Метаданни
Данни
- Серия
- Драконче (2)
- Включено в книгата
- Година
- 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 33гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Информация:
Николай Теллалов. Царска заръка
Роман, български.
Редактор: Николай Светлев
Коректори: Иван Крумов, Вихра Манова
Корица и илюстрации: Николай Теллалов
Първо електронно издание — Фондация „Човешката библиотека“, 2011
Ако по-желаете да подкрепите автора — парично или с отзиви :), — заповядайте в сайта ни.
История
- —Добавяне
2
… Смътно помнеше как се измъкна от заведението. Някакъв превъзбуден мъж, слизащ по стълбите в кръчмата, го попита за резултата. Зако сви рамене. Човекът се ориентира по гримасата му, прие я като отговор и изръмжа ядно: „Ясноооо… Щом не сме били, значи сме загубили.“
Мачът бе и на улицата, вайкаха се и цветисто псуваха гредата на Стоичков, жълтия му картон, идиотското равенство. Обезлюдялата за два часа София отново видя стълпотворения народ по спирките. Профучаха пожарни коли, издумка турбореактивен пътнически самолет, заръмя слабо и приятно. После слънцето блесна на запад, надникна под козирката на облаците и всичко взе да съхне… и пак поваля; край „Кристал“ липите замирисваха все по-силно и по-силно. Около 20:00 часа времето стана просто превъзходно за разходки…
Зако бе вървял през града като през мъгла.
… Сега той тихо си прибираше багажа, умувайки над всеки предмет, който възнамеряваше да вземе. Все пак не отиваше на море. През плътно затворените завеси навън не проникваше и лъч светлина. Бе запалил две нощни лампи на пода, бе включил касетофона тихо да тананика „Аризона дрийм“ и гледаше да се движи колкото може по-безшумно. Дори след втора ревизия на необходимите вещи, купчината върху масата изглеждаше не по търбуха на брезентовата раница.
Лъчезар седна и запали цигара. Стисна зъби, сви устни и заби невиждащи очи в несесера с принадлежностите за бръснене.
Имаше нужда пак да си припомни разговора с копелдака от тайните служби. Защо ли не го харесваше толкова? Все пак човекът си вършеше работата…
Зако с тихо ръмжене прогони тази мисъл и се върна към думите на Георгиев:
„Какво забавно видя тука? От всички варианти този е най-добър.“
„Кой ще ме вземе в Легиона! Не ставай смешен.“
„Защо да не те вземат? Знаеш английски и италиански. Бил си старшина-школник в десантните войски.“
„Оттогава са минали дванайсет години! Ще ме пречукат някъде после, дори да изтрая подготовката преди това. Ами че аз съм дроб, бе. Знаеш ли колко фасове имам да плюя през носа!…“
„Ще се справиш. И рискът е на приемливо равнище. Тук със сигурност ще си изпатиш, там — може би.“
„Ама за какво си говорим?! Ти не каза ли, че и френското разузнаване души край цялата тази… работа.“
„В Легиона са дискретни.“
„Не знам, но не ми се вярва. Ако убия папата или взривя Айфеловата кула, сигурно ще ме прикрият! Само че моят случай… е друг.“
„Повтарям ти — приеми този риск.“
„Пак няма да стане.“
„Защо?“
„Защото след месец-два тренировъчен лагер за наемници ще съм труп. Като ми знаете всичко, що никой не е погледнал медицинския ми картон! Имам болни бъбреци, ясно ли е!“
Георгиев като че се обърка, загледа съсредоточено пръстена си и после се учуди:
„Че Верена не те ли е излекувала?“
„Да, ама първо чак сега разбирам от какво ми секнаха и болки, и чудо, а второ — баш на най-готиния ми ден един ваш… айде, не ваш, обаче все от същия дол дренки, набързо ме отлекува с палката.“
Май беше излишно да го казвам това — помисли припомнящият си милата беседа Лъчезар и отмаляло удари гръб в облегалката на креслото. — Какво го интересуваше оня. Май ме беше хванало пиенето… Как да е.
А наистина одеве се бе разпалил прекалено. И бълваше:
„Гот ли е? Излизаш си от заведението, за пръв път влюбен от години, излизаш с гадже като слънце под ръка и налиташ право на стрелба, газови гранати и някакви озверели скотове в униформи бият все що сварят. Може би пазите ред, може би има сума ти народ, които наистина плачат за бой, ама просто така, за стой па гледай, да те смелят за нищо…“
Помнеше как дълго не можеше да дойде на себе си. Месеци след това видът на полицейска униформа предизвикваше у него тръпка на страх и омраза.
Той спря, защото проумя сериозната гримаса върху лицето на ченгето. Георгиев нито изразяваше пестеливо съчувствие, нито умерено споделено възмущение… ами досада и раздразнение. Агентът не се интересуваше от смазаните му бъбреци.
Интересуваше го само да не попадне информацията от главата ми при конкуренцията.
Притворилият очи в разплитане на близкия спомен Лъчезар рязко се ококори и се изпъна на стола.
Боже мой!
Бил съм на косъм!!! Идиот, а се притеснявах за дреболии. Олеле…
Щом тогава, в шумното задимено заведение, усети безразличието на Георгиев, безразличие, граничещо с презрение, той млъкна и след минутно стискане на зъби рязко довърши:
„Оттогава пак съм зле. По-лошо от преди. Година и половина вече седмица не минава, без да пикая кръв. Така че идеята ти за Легиона отпада. Абе, що за тайни служби сте, щом един човек не можете да опазите! Мисли нещо друго!“
„Друго… — Георгиев го погледна странно и изненадващо помоли Зако да отиде до бара да му вземе още едно питие… и едно за себе си, разбира се: — Колкото и да са заети с мача, не е хубаво да ме запомнят с тебе“, подшушна накрая.
На масата останаха недопитият джин на Зако и почти непипнатата кока-кола. И измачкан пакет „Хасково“.
На бара го обслужиха скоростно, без да спират да зяпат мача. След силни очаквания и медийни фукни играта не спореше. Заведението подгизваше от раздразнение, сипеха се закани за Бонев и отделни играчи, че и за майките, жените и сестрите им.
Зако се върна, малко поразсеян от изблика си. Чукнаха се за наздраве. Лъчезар го направи без охота.
След като отпи голяма глътка джин, той посегна към цигарите. Георгиев съзерцаваше кока-колата му.
„Лошо“, каза той.
„Кое е лошо?“
„Провалът с Легиона. Нищо друго не е толкова сигурно.“
„Хайде, бе!“ — нагло рече Зако. Агентът вече категорично не му харесваше.
Георгиев го погледна без яд и пак се втренчи в Заковата чаша.
„Ето, пак не схващаш. Е, каквото е писано… Можеше да дойде някой друг от… Службата, от тия, дето пипат различно… или чужденците.“
„Имам по-добра идея!“ — троснато изтърси Лъчезар.
Огънчето в очите на агента тогава го заблуди, че човекът от секретната служба точно такова признание е чакал. Всъщност, дори да бе така, значение имаше не самият нов факт, а единствено възможните последици за организацията, която Георгиев представляваше. Колкото и неединна да бе тя, разкъсвана между старите си измекярски навици и търсенето на нов покровител, там покрай всичко друго се надигаше млада вълна държавен патриотизъм, ала и той — също толкова безскрупулен и надчовешки.
Но одеве за момента Зако се подразни единствено от себе си, ала беше късно. Вече бе произнесъл „А“ и не му оставаше друго, освен да каже и „Б“-то. Ако това бе целял Георгиев — ето, получаваше го!
„Отивам в Долната Земя.“