Николай Теллалов
Царска заръка (9)

5

Пак този сън!

По дяволите…

Зако напипа цигарите на нощното шкафче. Събори купчина книги и тихо изпсува.

В нощта пееха птици от близкия парк. Колко ли е часът? Палейки цигара, той погледна циферблата на часовника. Минаваше два след полунощ. Часът на Бика. Радослав го наричаше добата на кошмарите, времето на нощните демони. Зако нервно прехапа устни.

Отново тази проклета великанска котка, която го гони. Да му се не видяло…

Бягаше. На косъм се разминаваше с трамваи, коли и мудни минувачи, провираше се през тълпите и бягаше, бягаше, бягаше… Не, котката не го гонеше. Може би заедно с него се мъчеше да превари някаква заплаха, сега неизвестна в будността, останала обяснена в забравящия се сън.

Подръпна от цигарата и загледа огънчето. Е, все пак категорично беше наясно откъде се е взел този сън.

През прозореца влетя шум на автомобилен мотор, после заглъхна, отдалечи се. В градската тишина се носеха безгрижни чуруликания.

… А тогава нямаше птичи гласове. Беше гадното време в разгара на зодиакалния му знак… по-миналата година, да…

 

 

… Прибираше се порядъчно пийнал от заведението, което вече чистосърдечно мразеше, но то бе единственото място, където се виждаше с хора от компанията.

Мотаеше се в студената и пронизващо мокра вечер. Изпусна последния трамвай и шляпаше по пътя си в причудливи зигзази, като изтрезняваше и все повече забелязваше отвратителните атмосферни условия наоколо. Ненавиждаше това време — зона на здрача между есента и зимата. Питаше се как е могъл да се роди точно в този никакъв сезон. Мисълта за наближаващата кръгла годишнина го вкисна допълнително. Дали си заслужава след две седмици да бъдат потрошени пари за честване на шибаното събитие! Дано стане ако не прилично, то поне не много неприятно събиране — твърде рядко оставаше доволен от рождените си дни.

Застана пред вратата на блока и започна раздразнено да изтегля закачилите се вътре в джоба ключове.

Мяууууу.

— Разкарай се! — изръмжа сепнато той. Но котката вече се бе шмугнала покрай краката му. Затътри се нагоре. Вторият етаж след последните три обичайни, тоест двестаграмови водки бе станал твърде висок.

Котката го чакаше пред вратата. Бе черна и доста голяма, макар и мършава. Жълти зеници светеха върху муцунка с потрепващи снопчета мустачки. Гледаше го право в очите с невероятно нахалство.

— И какво сега? Май ще искаш да влезеш, а? — саркастично й рече той. — И навярно шпеков салам с кисело мляко ти се яде, нали?

— Не би било лошо.

Две минути той разглеждаше животното, ръчкайки грешен ключ в бравата. Усети се, преди да ритне ядно непослушната врата. Подпийнал, не обичаше да му се противоречи. Особено някаква си тъпа врата. Накрая отключи и, прекрачвайки прага, светна лампата в антрето. Огледа се към котката.

— Хайде, котенце. Но не тропкай! С баща ми спазваме примирие само докато не си пречим да спим.

Котката влезе, благодарно кимайки с триъгълна глава. От антрето тя уверено се насочи към стаята му. Някакъв полъх на нещо познато погъделичка тромавината на залятия с алкохол мозък. Без нито една ясна мисъл в главата той се събу и отиде в кухнята.

Когато се върна в стаята, носейки голяма чаена чашка кисело мляко, почти допита бутилка гроздова и чиния с нарязан сух салам, видя, че котката лежи свита на дивана, с лапи върху плътно прибутаната към него масичка с касетофон „Шарп“ отгоре и голям пепелник. Той придърпа фотьойла, постави чашата пред животното и сложи малко салам върху салфетка. Съсредоточено си наля ракия и запали цигара, наблюдавайки как котката яде. Не можеше да не забележи, че тя се храни ако не изискано, то доста прилично дори за домашно животно.

Ама че… — помисли си и включи касетофона, който отвърна със запис на „Кинг Кримсън“. За тазвечерното си настроение предпочиташе Ник Кейв или Манфред Ман, но сега бе погълнат да следи поведението на странното създание, лочещо кисело мляко.

Не разбираше от котки, но бе сигурен, че не е виждал подобна порода. Кой знае защо, си помисли за Древен Египет. Как й беше заглавието на онази… богиня? Ах, да, Бастет. Тя има такава глава…

Котката приключи с вечерята си.

— Идвам с поръчение от Верена — съобщи тя и взе да се мие.

— А… — със завидно самообладание реагира той. — С това трябваше да започнеш. Ами… Наздраве.

Замези обилно и пак подръпна от цигарата. Дали наистина не прекалявам с пиенето?

— Не намерих Дичо и дойдох тук. Сметнах, че ще се държиш по-адекватно от Сашо.

— Да ме подсетиш откъде се познаваме? — мисълта за халюцинации го обезпокои, но и развесели.

— Донякъде аз съм Верена. Жената-змейкиня вдъхна в главата ми своята Сянка. После тя ще ми се разсее и ще се върна към котешкия си разум. Ще изпитам голямо задоволство. Доста объркващо и неуютно е да разсъждавам с човешки и змейски понятия. Ту ми се хвърчи, ту ми се ядат пасти. Погнусих се да пия вода от локва и налетях на бой на доберман. Погледна ме лошо! … Та, премного ще се радвам да приключа колкото може по-бързо с това поръчение…

Зако светски се усмихна. Ако ще е сън, нека е интересно.

— Добре, давай. Цял съм в слух.

— Дичо още ли е тук?

Сериозността й го потресе. Сън или не, делириум тременс или палава халюцинацийка, съществото пред него изискваше отговор, не шегички.

… По-късно, доста по-късно, след година и половина, той щеше да се чувства далеч по-незадължен да отговаря на представител на закона…

— Няма го. Премина, каквото и да значи това. Не знам си откъде пратил на техните писмо, в което ги успокоил, че бил пристигнал благополучно. Баща му ми се обади и ми предаде поздрави… Защо?

— Няма го в Долната Земя на драконите.

Лъчезар заразглежда глътката ракия в чашата си.

— Имаше нещо в писмото му… — припомни си той, — в смисъл, че Радослав не бил уцелил точно онова място, за което се надявал, но всичко щяло скоро да се нареди. Така каза старият му.

— Аха… — само рече котката и придоби замислен вид.

Зако се реши да я прекъсне след две цигари:

— Нещо кофти ли…?

— Не — отвърна бърже котката. — Ще кажа на змейкинята, че се е позабавил. Ще… ще организираме търсене, макар по тези времена ще да е нелеко… Не се притеснявай. Веднага, щом се намерят, ще ти дадем да го узнаеш. Я, отскубни си.

Тя протягаше опашката си.

— И внимателно! — предупреди сърдито. — Не обичам да ми я дърпат!

— Това пък за чий?…

— Трябва ти! Надушвам нещо лошо край теб. Хайде де!

Лъчезар възможно най-предпазливо отскубна един косъм и го задържа между палеца и показалеца.

— Внимавай да го не затриеш! Той ще ти посочи Пътя, кога стане нужда.

Зако стисна вълшебното нещичко още по-силно, до премала в пръстите.

— Какво лошо има покрай мен? — запита той дрезгаво.

— Още не, ала трупа се. Ти ще познаеш кога. И дори ако не получиш послание от нас, искам да мяу, вест от Верена и Радослав й — ала наложи се да се махнеш, тогава глътни го… само да не е с ракия или вино! Нека е с вода. Може минерална, от чешмите пред банята на Халите. Халите… Откъде ви е хрумнало да го кръстите така? Ах, да, те нали са много лакоми…

Котката отново взе да се мие. Внезапно прекъсна и вдигна муцунка.

— Аз ще преспя тук! — съобщи безапелационно. — Остави ми пенджера отворен, за да си ида по изгрев слънце. Нещо да ме питаш?

— Ннн… не се сещам.

Главата започваше да го цепи безпощадно.

— Бива. А сега… — тя погледна с неудоволствие към масата, дали касетофона, дали празната си чашка, — мога ли да те помоля за нещо?

— Още мляко? Салам?

— Не.

— Тогава — какво?

— Пусни мяуко „Аеросмит“, става ли? После може и ФСБ… Или „Джетро Тъл“.