Николай Теллалов
Царска заръка (25)

3

— Чакай малко, Зако…

Елица несъзнателно гризеше палеца си, съсипвайки маникюра. Издуха кичур коса, паднал на лицето й. Той копринено погъделичка нослето и тя го приглади с ръка зад ухото. Обица-висулка подрънна тъничко.

— Искаш да кажеш… че от очна операция ме е спасил… дракон…!

— Змеица.

— … Като от приказките?

— Досущ. С люспи като суро слънце, знае да плюе мълнии и огън, има си опашка, криле и всичко останало… Повярвай го — истина е.

Елица се опитваше да се съвземе. От някакъв момент нататък разказът на Лъчезар просто уби спасителното й хрумване, че си прави шега. Незнайни инстинкти бушуваха без думи и й крещяха в съзнанието: истина е! истина Е! ИСТИНА Е!

— И Витан… той… също…?

Боже мили! Змей в къщата ми… в сърцето ми…

Не знаеше да се ужаси ли, или побърка, но не от страх, а от лудешки възторг.

Змей. Крилат змей обичам…

— Тук не съм сигурен. Поне той отрече. Даже му стана забавно. Но така или иначе, той търси Верена. Казва, че й е приятел и не идва да й навреди. Вярвам му. Обаче аз не мисля, че той е дружелюбно настроен към Дичо. А Радослав е мой приятел. Та хипотезата ми е… всъщност по-добре е да го попиташ сама. Не вярвам да те излъже… като че ли този човек не знае да лъже… Нито пък, че това ще е опасно за теб. Аз обаче се страхувам от Витан или как там му е името… Но повече ме е страх от…

Лъчезар рязко млъкна и не пророни дума цяла минута. Елица се кокореше към него. Той бе забил поглед и мисли в тъмнината, обкръжила магазинчето-кафене, откъдето се носеше музика, а момчето зад щанда си приказваше със свой приятел.

— От Верена се интересуват някакви разузнавания. Може още да не са засекли Витан, но рано или късно ще го направят… Те не са хора, Елице, а роботи. Кажи това на Витан, кажи му още, че няма да предам Радослав, колкото и той да не го харесва… Време е да вървя.

От магазинчето се разнесе сигналът на „Хоризонт“. Писуканията на Националния метеорологичен център обявиха десет вечерта. Говорителят зачете последните новини: опасни зарази, пренасяни от кърлежи; в Сърбия протестират войнишки майки, Индия съжалява, че я наказват заради ядрените й опити; Елизабет II официално отбелязва своя 72-ри рожден ден и посветила в рицарско звание известен в миналото британски футболист… Гринпийс… ХАМАЗ… срещата Нигерия — Испания…

— За всеки случай ти казвам сбогом. Останалото… кой го знае.

— Къде отиваш, Зако!

— В отвъдното — той се усмихваше замислено.

— Зако!

— В Долната Земя, Елице — уточни той и окуражително я потупа по ръката. — Изобщо не е отвъдно, обаче някои го бъркат. Може би пък ще се видим там…

Ласкаво погледна в измененото й лице и изведнъж я целуна по челото.

— Витан да те пази. Глупак ще е, ако не го стори. А не ми прилича на такъв. Може да ми се случи противник… но едва ли враг. Внимавайте. И… пожелай ми наслука, Елице…

 

 

Вън пак заваля, премина в порой, блеснаха светкавици и осветиха дънищата на облаците.

Елица седеше в хола на апартамента и с отнесени разширени очи гледаше масата. Приборите за хранене бяха сбутани в единия й край. Догарящите свещи и полилеят осветяваха купчината неочаквани предмети от войнишката торба на Витан.

Не повече от няколко минути Елица се бе борила с изкушението да провери вещите на приятеля си. Ала тези секунди й се сториха безкрайни и болезнени като нищо друго. Накрая тя припряно насмете съдовете от покривката. Донесе от стаята си багажа на Витан — брезентова торба, навити на руло и превързани с тънък ремък груби одеяла и един дълъг дебел калъф, приличащ на онези, в които рибарите скатават цяла колекция въдици и други свои любими такъмки — всичко това измъкна изпод леглото, същото легло, на което… Ох, Боже! Елица пламна и се разколеба… обаче калъфът й се стори прекомерно тежък, за да съдържа само въдичарски принадлежности.

Тя постави всичко върху бялата покривка. Чувстваше се по-напрегната и унизена, отколкото върху стол за гинекологични прегледи. Хипнотизирана, гледаше изсветлялата брезентова торба и се задъхваше от срам и тревога. Раницата сякаш лъчеше ужасна заплаха и на девойката й се искаше да избяга от стаята, да не повярва, да не се докосва до страшната загадка, скрита — все още — от очите й.

Но чутото от Лъчезар я тресеше като треска, думите на мрачния Радославов приятел горяха сърцето й, разбъркваха мислите й… освен една:

Отвори ги.

Беше недостойно, нечестно и подло.

В същото време нямаше друг изход. Витан закъсняваше вече повече от час — нещо, което Елица никога не би предположила, някак несъзнателно не беше допускала, че може да се случи.

Ами ако трябваше да надникне в проклетата раница? Нищо вече не й изглеждаше същото — тя, Витан, светът. Може би закъснението му говореше, че…

Вече никога няма да се върне…!…

Тя се разхълца, захлипа от тази мисъл и стрелна непослушни ръце към торбата. Възелът се възпротиви, но Елица, вече почти разплакана, се бореше с него и той поддаде.

Намери скатки бельо, увити в парчета американ. Някакви тежко ухаещи корени, похлупци с мазило, което приличаше на мехлем…

… Два пешкира, много пъти прани, с поокъсани народни шевици — бродериите бяха малко странни, чудновати, а по-точно — стари по стил. От кожена торбичка се подаваха пили, резци, тел, някакви примитивни клещи-ножици, едри обущарски игли в рог с тапа, ивици гьон и хасе, топче канап, алпинистко въже, кожени ботуши, ушити като чорапи, чифт лъснати шпори…

… Кожен калпак, а в него — орлово перо. Смаяното момиче разгъна дълга куртка, повече напомняща кожух. Бе почти черна на цвят, с широки ръкави и плъстени кръпки по лактите и гърба, който бе украсен със сребърни пулове, подредени в познатия й вече знак… как го бе нарекъл Витан? — „дамга за здраве“, да… Якето се закопчаваше с кожени връзки.

Още няколко рога — малки и големи, пълни с различни дреболийки, най-големият вероятно бе приспособен да служи за сигнална тръба и имаше сребърен мундщук.

Елица отметна кичур коса от лицето си и продължи да разглежда.

Имаше връзка книги. Редом с пергаментени — няколко съвременни издания: университетски учебник по физика, другите предимно история и медицина. Музейни корици, а по страници, където липсваха празни места между думите, чернееха черковнославянски кирилски знаци, гръцки и латински букви. Девойката смътно разпозна отделни слова в заглавията: Тукидид, стратегико, ORATIO PRO SVSIDIO LATINORVM…

Остави книгите и продължи да изважда от сака още и още неща…

Немски оксидиран термос. Няколко различнозърнести точиларски бруса. Цял набор ками и ножове в дървени, кожени и метални кании. Едното беше френски щик, навярно от Първата световна. Намери и немски десантен нож с орлова глава и гравиран върху острието надпис Got mit uns^[1]. Свастиката на дръжката бе изпилена и едва личеше.

В мека двуджоба кесия иззвънтяха монети. Елица примижа от блясък на сребро и злато. Парите бяха несъмнено стари, някои сигурно византийски, други римски или западноевропейски, в трети заподозря османски лири. Царствени профили, хералдични знаци и орнаментално-декоративни арабски надписи играеха в очите й. Всички те изглеждаха съвсем нови-новенички, току-що извадени от монетен двор.

Вторият джоб на кесията приютяваше кръгла бронзова плочка с радиални и концентрични резки и плоска седемлъчева звезда от същата сплав. Събираха се в дланта й. В бронза бяха гравирани неразбираеми знаци. Плочката и звездата смътно напомниха нещо на Елица. Тя се почуди за какво ли служеха. Следи от изтъркано по метала говореха, че са части на някакъв уред — за гадаене, може би, или нещо древно, отпреди компаса^[2]…

Компас имаше на дъното. Голям, изрисуван, украсен. Може би испански.

Девойката насочи вниманието си към нещата от калъфа.

Там имаше двойноизвит лък с отпусната тетива и резервно кълбо корда. Стегнат сноп гладки прави пръчки. Не видя стрели, но в тежка торбичка навярно се намираха остриета. Ала най-чудното нещо беше увито в зебло.

Елица малко разбираше от хладни оръжия. Беше тренирала спортна стрелба и имаше понятие от огнестрелни. Сега държеше в ръцете си сабя и беше сигурна, че не е меч.

Заприлича й на японска катана. С учудване опипа пръстените, чрез които оръжието се закачаше към колана, сториха й се на необичайно място — така сабята стоеше в ножницата на пояса с острата си извивка нагоре.

Елица се реши да улови дръжката и изтегли стоманата от ножницата.

С изумление и възхита тя раздвижи блестящото острие във въздуха. Бе безупречно гладко, синкаво-сиво и пленително-зловещо. Носеше следи от редовно заточване в горната си третина. Дръжката бе въздълга, с дебел пръстен накрая. Имаше инкрустирани неразбираеми руни от сребро, които започваха под малката гарда в основата на острието и опираха в пръстена:

Напомняше й за нещо. Елица сбърчи вежди и ахна, щом се сети къде беше виждала подобна сабя, но без никакъв надпис. На репродукция в археологичен албум от библиотеката на баща си. Отдолу се твърдеше, че това била сабята на Кубрат — владетеля на древната Велика България.

Момичето още веднъж разгледа оръжието. Бе почти сигурно, че си приличат с това от снимката като две капки вода. Не, не съвсем. Тази тук бе доволно бедничка откъм украса, с една дума — войнишко оръжие без излишества. Употребявано, радващо се на грижа и уважение.

Витановата сабя.

Елица едва не я изпусна — толкова й натежа изведнъж. Почувства, че й прималява. Девойката остави стоманената халосия на масата и приседна на стола.

Колко ли кръв е изпила… Що ка̀пи си накарала да опустеят…

Господи!

Витане, мили мой, кой си ти?

Мислеше, че ще получи някакъв отговор, след като извърши това гадно претърсване. А вместо това въпросите забръмчаха в главицата й като разтревожени пчели в кошер, сляха се в многоглас хор и остана само една пропаст недоумение, изумление… и страх.

В калъфа на лъка имаше още платнен пакет, белязан с катранени символи:

Под тъканта му внезапно блесна някаква материя, може би коприна, преливаща в дъгоцветни арабески. В плата, който девойката автоматично прецени като достатъчен за две рокли, имаше чифт ориенталски женски пантофки — богато украсени и с извити нагоре носове. Намери още златен гребен, сребърно огледало и малка кама със скъпоценен камък в покрита с филигран дръжка. И някакви шишенца от бледозелен камък… Елица остави тези находки.

Вместо тях придърпа тежката торбичка с острите метални неща в нея. Наистина бяха върхове на стрели. Нанизани в няколко връзки, те очевидно принадлежаха към типове с различно предназначение — обикновени и двуроги, тънки и масивни, както и с изрязани отвори или завъртени улейчета като на съдийски спортни свирки, но повечето имаха листовидна форма, с огънати в противоположни посоки крилца. И по тях блестяха ръбести руни.

Елица приближи едно от остриетата до лицето си. Руните светеха. Сякаш сърцевината на метала бе полустопена и през дълбоко сечените знаци проникваше светлината и жарта… Ала някаква мразовита жар — безмилостна, безмозъчна и безчувствена…

— Варай! Остави това веднага!!

Елица подскочи и изтърва върха на стрелата, който тупна тежко върху покривката.

На вратата стоеше Витан с почти безумни очи и протегнати напред ръце. Видът му още повече изплаши Елица, която не можа да продума, преди той с две стремителни крачки-скока да се озове до нея.

Девойката отстъпи в паника пред връхлитащия млад мъж, но той се движеше спрямо нея като свръхзвуков изтребител спрямо гълъбица — хвана я за ръцете и с лекота я отнесе встрани. Тя се опъна, готова истерично да изпищи…

… но нещо толкова отчаяно и молещо имаше в ръцете му и в тялото му, към което я притисна, че тя замълча и се отпусна…

… и нещо скочи от масата!

Елица не се сдържа и късо изпищя.

После остана без дъх — толкова силно я беше сграбчил Витан. Тя пак се засъпротивлява, докато до съзнанието й не стигнаха настойчиво повтаряните му думи:

— Елице, Елице, свърши се, спрях го, спрях го, обич моя, свърши се…

В окървавена длан той стискаше върха на стрелата, който бръмчеше като стършел, а руните по метала святкаха яростно. Елица зяпна към това чудо.

Смъртоносното парче се укротяваше в ръката на Витан — бръмченето утихваше, руните бледнееха, а край пръстите на Витан танцуваха бледи светлинки, прилични на мълнии.

Върхът на стрелата млъкна и ореолът угасна. Младият мъж задържа още малко острието и го пусна на пода. Върху килима капнаха няколко пръски кръв. Витан посегна към разхвърляните си вещи, издърпа дълга ивица американ и стисна плата с наранената си длан.

— Не биваше да пипаш тез жила — взе си той дъх и рече с предишното си меко спокойствие: — Други докосна ли?

— Н…не…

Той кимна, но заоглежда дяволските парчета метал.

— Те от карпатско желязо правени са — внезапно тихо рече той със зле прикрита гордост, сякаш в унес, — от кърчии^[3] донесени, от чъванчии^[4] в Плъскова ковани, в самодивска вода калени и с магии бойни баени… А таз стрела пееща е, за по̀зов служи, а и страх всява… туй са ловни, от Хала Йоан^[5] купувани чак в Бохемия… И дубровнишка кама имах, ала на̀, отиде си веднъж за скъп дар, как ми се ще сега да можех да ти я покажа…

(Елица слушаше с нарастващо паническо изумление)

        … колко беше красива, с филигран като нашенски… Тази, която за беляк съм взел ти, също хубава е, да… В Биляр я поръчах. Хареса ли пантофките? От Велики Болгар са… и огледалото, и свилата…

— Кой си?! — отчаяно почти извика тя. — Какво става!? Обясни ми… ох, и тук ли те удари онази стрела?

Витан целуна ръката й, която бе посегнала към дълбока засъхнала драскотина на слепоочието.

— Кой си? — повтори тя.

Гледаше я, сякаш бе отговорила грешно на негово питане. И още — очите му, пребити, кучешки, с искрици болка, като с влага се пълнеха с разочарование и молба… каква? Припомни си, ти ли не знаеш… Миглите му трепнаха и угасиха цялата лавина емоции, овладяха мъката, готова да рукне изпод клепачите. Елица отново видя млечнокакаовото спокойствие и безстрастна сила.

— Макар и да отговоря ти, да дам си… определение, ще ли ти каже то същността ми? Мигар издъно-изцяло ще да разбереш думата и що се крие зад нея, ако я река? Хубаво, ще призная. Колобър съм.

— Какво?

— Ще ти обясня — твърдо рече той. — Нека първом седнем.

Те се настаниха един срещу друг на масата. Между тях догаряха свещите и купчината Витанови вещи нямо укоряваше Елица. Младият мъж се пресегна, стисна окуражително ръката й за секунда.

После се облегна и постави китки на ръба на масата.

— Върховете на стрелите бяха омагьосани — рече той. — Не е хубаво да ги пипа непосветен човек. Постъпи неразумно, ала всичко свърши добре… Кое да узнаеш искаш?

Елица се помъчи да събере мислите си.

— Как така „омагьосани“… — измърмори, колкото да подреди малко главата си.

Витан го възприе като пряк въпрос.

— Ами… Аз магьосник съм, Елице. Мога много неща, които сега, в твоето време, вече не владеете…

— От… откъде идеш?… Не, наистина ли се казваш Витан? О, Боже… Моля те, просто ми разкажи всичко отначало. Толкова… толкова не мога да повярвам…

Витан помълча, загледан в разхвърляния си багаж.

Изпъна гръб. Тържествено докосна с пръстите на двете ръце гърдите си с някакъв широк, навярно ритуален жест, все едно поднесе нещо от сърцето си. Опря китки в масата с дланите нагоре. Очите му потърсиха очите на Елица.

Младият мъж тихо заговори:

— Дали са ми име Витан-Вананд, а родът ми Угаин е. Роден съм три лета преди теб, на Верени Вечем^[6] или по сегашному през пролетта на 884-та година…