Николай Теллалов
Царска заръка (2)

1

(втората половина на април 1998 година)

Гонгът на входната врата, някога мелодичен, а сега дразнещ като музика на рейв-парти, отекна в коридора. Лъчезар Хисарски, за приятелите просто Зако, пожела всичко най-лошо на неканения посетител и нарочно бавно се запъти да отвори.

Мразеше да го прекъсват. Бе предупредил всички приятели и възможни познати, че работи, по дяволите!… Сега заради „скъпия“ гостенин навярно щеше да изгърми цял пакет цигари, преди да се съсредоточи.

Превъртя безшумно ключа и отвори рязко вратата. Свирепият му поглед опря в разтворена служебна карта.

Зако дълго разглежда документа, тромаво вниквайки в това какво общо може да има един безработен преводач като него с организация като Националната следствена служба на Републиката.

— Лъчезар Хисарски?

— М… Да.

— Георгиев от НСС. Бих желал да ви задам няколко въпроса относно изчезналия Радослав Христов Радославов…

Едва сега Зако се усети неудобно, сякаш на проветриво място, от вниманието на властта. Изпита нещо близко до страх. Слава Богу, първата паническа реакция премина за миг, но никак не беше приятно.

— … Може ли да вляза?

Навярно го питаше за втори път. Зако рязко кимна и отстъпи.

 

 

— Чай?

— С удоволствие.

Лъчезар внимателно му наля от порцеланово чайниче. Сети се и открехна прозореца. Синкава тютюнева мъгла тежко заизпада навън в необичайно студения априлски ден. Зако веднага запали нова цигара, преметна крак връз крак и наежено зачака гладкият господин насреща да изплюе камъчето.

Георгиев от НСС приличаше на рекламен агент, бе една педя по-висок от домакина, имаше тясно слабо лице, изпъкнали бледосини очи и бяло-червеникава северна кожа. Той вежливо отпи от чая, проточи едно светско „Ммм!“ и погледна към бюрото, където уютно мъркаше електрическа пишеща машина, а в пепелника догаряше забравена угарка.

— Съжалявам, че ви прекъсвам работата…

Съжаляваш ти, как пък не…

Лъчезар стремително стана — усети как недобре дошлият посетител трепна — и изключи машината. Стори го грижовно, сега тя особено остро го подсещаше за Радослав. Смачка фаса и захлопна книгата, The Summer of Katya^[1], над чийто превод се бъхтеше с мизерна надежда за хонорар.

— Няма нищо — подари той на госта си змийска усмивка, докато се настаняваше отново в креслото.

Сетне въпросително вдигна вежди.

Георгиев веднага придоби още по-служебен вид. От куфарчето му върху масата се появиха черен журналистически диктофон „Сони“, мъничка касетка и папка. Зако го наблюдаваше с непроницаемите си въгленочерни очи.

— Господин Хисарски — започна сътрудникът от НСС, като мина без предварително прокашляне, — налага се да ви помоля за известно сътрудничество… — Издържа къса пауза, на която Лъчезар не реагира, и разтвори папката. Вътре имаше доста листове. — Преди всичко да ви попитам, имате ли нещо против да запишем разговора?

Зако мръдна рамене.

— Чудесно, тогава подпишете този формуляр…

Зако драсна завъртулката си на посоченото място след бегъл обзор на бланката. Завидя за писалката — обичаше подобни стилни вещи.

Георгиев натисна бутона „запис“ и на диктофона грейна червен светодиод. Зако се понамръщи. Човекът от следствената служба сключи пръсти пред себе си и загледа листовете в папката. Носеше златна венчална халка.

— Така… Натоварен съм с изясняване на някои моменти от случая с изчезването на Радославов и бих желал да ви задам няколко въпроса…

(Зако неволно отклони къс поглед към пишещата машина, сякаш Дичовият подарък можеше с нещо да се издаде.)

… Моля, кажете за магнетофонния запис трите си имена, ЕГН-то, ако го знаете наизуст, моля… По-високо и по-ясно, ако обичате.

Лъчезар избъбри поисканото.

— Това не е точно разпит, а предварителни свидетелски показания. Те нямат друга стойност освен за преценка дали да бъдете призован официално, когато вече вашите думи ще бъдат протоколирани… и съответно за истинността им ще поемате отговорност. Така, нямате нищо против по процедурата, нали — в смисъл тази наша беседа да бъде записана на аудиокасета?

— Не. Нямам нищо напротив.

Георгиев отново се задълбочи в книжата си и Лъчезар видя как в паузата угасна индикаторът на диктофона. Добра работа за преводите би му свършила подобна техника, ех…

— Така… — провлачи сътрудникът и оченцето на машинката оживя. — Какво знаете относно изчезването на вашия приятел… Бяхте приятели, нали така?

Лъчезар за секунда се подвоуми на кой въпрос да отвърне.

— Да! — отсече накрая.

— Как прекарвахте времето заедно?

— Хм, как… Виждахме се в една кръчма, където се събират наши познати…

— Уговаряхте среща…

— Ами, среща… Просто минавахме оттам и се виждахме.

— Много ли пиехте?

— Ха. Какво значи много? Колкото ни е сладко.

— Радослав какво предпочиташе: бира, водка, вино, ракия…?

— Най-често джин. Ако си вземаше и за ядене, тогава пиеше ракия.

— Често… често ли прекаляваше?

— Не бих казал. Нормално. С предишното си гадже пиеше повече! — подхвърли Зако и проследи как ще реагира Георгиев.

Сътрудникът като че се препъна, но може би кратичката пауза говореше, че очаква продължение. Не го дочака.

— И само в кръчмата ли се виждахте? — попита той. — Коя е тя, между другото, приятно ли е там?

Зако сбито обясни къде се намира заведението и се пресегна да изтръска цигарата, но без да иска я угаси. Паленето на нова бе съпроводено с изригване на облак пушек, зад който Лъчезар се скри за няколко секунди, и от това се почувства по-уверено.

— Не само… — продължи той, пускайки дим. — Често ходехме на Витоша, по Лозенската планина, в Средна гора, към Банско на хижа, из Тетевенския балкан. Чат-пат и кина̀ заедно сме гледали.

— Рибари ли сте?

— Хм, не.

Сътрудникът помълча.

— Известно ли ви е дали Радослав е вземал наркотици?

Зако го изгледа удивен и категорично отряза:

— Абсурд!

— Никога?

— Чак за никога не знам, може и да е пробвал марихуана, но Дичо не е зависим от дрога. Нещо повече, беше отказал цигарите онова лято.

— Браво на него… Знаете къде живееше, предполагам?

— Като точен адрес… не. Инак около Първа гимназия е, аз съм ходил у тях, знам къде е поне визуално… имам телефона на родителите му. Той е в същата кооперация с тях, в едно таванско. Мансарда.

— Така… С някой друг да е бил в толкова близки приятелски отношения?

— Ами… Сашо Рус… Александър Балабашев и Павел… не си спомням фамилията, дали беше Андреев или Алипиев… нещо от този род. И други хора, но тях по-малко познавам.

— Поддържате ли сега контакти с Балабашев и Алипиев, господин Хисарски?

Зако тънко се усмихна. Сътрудникът явно го будалкаше.

— Сашо спечели зелена карта за Щатите. Вече от година и половина е там…

— Къде точно?

— Говореше за Сиатъл, но после не знам… Може да е другаде. А Павката, за него разбрах, че също е заминал.

— Предполагаме, че е в Германия — кимна Георгиев. — Явно нелегално… Що за човек беше?

Зако сбърчи леко нос.

— Павката ли? Ааа, Дичо…

— „Дичо“ е прякорът на Радослав, така ли? Откъде такова съкращение? Защо не „Радо“ или…

— Прякор — сви рамене Лъчезар. — Когато се запознахме, вече така си му викаха.

— Отдавна се познавате? Поопишете ми го!

— Трудно ми е да кажа нещо като оформено мнение.

— Останах с впечатление, че сте били добри приятели, греша ли?

— Напротив! — Лъчезар театрално махна с ръце и посегна за нова цигара. — Просто не съм в състояние да формулирам нещо като характеристика.

— И все пак?

Зако помълча.

— Приятел. Човек с идеи, с въображение. Свестен. Малко избухлив. Докачлив може би…

— А беше ли общителен?

Зако пак се намръщи от натъртеното, както му се стори, минало време.

— Да. Но не много. На моменти. Обича да спори. Чете най-различни неща и на драго сърце споделя идеи за наученото… и за чутото по радиото. Не, така някак не мога да го опиша, питайте нещо не толкова общо!

— Какво знаете за изчезването му?

Гледаха се в очите.

— Нищо определено — твърдо отговори Лъчезар.

Сътрудникът отново заби нос в папката си.

— Ами… Не свързахте ли публикациите в печата за престрелката на Черноморието с вашия приятел Радослав?

— Нямаше кой знае какви ясни факти в тези публикации…

Георгиев изрази съгласието си с кимване.

— … но по някое време ги свързахме…

— Под „ние“ да разбирам…?

— Аз, Сашо, Павката.

— Продължете.

— … че може да има нещо общо с Радослав.

— И?

— И! И нищо. Ако се вярва на вестниците, Дичо трябва да е бил Рамбо. Или Терминатор…

Георгиев приветливо се ухили насреща.

— Не сте ли подценявали Радослав? Толкова ли е чудно приятелят ви да се прояви като същински екшън-герой?

— Естествено! Вярно, тренираше по малко, поддържа що-годе форма, но хич не е побойник или нещо такова…

Настъпи мимолетно мълчание.

— Вие сте убеден, че е жив.

Лъчезар не отговори. Надяваше се, че не гледа насмешливо.

— Интересно — каза насетне сътрудникът, — родителите му също не говорят за него в минало време, не са притеснени, както би било редно да се тревожат за един безследно изчезнал… Погаждаше ли се с тях Радослав?

— Категорично много добре.

— Бихте ли ми казали откъде е тази увереност и у вас?

— Просто интуиция.

Тънко и бегло се усмихна, сещайки се за някогашен спор с Радослав за шестото чувство.

— … Знаете ли, че родителите му са получили писмо от него?

Зако се размърда и взе да гаси фаса си недопушен.

— Не — рече, след като пална нова цигара. — И какво пише?

Сътрудникът го гледаше проницателно.

— Твърдят, че били загубили писмото. Как мислите, това не е ли странно?

— Случва се.

— … Ами… Споменахте, че е имал приятелка?

— Да — отвърна Лъчезар не без злорадство. — И тя също изчезна онова лято.

Георгиев сведе недоволен поглед към папката. Взе някакво листче и го подаде на Лъчезар.

— Това ли е тя?

С трепнала ръка Зако пое снимката. Беше поразмазана, явно увеличена от паспортен формат.

Отново надзърна в лицето на чудното момиче, представило се с още по-чудновато име. Колко лесно намираха общ език с нея! Очите й го пронизаха даже от снимката. Младият мъж въздъхна.

— Тя е, нали? — хищно подхвърли Георгиев. — Знаете ли как се казва?

— Верѐна.

— Другите й имена?

Лъчезар криво се усмихна и отвърна с оттенък на снизхождение:

— Не ми е работа да зная фамилията на Радославовата приятелка.

— А, да — като че се посмути онзи, — разбира се… Тя носеше ли очила?

— Не! — изненада се Зако.

— А лещи? Контактни лещи?

— Не съм забелязал.

— Аха… — Георгиев пак кръстоса пръсти, загледа ги, а после се наклони напред и натъртено, с приглушен глас попита: — А не забелязахте ли нещо странно у това момиче, господин Хисарски?

Зако сведе очи към снимката и ни в клин, ни в ръкав загадъчно се усмихна.

— Питам се — произнесе сътрудникът на НСС, след като не получи отговор, — нямате ли и вие някакво писмо от приятеля си, с което да се обяснява вашето спокойствие за съдбата му?

Отговорът отново бе странна усмивка с някаква подигравателна извивка в ъгълчетата на устните. Георгиев посърна… и слисан чу неприкрита ненавист и болка във въпроса на домакина:

— Защо ровите в една минала история, господине? Минаха почти две години… Къде бяхте по-рано?

* * *

Георгиев си тръгна почти с нищо. Зако подозираше, че сътрудникът го е на-мразил. Е, и той не го намираше за приятен. На сбогуване господинът от НСС го попита, не желае ли нещо да добави. Зако отрицателно завъртя глава.

— Не сте от приказливите — някак обидено-укорително подхвърли посетителят.

— Нямам какво да кажа — равнодушно сви рамене Лъчезар.

Сътрудникът остави визитка. На нея не пишеше нищо друго освен телефонен номер и името „Ясен Георгиев“. Лъчезар понечи да я изхвърли, но размисли и я сложи на бюрото.

Както и предвиждаше, навлезе отново в материята на превода чак на следващата сутрин. Негодуването му нямаше край. Той избра най-психеделичната музика, с която разполагаше, и се залепи за клавиатурата. Спря да пише едва когато вечерният здрач го накара да стане и да запали осветлението в стаята. Почувства се изцеден. Отиде в кухнята да измисли нещо за ядене и тутакси подир това се просна в кревата.

Ала щом в разгара на новия ден прегледа какво беше написал, Зако се разстрои. Всъщност мислите му постоянно бяха далеч от романа на Треванян и само се хлъзгаха по него. Излезе до супера. Купи хляб, кисело мляко, няколко пакета готова супа. Милостиво си добави кутия руска салата. И на връщане спря пред телефон-автомат.

Помнеше номера наизуст.

Плю встрани, което никак не бе типично поведение за него, и се прибра.

Докъм полунощ преведе пет страници, от които остана криво-ляво доволен.

Вятър отново блъскаше в стъклата.