Николай Теллалов
Царска заръка (10)

1

Тя се събуди, щом той почти неусетно се измъкна изпод завивките.

Колебливи слънчеви лъчи се провираха през цепките в капандурите на прозорците и пълзяха по празното и студено спално. Колко топло й бе под одеялата, загрети от Витан, напоени с миризмата му…

В продължаващата след съня полудрямка премреженият поглед на Елица опря гърба на момъка. Дневната светлина играеше по мускулите му. Те бавно се свиваха под кожата като преди скок. Върху им лениво змеяха три розови резки — белези от зараснало.

Следи от бич — разсеяно помисли Елица с равнодушието на полуспящ човек. — Много боляло го е, милият ми…

Той се раздвижи, разпери ръце и се изправи на пръсти… Бе гол до кръста и бос. Под лявото му рамо тъмнееше татуиран знак — приличаше на три допрени с дръжките си сърпа. Извивките на рисунката се врязваха в плътта му сякаш по-болезнено от поморавяващите белези, може би наистина причинени от камшик. Имаше великолепно тяло на танцьор. Е, може би твърде мускулест, което тя по принцип рядко харесваше, но бе далеч от пуяк-културист, изглеждаше по-скоро жилав и много красив според Елица. Ала дали имаше за нея определен тип мъж, който категорично да я привлича? Надали. Предпочиташе силните духом, не само такива с яки ръце и стегнати бедра. Искаше й се и да няма грубост в сърцата им, да са гъвкави като стомана, а не само тежки чугунени буци, без капка милост и нежност. Такива, които, и да им се наложи да влязат в юмручен бой, да го сторят без колебание, но няма да прекалят, няма да допуснат изблик на жестокост. Рицари с души на поети. Имаше ли ги изобщо? Да, и ето един от тях прави пред очите й сутрешна ведрина…

Упражненията на Витан й заприличаха на блокове от тай-чи-чуан^[1]. Преди няколко години Елица посещаваше тренировките при свой братовчед, инструктор по китайски бойни изкуства. А когато този благ батко замина за ЮАР ли, за Австралия ли, или другаде някъде да търси щастие в живота, тя престана да ходи там. Просто й пресъхна желанието, отчасти заради твърде фамилиарното поведение на заместилия братовчеда й треньор. Но това изигра роля на повод — истинската причина за отказването й от занятията се намираше в нея самата… Сега плавните, почти танцови движения на Витан подсетиха девойката за онова безгрижно, било все още детско време… А упражненията на младия мъж неусетно се ускоряваха. Без да губят грацията си, те ставаха стремителни и растеше незримо напрежение като зараждаща се лавина, от което й спираше дъхът… Тялото му се замъгли в нечовешка бързина, той изпълняваше сложни блокове, които вече не напомняха балет, а безмилостна битка!…

Витан застина, опънал невидим лък, изтегнат като струна. Стоеше на пръстите на единия крак, коляното на другия почти опираше гърдите му… Елица се разсъни и изведнъж се уплаши, че той ще падне, нямаше представа от колко време — секунди, часове? — този странен и хубав мъж стои сякаш изваяние на прастар ловец в предмига на тържеството на точното му око и твърдата ръка… Витан оживя, безшумно стъпи и с двата крака на пода и започна да разпуска мускулите си. Кожата му блестеше като лакирано дърво. Елица си даде сметка, че скръцливото дюшеме на спалното бунгало не бе издало и звук, докато младият мъж правеше гимнастика. Той се обърна и срещна вцепенения й поглед. Усмихна се и Елица въздъхна, притеснена неизвестно от какво…

— Добра заран, обич ми — каза й той и се наведе да я целуне.

Излъчваше топлина, дъх на пот, но сърцето му биеше равно като часовник.

Елица отвърна на прегръдката му. Погали шията, плещите, пръстите й напипаха белезите… Дланта й отскочи като опарена.

— Ох! Какво е това? Откъде ги имаш?

— Ами, за лошо поведение. Бях си го заслужил.

— Боляло е… Милият ми — ласкаво рече тя, милвайки изпъкналите ивици по гърба му. — Колко лошо са те удряли…

— Не знаеш що лошо е, Елице — подсмихна се сдържано той. — Без злоба беше, за назидание. Обидата малко пареше, сетне… всичко се оправи.

— А тази татуировка? Какво значи?

— Дамга за здраве. Да ме Слънцето не забравя. Ан уакх.

— Какво?

Нещо тревожно от стаени дълбини на паметта я лъхна, нещо забравено повя от думите, които май не дочу добре…

Вместо отговор Витан пак я целуна. Дълго се гледаха в очите, докато тя не го ощипа закачливо по бузата.

— Сега може ли да стана? О, подай ми дрехите, страх ме е да се покажа на студеното!… Защо ме гледаш така?

Той само се усмихна.

В трапезарията Елица срещна още сънените, но пълни с неприязън очи на Люси. Гримът й бе в ужасно състояние и това намали ефекта от унищожителната й гримаса.

Голяма работа! Дори изпита великодушно снизхождение към неуспялата съперница. Катето ги поздрави и скришом й намигна. Елица стисна по-здраво ръката на Витан и той й отвърна, като я погали с пръст зад ухото. Тя изведнъж ясно усети, че неговите ласки и целувки още не бяха изстинали по снагата й. Изчерви се, но и се почувства горда. Горда и щастлива.

Седнаха.

Рано разшеталите се от тайфата бяха стъкмили огън в камината, отново разхвърляли храна по масата и мързеливо приказваха: отначало, защо едно време са държали виното в кози мехове, после стана дума нещо за коли и мотори и така, без да се удържат на една определена тема:

— Стоичков…

— Минаваш веднъж блажно на първа ръка, после латекс…

— Е те там каква шкембе чорба съм ял…

— Не, не ми го хвали, щом е орташка работа…

— Какво да ти кажа: и бюджет, и артисти известни, всичко жус и супер, ама филмът си е боклук…

— Не съм във възторг от последната книга на Хайнлайн, една зелена, с бомбастична мадама на корицата…

— С тия попски разправии за първи път от Симеон Велики не са благославяли знамената на войската…

— … мернах нещо, май биография на Миамото Мусаши.

— К’ъв е тоя?

— Най-великият майстор на меча в Япония!

— Айкидо?

— Не, бе, през средните векове…

Витан изнамери два комата хляб и придърпа буркан с остатъци домашна туршия. Някой премести към тях купчинка сирене, кубчета кашкавал, картофена салата в пластмасова кофичка от кисело мляко „Данонче“ и найлонов плик с нещо залоено, което се оказа мръвка. Елица кимна благодарно на младежа — знаеше го по физиономия, един от наистина свестните хора в иначе прекалено голямата тайфа. Помнеше, че снощи той не й се нахвърли да я срами заедно с другите, че ги била уплашила с изгубването си. Алипи ли му беше името, или Андрей?…

Витан си каза с него наздраве, чукнаха се с бутилките. Елица се поучуди, че е останало още вино. Пресегна се към шепа маслини в мокра кесийка от амбалажна хартия.

В столовата влезе разрошен и подпухнал Кристиян. Втренчи се от прага с кръвясали очи към Елица и не реагира на двете подканяния от закусващите или да влиза, или да се измита, изказвани с все по-висок и раздразнен тон:

— Абе, чиляк, знаеш ли що в Габрово режат опашките на котките, ъ?

Крис откъсна взор от момичето и забуча нещо към шегобиеца. Елица потрепери, щом спря да чувства свределите на неприятните му очи. Усети, че Витан я докосва успокояващо.

— Разкажи ми нещо? Все мълчиш.

— Какво да ти разкажа?

— Ами… приказка!

Витан се поусмихна замечтано.

Но родена като весело-снизходителна, усмивката му се вкочани, миг преди да изчезне. И той заговори — внезапно, досущ като да бе натиснала дистанционно на телевизор:

— Имало едно време един юнак…

* * *

Имало едно време един юнак. За три неща и ден, и нощ мечтаел: за една девойка-хубавица с име-звездица, за остра сабя-халосия, с нея къщата на своята мила да пази-брани, и за буен кон-сармаклия, че бърже при изгората си да се връща, да не трепери тя, обич му ненагледна, със що лютата битка свършила е.

И не му се по далечни чужбини ходело — ни при брадатите франки на Заник, ни при жълтите теснооки хора на Изгрев, ни в снегове под бездъждовни дъги над северни простори, ни в пясъците, обиколили богати градини и градове-палати на юг.

Не щял той да знае далечни страни — стигала му стряхата, гдето заедно с любимата си да живее и да имат първом две дечица: едното — момче-юначе като него, а другото — момиче-хубавица като нея.

Ала сбъркал веднъж лошо. И пратили го да поправи стореното далеч от мила, род и родина… макар и уж близко… И връчили му и сабя-халосия, а сам имник-боилът^[2] кон-сармаклия му довел, от самите цареви конюшни… ала момичето обичано си не получил и не защо тя не пожелала. Такава била заръката му поневолна…

Не му позволили да се сбогува с приятели и побратими. Нито думица не дали му да си обели с никой. Изпроводили го на пътя сопачии^[3] с облачни лица и стиснати по заповед усти. Ала не издържал той зад градските порти и се обърнал към твърдината, що я напускал с тежко сърце.

Тогаз видял девойката си свидна. Стояла тя между крепостните зъбци, сякаш тънко копие с конска опашка на върха, що белег за война е, и вятър брулел косите й. Стояла, ръка си на сърце държала, и воля на сълзите си не давала, че от тях ни да го изгуби от поглед, ни него да заболи, ако ги съзре… Макар и тя навярно знаела — не ще се срещнат скоро.

Сетне стражници със златни шлемове застанали край нея и тя си отишла с гордо вдигната глава.

А той продължил… и тъй, без да е искал, видял далечни земи немечтани-небленувани — и морета, в лед сковани, и зима незнаващи гори, и тесните, литнали във висини с резбовани кули градове, и ширнали се край тържища шатри… Планини високи и реки дълбоки преминал, хора всякакви здрависвал.

Ала все не смогвал той да изпълни своята Заръка…

 

Из помещението се разнесе свадливият глас на Крис. Момичето трепна и се озърна. За нещо се препираха. Ах, по-добре. Не желаеше да дели приказката на Витан… дори и с Катето. Ала той я разказваше така, че Елица бе убедена — никой друг не ги чуваше, колкото и да се вслушва. Нито идваха към тях. А странно, край нейния като гръм от ясно небе стоварен приятел… любим… край него винаги се събираха хора, а тоз път — дори не поглеждаха. Най-малко Крис. Изпита странното чувство, че е невидима. Крадешком погледна ръката си — дали не е станала прозрачна?… Неее, виждаха ги. Но сякаш не смееха да доближат…

А Витан продължаваше напевно и гладко, като да четеше от книга:

— А годините минавали, както облаците по небето…

 

Лутал се, скитал се, по саракти^[4] и онгли^[5], къде немил-недраг, къде чужд-непознат, все търсил затритото, не го намирал дори вдън земя, душил му дирите като хрътка, готов като крагуй^[6] връз плячка да се стрелне, а лета и зими минавали, минавали покрай него — все едно седял той на речен бряг и годините водата ги носела…

Още разни страни и чудеса видял той, клетник-неклетник, изгнаник-неизгнаник, а царевият печат, що давал му власт и задължение, горял пазвата му.

И още време минало.

И един ден…

 

Витан дълбоко пое дъх. Елица неволно затаи своя. Отсечени, сухи слова излетяха от устата му:

— Един ден срещнал той изгората си мила, момиче с име-звездица, хубавица от хубавици, каквито няма другаде, освен по Нашата Земя. Срещнал и прегърнал… ала тя не тя била, ами множ по дванайсет пъти внучка на обичаната му…

Елица продължаваше да се вслушва в тишината на стиснатите му устни, макар да знаеше, че приказката е свършила. Ясно беше. Ясно… и неочаквано.

Чак толкова ли неочаквано?

Трапезарията плувна в очите й. Така й притъмняваше, когато й се случваше рязко да се изправи след дълго седене. Макар че сега не бе помръднала. Ниско кръвно налягане, обясняваше веднъж майка й. Да, ето го и познатото усещане за издути бузи и онзи сладникав привкус в устата, който й бе противен, колкото и да си примираше за торти и шоколадчета.

Привичното избистряне дойде не в очите, а откъм тила. Витан я бе погалил зад ушите и тя изведнъж усети прилив на енергия. Огледа се към него.

— Каква жална приказка… — прошепна беззвучно.

Идваше на себе си като след съновидение.

— Чудно… — промълви тя. — Тъжна е. И хубава.

Искаше да попита още нещо, ала не знаеше точно какво.

В трапезарията междувременно бе настъпило раздвижване.

— Айде, дами и господинчовци — възвести най-енергичният младеж на тайфата, — свивайте си такъмките! След четири часа има влак за София. Който му се спи на гарата, нека се тутка, няма да го чакаме! Ама не се гъбаркам, ако не тръгнеме веднага… Какъв ти „на стоп“ бе, душо, кой ти спира вече освен на жени… — обидено добави той.