Николай Теллалов
Царска заръка (31)

2

N-то РПУ. Млад атлетичен мъж и униформен полицай гледаха от вестибюла към паркинга навън и си говореха, колкото да преборят скуката.

— Ти змей в арест виждал ли си?

— Не съм виждал таквъз дзвер и в зоологическата градина, в клетка… Кой е тоя „Змей“? Да не е някой от мултаците?

— … Хм! Мултаци! Ще видиш ти.

— Кажи де!

— Нема к’во да ти казвам — сам ще скиваш.

— Абе, що, като си не гледаш работата, и на нас пречиш! Само локуми разтягаш. Що ти се връзвам?

— Обиждай, обиждай, ама после, ако не почерпиш — те на̀!…

— Я не ме будалкай повече! — Униформеният изтропа с подковани кубинки надолу по стълбището.

Събеседникът му загадъчно се усмихваше на някакви свои мисли.

 

 

В разгара на футболното световно първенство не всички хора си седяха пред телевизорите, с напитки и мезета, с приятели или сами. Имаше такива, които хич не се интересуваха от футбол, други пък поради задължения или стечение на обстоятелства не им се завърташе дори спомен за темата Париж ’98 в главите.

Повече от три дузини на брой мъже, тренирани да вършат мръсната и тежката работа на страната си, навличаха своите екипи. Те знаеха как да обезвреждат престъпници, терористи или просто посочени от началството обекти. Можеха го при всякакви условия — на земя, под земя, във въздух и по море. Денем и нощем, в зной и киша, зиме и лете, в град, село, голо поле или планински чуки. Имаха известен практически опит в справяне с масови безредици, както и имитация на такива. Не отстъпваха по нищо на колегите-събратя по целия цивилизован и богат свят освен навярно по заплати и по използваното оборудване. Бяха онези, останали въпреки всичко верни на пагона, въпреки съблазните, предлагани от другата страна на барикадата в битката кой ще управлява тази държава — законът или произволът на силния. Всеки от тях бе нормален човек, със своите силни страни и неизбежните кусури, но в главното те умееха да се владеят и можеха да не се учудват, когато това бе излишно.

Макар сега сдържано да недоумяваха защо ги карат да слагат дебели гумени ботуши и ръкавици, послушно повтаряха инструкциите за първа помощ при токов удар. Да не би да предстоеше операция в трансформаторна станция? Неприятно изникна думата „Козлодуй“ и едно друго „К“, все още недотам открито врящо и кипящо, но…

Инструктори и наставници нищо не споменаха за радиация или спецзадача отвъд пределите на страната и мъжете се поободриха.

И отново се учудиха на следващия етап от подготовката.

Мажеха се с крем против изгаряне и всеки получи малък пожарогасител и огнеупорно наметало. Неколцина бяха превъоръжени с някакви чудновати пръскачки, по чиито накрайници се образуваше пухкав скреж. Кого щяха да атакуват с течен азот?!

А последваха и по-смайващи неща.

Командосите бяха заставени да окачат на шиите си, под колана и отстрани на шлема някакви връзки сушени треви, които ухаеха на врачки. Закичиха се с ашици, кокалчета, сини мъниста и с по един православен кръст над бронираните жилетки…

Връчиха им десетина снайперистки пушки с приспивателни стрелички. С мощност на упойката, разчетена като за слон.

Пристигна свещеник. Той бе по-възрастен някогашен техен колега, било в края на краищата искрено приел Божието слово, било просто свикнал с дългогодишната си роля. Той перфектно отслужи половинчасов обред, възнесе молитви за опазване на Христолюбивото воинство от таласъми и демони всякакви. После поръси шашнатите спецполицаи със светена вода, благослови оръжията им и всички преминаха под строй да целунат кръста. Целта на всичко това никак не ставаше ясна, но мъжете дисциплинирано се въздържаха от иронични критики и повечето се молеха началниците им наистина да знаят какво нареждат.

Непосредственият ръководител на мероприятието, слаб, сух тип с ококорени стъкленосини очи под сърдито свити светли вежди, пестеливо обяви, че в поддръжка на групата има три армейски хеликоптера, танк и бронетранспортьори. Задачата на специалната полицейска част е да осигури прикритие за онези, които наистина ще свършат работата — пристигнали снощи екипи от приятелски служби. Подчерта, че акцията е с международно участие, има голямо значение и изисква най-строга дискретност. Ясно? Въпроси?

Никой не обели дума за комшийските сърбо-косовски проблеми, но все пак един от инструктираните измърмори достатъчно ясно:

— Поне веднъж нещо можем ли без „батковци“, а?

Всички, включително временният шеф, се престориха, че нищо не е било казано.

* * *

Георгиев бе ледено бесен. Но не от спецполицаите.

Пред очите му стоеше споменът от скорошните събития, случили се в кабинетите на неговото ведомство.

… Оперативникът, натоварен с проследяването на Витан, гълташе успокоителни и се наливаше с неразредено уиски, все едно пиеше гроздова. Георгиев гнусливо, но не без съчувствие, гледаше как дългогодишен и опитен специалист трепери като есенен лист и бръщолеви несвързани глупости. Ясен седеше на крайчеца на стола, отегчен от жалкото зрелище, и се чудеше на благодушието на началника си, който, възседнал бастиона на служебното си бюро, също наблюдаваше как един уважаван в средите си човек се лигави и размазва по канапето.

Нямаше как да се реагира на това, освен с тежко мълчание. Под него обаче Георгиев усещаше стъписване и алармените симптоми на паниката — нещо, което теоретично очакваше само в случай на трета световна война.

Оперативникът твърдеше, че на Бургаската гара подопечният му… се бил разтворил във въздуха. Кълнеше се и пускаше сълзи. Слънчевият му сплит се свиваше при мисълта, че ще го пратят за освидетелстване… А после в лудницата, под строг изолационен режим, за да не плещи дивотии.

Или в язовир Искър с кофа цимент в краката.

Шефът тогава извърна очи под хайдушки вежди към Георгиев, който мълчаливо подаде листа с извадките.

„Кое?“

„Това“ — Ясен му посочи изречението:

… а кога имало война, змейовете ставали невидими и тръгвали и те да се бият, и на чиято страна помагали — тя побеждавала…^[1]

Шефът и заместниците му, натрапени от настоящи и бивши кукловоди в голямата игра, се замислиха. Тъкмо за пред тях началникът подхвърли нещо, скрито адресирано към Ясен Георгиев:

„Ако до утре го няма… студио хикс отива на кино.“

Сиреч — ликвидирай Хисарски. Все пак намекнатата заповед не бе категорична. Оставяха му мегдан за маневри, за инициатива, за преценка на място.

„Абе, знаеш кое е редно да се направи…“

Георгиев усети коленете си меки, а челото — лепкаво. Чудеше се, дали в случая доверието е наистина благословия… или проклятие.

А сетне! — изгониха го като ваксаджийче от бизнес-прием в Шератон. И ето какви ги бяха наумували… Бомба на Централна гара! И? Хванахте ли го? Ами сега — цяла армия, дето не знае какво може да я чака, плюс хиени от чужбина, също кой ли знае колко наясно…

Искрено се радваше само на едно — че не му се наложи да премахне Лъчезар.

… В залата за инструктаж довтасаха колегите чужденци, разделени на три враждебно ухилени една към друга групи. Появиха се заедно с обслужващ персонал и множество техно-джунджурийки, заради които пламна черна завист у българите. След още четвърт час раздувки последва заповед за тръгване. Командосите се натовариха всеки в определените им транспорти и потеглиха. Ала едно неясно безпокойство, неприличащо на нито едно от предишните им усещания в навечерие на акция, никак не желаеше да ги оставя.

А и започнаха с гаф — единият хеликоптер не излетя поради повреда…

 

 

Високо над тях, нарочно незабелязвани от радарите на българската противовъздушна отбрана, небето пореха натовски изтребители и двойки руски „Сухой“.

Никой, дори на най-високо ръководно ниво, не съумя после достатъчно отчетливо да си обясни смисъла на операцията. Тя мина по вътрешните информационни канали като тренировка по взаимодействие за борба с тероризъм и съдействие на мироопазващи мисии. В пресата не проникна почти нищо.

Резултатът от всичко се оказа съмнителен.