Николай Теллалов
Царска заръка (27)

1

Щом в дъбравата под уморените, почнали леко да жълтеят шуми, постовите подозряха съгледвач, трикратен крясък на сокол бе предаден по веригата часови и стигна до пещерата, където съзаклятниците тъкмо привършваха ритуала за вричане.

По предварителна уговорка събраните мъже се пръснаха на групи и бърже хванаха горските пътеки, наметнали овчарски кожуси. Момажите-пазачи веднага изровиха скрит дивеч, окичиха на колани заешки телца с все още стърчащи стрели и пуснаха в небето сиви соколи. А сетне зашумяха, така че отдалеч да личи, колко се радват на ловната си сполука.

Само старият боила колобър не яхна коня си кулешан^[1], а подуши въздуха като хрътка и проследи нещо с поглед в чезнещата сред гъсталаци клисурчица.

Ученикът му Вананд също се заслуша, но освен звънливия поток нищо не чу и не остана сигурен, дали е почувствал нещо. С мъка овладя любопитството си и със страхопочитание се взря в твърдия профил на колобъра. От навършване на първото си пълнолетие живееше у магьосника Радан и силно подозираше, че тъкмо той е истинският му баща.

— Рипвай на коня, момаж — нареди колобърът, — бърже да идеш до Плъскова… Ще те застигна по друма. Веднага!

Вананд хукна да изпълнява нареждането, придържайки сабята да не удря в камънаците, край които се пенеше потокът. Все пак не издържа и се обърна за момент през рамо.

Учителят му, страховитият Радан, въпреки шейсет и трите си лета, тичаше нагоре по клисурата не по-зле от него. Жезълът на колобъра проблясна като втвърден слънчев лъч, дочу се грозно бучене… Мъжът се скри в храсталака.

Вананд продължи надолу с неясно от какво свито сърце.

Едва яхна коня и някъде отзад бръмна, та изтрещя гръмотевица. Ездачът изтърва тулша си с орловото перо, а жребецът присви уши и се понесе по стръмното, преди конникът да е намерил другото стреме. Вкопчен в гривата, момъкът захапа плитката си и затърси трескаво юздите, молейки небесата животното да не се спъне.

Вейки и листак шибаха бръснатата глава на ездача, той едва се опазваше от по-дебели клони и се мъчеше да се успокои, за да укроти и коня.

Чак извън гората, по друма край речната извивка, той успя да спре хвърлящия пяна жребец. Огледа се тревожно. Небето синееше ласкаво, въздухът тежеше от топли аромати. Наближаваше жътвено време, тържеството Сбогуване с лятото, а натам — зимните празници, които Вананд се надяваше да бъдат чествани без поромейчени попове.

Ако успееха.

Ако Старата вяра още я имаше в сърцата на Българите.

И ако…

Вананд нервно смушка коня и го насочи в тръс с гръб към заник слънце.

Учителят Радан знае що бива да се стори. Всичко ще бъде както Небето пожелае и както хората го обърнат.

 

 

Радан не го догони до полунощ и ученикът-колобър се отби за нощувка в крайпътна кошара — уморен и треперещ от тревога и подозрения.

А рано заранта княжески стражници го събудиха с тъпото на копията си. Момъкът надникна под позлатените шлемове в мрачните им лица и разбра всичко.

На кон, ала с вързани ръце влезе Вананд във Велики Преслав. Войскари водеха и други заговорници. Хората ги проследяваха мълчаливи. Стражниците гледаха право пред себе си.

В града се разхождаха множество сопачии, но почти никой от тях не носеше друго оръжие освен ножове. Властта демонстративно показваше, че не очаква размирици, но е готова за изненади и не би се церемонила с никакво брожение сред багаини и простолюдие. Пред някои боилски палати стояха стражи с вдървени лица и в пълно бойно снаряжение. На портите на дворовете зад тях се поклащаха държавни грамоти.

Въстание изобщо не се бе получило.

Витан-Вананд сведе глава и опита да намери в себе си достатъчно твърдост пред лицето на суровото наказание, което го очакваше.

Въведоха бунтовниците в крепостта, дадоха им да пият вода, сетне все така мълчаливо, без да отвръщат на прошепнатите им въпроси, свалиха коланите на заловените и отново им вързаха ръцете.

Пред Вананд и другите злощастници зинаха вратите към подземията.

Сломени, те покорно влизаха вътре, без да се налага стражите да ги насърчават с копията си. Ученикът на колобъра тъжно се извърна да види за последно слънцето.

Капаците хлопнаха и настъпи мрак.

А после светнаха миризливи факли.

Един по един отвеждаха затворниците.

Никой не се завръщаше.

Вананд загуби представа колко часове или дни са минали.

Донесоха хляб и вода.

Из други килии на тъмницата се донасяха понявга викове и начаса сподавено секваха. Издрънчаваха вериги и железа по стражниците. Пискаха плъхове. Обречените безмълвстваха, всеки затворен сам в себе си.

Някой изведнъж рече да попее и веднага го извлякоха доста грубо навън.

Витанов ред дойде, кога уморен момъкът смогна да задреме на купчината прогнила слама. Нечуто, само с устни, той се сбогува с другарите си по злощастие.

По това колко припряно и с престараване го мъкнеха по тесните стълбища на крепостта, той се досети, че при голям човек го водят.

Хвърлиха го от прага в сводеста стаичка към краката на седящия вътре.

Гореше огън, миришеше на жежко желязо и кисела пот, като змии висяха ремъците от гредата за бичуване. Безмълвни стояха стражници и самият кавхан^[2] бе тук.

Витан-Вананд се изправи непохватно и видя Княза. Нямаше калпак, че да го свали в знак на почит, ала не до туй му беше сега. Само сведе глава и сърцето му се разхлопа.

Няколко безкрайни мига мълчание и Князът попита, гласът му закънтя, макар да думаше тихо и уморено:

— Ти кой беше, момаже неблагодарен?

Витан се насили и отговори достатъчно високо, едва сдържайки да не се пречупят словата му:

— Дали са ми име Витан-Вананд, а родът ми Охсар^[3] е…

— Охсарарите верни ми са! Братята ти големи светия Христов кръст носят, а ти! Що вършиш! Кой те гледа-чува, кутре глупаво?!

— Н…на магесник Радан занаята следувам, Княже честити.

— Честит станах, кога стража те доведе.

— И честит ще си, ако вярата на Авитохол върнеш… — дръзко отвърна момъкът.

Проснаха го с тежки пестници…

— Доста! — изръмжа владетелят на българите. — Вдигнете го. Погледни ме, момаж!

Замаяно отвърна на тежкия орлов взор.

— Боила Верена-змеица. Где е?

— Не зная. Колобър Радан, моя имает^[4], него питайте.

— Закълни се, че истина говориш.

Витан стори клетвен знак с оковани ръце, на което пак го сбутаха, но княз Симеон спря сопачиите с нетърпелив жест.

— И тъй бива. Ала да ти е за последно! Оттук нататък само в Исусово име ще се кълнеш. Махнете му въжетата.

Момъкът потърка прежулени китки, сърцето му трепереше при мисълта, че Князът ще го кара да се прекръсти.

Ала вместо това владетелят промълви:

— Витан-Вананд, момаже, напусна бунтарът Радан Угаинар света на живите. Знаеше ли, че баща е той твой истински?

Килията заплува в очите на Витан, който не съумя да отговори.

— Достоен мъж бе — продължи Князът, ала някак по-меко. — Жал и мен ми е за него… — гласът на Симеон стана твърд и застрашителен, — … че измяна против ми поде!

Той заби пръст в гърдите на Витан, сякаш с копие го промуши! И рече:

— Ти! си негов син първороден, ти! ще оправиш злината, от баща ти сторена! Три камшика му бийте! Обърни се, момаж! Туй ти е прошката!

Само на последното жилване по гърба Витан-Вананд простена.

— Мехлем му турете.

Князът поизчака младежът да укроти дишането си.

— А туй — Симеон разклати пред лицето на ученика-магьосник златен свой печат и го окачи на шията на момъка, — туй ти е Заръка! Да намериш змейкинята до неделя срок, щото да не научат змейовете. А ако не справиш се… тогаз ти, Витан-Вананд от рода Угаин, ти! ще идеш в Долната Змейска Земя. Теб да накажат, теб да разкъсат — не да се сърдят на цял ни народ и обида да ни имат. Разбра ли ме, джамаче мой!

— Раз… разбрах, Канасубиги… Княже.

— Ръка целувай, вироглавец! Иди и бъди като баща си, ала не срещу волята на небесата свети! Тук ще ти дадат кон и сабя. До вкъщи си няма да ходиш, дорде Верена не намериш.

И стражите, не по-малко учудени от младежа, разковаха нозете му и го изведоха от килията.

А в душата на Витан смут, радост и скръб върлуваха, сякаш измешано без мисъл просо и жито с плява в хамбар на немарлив стопанин.