор… и още един, с щръкнали едрокалибрени дула… и хора. Много хора. Приклекнали зад метални щитове, сребристи и тантурести, с маски и пушки. Над тях надвисваха брандспойтове^[2] на пожарни коли.

Радиотелефони „Моторола“ забръмчаха, бълвайки противоречиви инструкции: „Никаква стрелба!… Готови за огън!… Да се обкръжи!… Никой да не го доближава!… Ако видите нещо нередно, не обръщайте внимание! Дръжте си очите отворени не на четири, а на шестнайсет!“

Преследваният рокер намаляваше скоростта.

Спря.

Спокойно, сякаш бе на паркинг, изгаси мотора и го постави на стойка върху отдавна изтритата осова линия. Похлопа слепия му фар с жест, като да казваше: добро, добро конче. Огледа се нехайно назад, където трийсетина метра надолу по шосето се изсипваха от блиндираните автомобили полицаи в огнезащитни костюми. Зад тях танк звънтеше с вериги. От двете страни на втората блокада кацаха вертолетите.

Нещо изгърмя високо над пътя.

Вананд с избликнала надежда вирна глава.

Ала не беше гръмотевица. За кратък миг от облаците изникна и се гмурна обратно реактивен самолет с футуристичен фюзелаж. Царският колобър-джамач смогна да различи бяла марсова звезда връз гладката метална кожа на машината-птица.

Винтовете на хеликоптерите завиха все по-басово и утихнаха за изненада на летците.

Всички струпани за акцията хора, кой с очите си, кой през телевизионни камери или оптика на прицели и бинокли, всички видяха как високият млад мъж изтегли от раницата, привързана към седалката на мотора, свирепа юнашка сабя.

Сигурно трябваше да се подсмихнат беззлобно, но и недобро. Сабя срещу танкове, бронетранспортьори, ракети „въздух-земя“, едрокалибрени картечници и какъв ли не вид леко стрелково оръжие, срещу сълзотворен и приспиващ газ, парализиращи стрелички и стоп-патрони, както и дебалансираните куршуми за АК–5.45 и бронебойни такива, със сърцевина от закалена стомана. И цяла цистерна течен азот^[3], плюс водомети с мощност моментално да спрат озверяла тълпа от двайсетина хиляди души.

Но кой знае защо никому не стана смешно.

Острието на сабята светеше и надали това беше от прожекторите, целящи да заслепят нарушителя на държавното спокойствие.

На гърдите му тежко пламна злато.

Вананд бавно и като в ритуал разклати халосията пред отразилия светлината й царев печат. Сетне преметна с лявата ръка плитката от гърба си. Всички видяха как той се усмихна — широко и зловещо — и захапа косата си. Улови дръжката на сабята с две ръце, които притисна плавно към дясното си рамо, изпъна се на пръстите на единия си крак като за танц…

… нямаше го! Сякаш се бе разтворил във въздуха.

Портативните радиостанции загъгниха на три езика отсечени нареждания и командосите, най-вече колегите от далечната и близка чужбина, посегнаха към специално регулирани за днешната акция прибори за нощно виждане. Танкът и бронетранспортьорите включиха инфрачервени прожектори и екипажите долепиха лица до окуляри на топлинни детектори.

Секунда след това някои невъздържано изреваха.

Техниката не засичаше чудодейно изчезналия млад мъж. Нито видеокамерите, нито ИЧ-скенерите. Все едно се бе телепортирал със седморката на Блейк. Нервна вълна пробяга по въоръжените редици.

Георгиев запази хладнокръвие, макар да очакваше, че всеки миг Витан ще изникне, ала вече като същински дракон, съскащ и плюещ мълнии, страховит и прекрасен… По дяволите, нима наистина се налагаше да го застрелят като бясно куче!

Георгиев смразяващо стрелна близката група чужденци, облечени сякаш за снимки на научна фантастика и мотаещи жално киборгски кратуни.

Няма да ви огрее! Светът не ви е бащиния!

Той властно измъкна Елица от вертолета. Веднага край тях като преторианска гвардия приклекнаха и застанаха в двойна редица български антитерористи с черни маски на лицата. Георгиев вдигна мегафон, който пиукна оглушително и неуместно усили стреснатата му псувня. Сътрудникът от специалните служби се справи с проклетото потенциометърче и обля празното пространство между настръхналите заслони със стържещия звук на гласа си:

— Витан! Хвърли оръжието и се покажи. С ръце… — заекна. Не трябваше ли да каже „криле“?… Продължи остро: — С ръце на тила! Не предприемай нищо, за да не пострада в мелето приятелката ти. Тя е тук, с нас! Виждаш, нали?

„… алиии? … лиИИ? … иИИ?“ — отекна ехо.

И никакъв друг отговор.

— Повтарям! Покажи се, хвърли оръжието и сложи ръце на тила! Чакай следващи разпореждания! Подчини се! Ще бъдеш задържан за изясняване на самоличността! Всички твои права ще бъдат спазени!

Права… Какви права, щом вече е надзърнал в смъртоносни гърла на оръжия!

Мълчание. Командосите нервно се оглеждаха. Червена нишка на лазерен прицел шареше край самотно стоящия мотоциклет. Небето се свъси още повече.

— Витан! Не предприемай никакви насилствени действия спрямо органите на реда! Откажи се от безсмислена съпротива! Приятелката ти, Елица Браничева, е с нас и, ако не бъдеш благоразумен, ние не гарантираме безопасността й! Покажи се, всички твои права…

Нещо с трясък рухна и издрънча по напукания асфалт.

Десетки очи стреснато се извърнаха по посока на звука.

Танкът вече не виреше дулото на оръдието си, то се търкаляше пред калните тракове на веригите му. След секунда същата участ сполетя и картечницата в сноп искри като от флекс или електрожен. Пръсна се топлинният прожектор, пукнаха се като орехи люковете.

Нещо изфуча през шосето между блокадите.

Като топовни изстрели блъснаха в нервите спукани гуми, невидима коса обръсна антени и картечни цеви, разпра като масло бронята на бронетранспортьорите. Екипажите им изскачаха навън като плъхове.

— Престани! Спри! — запищя грозно мегафонът.

В отговор угаснаха прожекторите, спряха да се въртят лампи, от една пожарна кола бликна гейзер вода и пяна. Спецполицаите отстъпваха от недокоснатите засега туби с втечнен азот.

— Сприии! Виж — Елица!

Момичето усети допир на хладен метал в слепоочието си.

Беше й безумно и животински весело за някакъв кратък миг, а после страхът я смачка в жалка топчица.

Един след друг чужденците охнаха и се хванаха за главите. Свличаха се като парцали, а оръжията им се разпадаха. След кратко колебание на помощ им се завтекоха неколцина, поддали се на браншова солидарност българи. Един-двама се препънаха в нещо незримо и пльоснаха смешно по очи със сподавени стонове. Останалите опитаха да ги прикрият, някой натисна нервно спусъка на автомата си… Напразно.

Падналите полицаи се изправяха, ала чужденците останаха да лежат. Бърз оглед установи, че са живи, но в несвяст.

Отново вихрушка кръстоса шосето. Още нечии нерви не издържаха и трима-четирима души понечиха да гръмнат по сновящата край тях мараня, но безрезултатно. Защракаха затвори на автомати, пушки и пистолети, завъртяха се барабани на револвери, плъзнаха се със сухи щракания магазините на помпите. Ала жилата на ударниците безуспешно се впиваха в капсулите, които издаваха немощна пукотевица, по-тиха от тази на детски балончета. Барутът в боеприпасите не желаеше да гори. Ракетните куршуми не се възпламеняваха, пневматичните оръжия заклиниха. Униформените мъже се почувстваха унизени. По-разядосаните сграбчиха ножове или свиха гневно юмруци… и веднага повечето бяха натръшкани с изкълчени ръце, а спрямо един масивен старши сержант невидимата сила прояви особена жестокост и му смаза китката така, че от плътта щръкнаха окървавени кости!

Полицаят, държащ Елица на прицел, хвърли автомата като опарен. Редиците около шашнатия Георгиев и момичето трепнаха, но не поддадоха и, като се прегрупираха в стойки за ръкопашен бой, настръхнаха с ножове и ръчни харпуни с посребрени остриета. Някой се мъчеше да запали тамян, отказа се от запалката, но и кибритът не щеше да даде огън…

… Ослушваха се. Демонът, когото щяха да ловят, бе поспрял с пакостите. Бързо прибраха ранените.

Георгиев, блед като платно, заповяда отстъпление към хеликоптера, въпреки че пилотите не съумяваха да включат двигателите.

Сътрудникът се обърна към Елица, щом я качиха безцеремонно обратно върху кънтящия под на вертолета:

— Говори му! — и тикна мегафона в лицето й. — Нямаме време, нямаме право да оставим нещата така. Убеди го да сътрудничи. За всички ще е по-добре. Чуваш ли, момиче! Гарантирам, нищо няма да му направим! Нека дойде с нас! ЧУ ЛИ?!

Елица пое затоплената от дланите на ченгето фуния.

— Хайде — изсъска Георгиев. — Инак просто трябва да направим една касапница, това ли искаш, момиче!

Тя с мъка отпуши гърлото си. Маскиран антитерорист й придържаше мегафона, който й се стори много тежък.

— Витане!… Вананд… — тя изхлипа. — Казаха ми, че не искали нищо лошо да ти направят… — отново изхълца и след петнайсетина секунди давене продължи с мъчително мачкан плач в гласа: — Искали да им сътрудничиш… да не им се сърдиш… били държавни хора, подневолни… били като теб!… Оставете ме да говоря или вървете по дяволите! Чу ли ме! Мили, това не беше към теб… Не им вярвам!… Бягай! Ти имаш… задача… изпълни си я… щом си тръгнал… не ме мисли… Не им се оставяй…

(Георгиев, който слушаше внимателно, спря един от полицаите, тръгнал да попречи на Елица; тя не забеляза.)

        … Иди в проклетата си Долна Земя и дано изпълниш шантавата си идея!… И… това, което ти казах… че не те обичам… не е вярно! — заплака истински и през рев, през тенекиеното изопачаване на мегафона, едва разбираемо завика: — Обичам теее!… Чуууваш лиии!?! Бягай, скъпи, бягааа-а-а…ай… Ох, прости ми, аз ти прощавам, върви, махай се, милииичъъък!!!…

Мегафонът изпука и засвири противно. На повечето хора наоколо все едно им зачовъркаха с ръждива тел в пломбите. Писъкът от микрофонията рязко прекъсна. Настъпи странна, невероятна тишина. Командосите нервно се оглеждаха, пръстите на някои, непрестрашили се да се разделят с оръжията, трепереха връз ненужните спусъци, други пък, по-информирани или просто по-интуитивни, държаха ръцете си далеч от ръкохватките на автоматите, ако не бяха ги вече изоставили.

Електронно изпукване прекъсна смълчаването. Полицаите пристъпиха от крак на крак, усещайки как скърцат подметките на обувките по разбития асфалт, ремъците и частите на снаряжението им.

Мегафонът се обади с равния глас на Георгиев:

— Витан или Вананд. Не зная как точно ви е името… — В микрофона проникваха хлиповете на Елица. — Приятелката ви е разстроена и уплашена, затова малко преувеличи… Виж какво. Гарантирам, че никакво зло не ти желаем. Ти си ценен за нас. Цялото това представление не е най-добрата идея, но разбери, че ние, хората, сме нервни. Нека поговорим.

Зачака.

Пак добре, че нищо не счупи. Или вече бе офейкал и те приказваха с вятъра?…

— Елица пуснете.

Гласът идеше отвсякъде, чист и ясен, по-силен от хриповете на уредбата. Командосите стръвно се завъртяха в кръг.

— Не мога! — отвърна мегафонът с нещо като въздишка. — Първо да се договорим. Ти обещаваш, ние обещаваме.

Мълчание.

— Не бива да те оставим да си идеш, без да ни кажеш какво си търсил тук! Кой си! Знаеш ли каква каша става при нас, а?! По дяволите, от жизненоважно значение е за държавата…

— Не ме интересува твоята държава, стражнико.

— … ъ… Добре. Добре! А… Ти сърце имаш ли?! Чуй я как плаче! Чуй! Оставяш я в големи неприятности. Не ние. Има по-силни от нас! Тези, които сега натръшка, началниците им ще натискат да ни изядат живи! И на приятелката ти хич няма да й е сладко. Помогни ни да я предпазим, ей! Да не мислиш, че много ми е кеф все да сме на гъза на географията и да ни третират като тъпи туземци!…

Мълчание.

— Наистина нямаш сърце…

— Отпуснете оръжията. Закълнете се. Идвам.

Настъпи объркване, едновременно облекчение и нов скок на напрежение.

— Да се закълнем? — заекна мегафонът.

— Да. Закълнете се, че няма да тормозите и притеснявате Елица, няма да я затваряте или разпитвате, без тя да желае. Нищо няма да сторвате на нейни роднини и близки. И ако нещо случи й се… клетвата няма да пита вие ли за туй вина имате!

Георгиев се подвоуми.

— Заклеваме се.

— Всички!

Сътрудникът подкани временните си подчинени. Нестроен хор избоботи поисканото.

— Нека всеки докосне земята под краката си, небето над главата си, да сложи длан на сърце, на чело, да хване колана, а сетне да вземе оръжието си и нека ясно извика, че се заклева! — нареди безплътният глас.

След всичко видяно никой не мислеше да спори.

Корави мъжки ръце пипнаха калта по шосето, с която сетне изцапаха челата си, издигнаха пръсти към тъкмо просветлялото в този момент небе — мнозина потрепнаха при това, — притиснаха юмруци към туптящи гърди, хванаха коланите…

Кой знае защо, почти всеки предпочете да докосне нож или кама, когато в един глас се стрелна към пробилото облаците слънце мощно като на парад „Заклевам се!“.

— Нека светкавица порази клетвоотстъпника — думите на Витан-Вананд се сляха със страхотен трясък и над шосето се сгърчи, пламна и угасна синьо-бяла мълния — … и нещастие да носят и жънат родените от кръвта му до трето коляно!

В очите на командосите, пожарникарите, военните, пилотите на вертолетите и лекарите от линейката плуваха позеленяващи петна, ушите отглъхваха от гръмотевицата.

Слънцето ги огряваше, шумоляха листата на дърветата, капеше вода от опразнените резервоари на пожарните коли. Чу се въздишка. Стон. Измърморване. Елица беззвучно хлипаше, хванала се за рамото на антитерорист с насълзени в прорезите на маската очи.

Чакаха.

— Идвам — чу се гласът на младия магьосник.

И той изникна от въздуха край мотоциклета. Сабята в ръката му наистина светеше.

— Ето ме.

Униформените мъже го гледаха и не помръдваха. Джамачът обиколи с немигащ поглед колегите си от двайсети век.

— Ето ме — повтори Вананд. — Пленете тялото ми.

И се обърна към Елица.

Усмихваше се.

Меко и малко тъжно.

Устните му казаха нещо, но тихо, нещо, което само тя от всички други чу.

Сетне вдигна сабята си като в някакъв салют. Стоманата застана водоравно на височината на широките рамене. Изпънат като постови на знаме, Вананд не откъсваше светлите си очи от кадифенотъмните на Елица.

Полицаите се раздвижиха. Георгиев и другите началници нетърпеливо им махнаха: хайде де, какво чакате?!

Колобърът изпусна сабята.

Гаснещата халосия падаше бавно като във вода и щом докосна земята, пръсна се на парчета, на пламнали в искри капки, сякаш горяха в чист кислород железни стърготини. За секунди стана на прах и пепел.

Стряскащо забоботиха от само себе си автомобилни двигатели, оживяха оцелелите фарове и прожектори.

Хората от блокадата вече тичаха към него, а той се свличаше, залитнал напред — есенно листо в средата на жегаво-дъждовното лято на 1998-а година.

В далечината писна сирена — кой още иде?

Елица с писък и ридания се хвърли към проснатия Витан.

Подхванаха го от асфалта, първо непохватни и вдървени, а после припряно се засуетиха. Георгиев опипа пулса на младия мъж. Лицето на Витан бе чисто, безоблачно и със застинала усмивка…

— Линейката, бързо!!!

Уф, потрябва все пак…

Сирената приближи. Георгиев се изправи намръщен. Патрулни коли и мотоюнаците от „Сигма“ придружаваха две лимузини. Навярно би трябвало да простене. Дори в най-добрия случай, независимо от състава на дошлите… щеше да стане наистина лайняно.

Само че му беше все едно. И не можеше да спре да чува плача на Елица, да вижда как тя се бореше със санитарите и как скоро припадна…