Николай Теллалов
Царска заръка (18)

4

Витан пак я изведе навън, като да му бе тясно в просторния апартамент. Непрекъснато теглеше Елица на разходки било до Бояна, било из Бистрица, в краен случай отиваха поне до Южен парк. Сякаш не обичаше да усеща над главата си друг таван, освен небето.

Този път намериха скривалище от жегата в прохладната гора над Панчаревското езеро. Минаваше обяд и от всички страни на хоризонта бяха взели да изникват облачни пълчища. Навярно точно за откриване на Световното по футбол щеше да има дъжд.

Седяха в някаква зидана от камък беседка над тясното шосе, обикалящо язовира в полегатите склонове на Лозенската планина. В ъгъла под навеса сивееше многогодишен пласт пепел и въглени — сигурно поколения от малчугани са използвали това място да играят на любимите си филми за индианци и каубои. От езерото се носеха гласове на трениращи гребци, шляпаха водни колела, а от другия бряг далечно избучаваха автобуси и стържеше тънко и трудолюбиво банциг. Гореща мараня караше селото да изглежда нереално, но тук се разхождаше ветрец с мирис на свежест и живи дървета.

Елица мързеливо плъзгаше премрежен поглед по извивките на Витоша. Витан гризеше откъсната тревичка.

— Катето те пита какво учиш — рече внезапно тя.

Той кимна.

— И ти отговори, че изучаваш света.

Отново кимване с лека, неразгадаема усмивка.

— И… какво научи?

Витан хвърли ленив взор наоколо.

— Виж — отвърна той.

На ръката му кацна муха и Елица я загледа с недоволство. Витан плавно надвеси другата си длан над насекомото, задържа… и мухата изведнъж обърна крачета и като суха трошичка се хлъзна на земята.

— Ето туй бе Лечителство, ала наопак. Мъртва е.

Девойката мигаше стресната и нещо забуча хладно в сърцето й…

— Всяко нещо си има своето опако. А сега, друго гледай…

Елица се опита да проследи погледа му. Пак обърна неразбиращи очи към пръста му, лекичко подмамващ нещо от камънаците.

— Какво…

Към приклекналия млад мъж, огъвайки телце, светкавично припълзя гущерче. Скочи върху бомбето на обувката и ловко се покатери на коляното. Спря на сантиметри от показалеца му и застрелка напред-назад черно езиче. Елица очарована съзерцаваше изящната гадинка. Гущерчето бе сиво-зелено, с фини пъстрини по гръбчето, тънки като жички пръстчета и мънистени оченца. Под кожата пулсираше сърчицето му.

— Погали го — предложи Витан.

Девойката плахо протегна ръка и нежно прокара кутре по доверчивата главица. Гущерчето отсечено завъртя муцунка към нея и тя трепна. Продължи да милва животинката и дори й се стори, че на създанието му е приятно.

— Видя и първия кръг, Заблудата. … Нека си иде веч.

Гадинката с невероятна скорост се шмугна встрани към тревата. Замря там, сякаш любопитна да чуе разговора им.

— Ти си магьосник!

В очите му играеше слънцето. Той се пресегна и докосна гърба й. Не бе просто ласка. Приличаше на масаж. Скоро Елица престана да чувства тялото си, бе сякаш приятно проницаема за въздуха и светлината. И преди той я беше разтривал и винаги след това тя се усещаше лека и някак по-истинска, като изкъпана, не, по-точно обновена…

— Май винаги натрупвам много отрицателна енергия — измърка тя под дланите му. — Ти винаги я премахваш и ми даваш от добрата…

— Обич ми, няма такова нещо като отрицателна енергия.

— Как така?

— Ами енергията, както я наричате, тя е една и съща. Сила. Просто тече и преминава през всичко. Външна е спрямо Живота, още по-далечна е на разума, и затуй не е ни добра, ни зла. Такава просто я бъркаме, понеже сме хора.

— Не може да няма тъмна Сила! Виж, нали не искаш да ми кажеш, че абсолютно Зло не съществува!

— О, има го и още как!… Има го. В човешки и близки му светове… Ала не е То от корена на Всемира. Нито Доброто е такова. Чудно е, ала е така. Има сила на Хаоса, има сила на Реда, има сила на Промяната, макар те да са трите лика на една и съща Мощ… А тя пронизва камък, буболечка, човек… Кога тече волно и красиво и е в мяра, нужна ни за мига, тогаз й викаме светла, добра, положителна… Добре, хубаво. Ето — Слънцето. Каква е силата на лъчите му, положителна или отрицателна?

— Положителна.

— Ами стой тогаз няколко часа под него. Какво ще стане?

— Ха-ха!… Ще ме мажеш после с кисело мляко! Да, разбрах те. Ами когато има слънчеви изригвания?

— Също просто енергия. Ни добра, ни лоша. Просто в повече. И така вреди. Туй, което наричаш „отрицателна енергия“, е застой на потока й в тялото ти и през душата, или през някое русло тя не тече. А не бива да се задържа. Ето, ручей. Кога бавен е — затлачва се, а кога е твърде бърз — влачи кал. Силата бива да минава с лекота по всички вътрешни корита на човешкото тяло, че и през всяка друга живинка, за да е наред здравето и да има мир на духа. Понявга таз сила избягва, сякаш вода е от счупена стомна, без да смогне да се приумножи. Туй е болест. А здравата Сила се трупа и сетне употребява за някакво усилие, било сърдечно, било на разума, за по-голяма мощ на мускулите… за Магия също.

— Разкажи ми!

Той помисли.

— … Добре. Магията има три царства, три Кръга. И те са: Заблуда или Илюзия, коя действителността отрича; следва Пръстенът на Лечителството, и насетне — Равновесие, що преплита се с Промяната. Майстори от Първи кръг в ума на хора и по-благородни животни пипат, а най-изкусните в тоз занаят успяват да заблудят и по-низши твари, но каквито и видения да предизвикат маговете на Заблудата, те само сетивата лъжат. Ала Лечителството — то по-пипкаво нещо е, защото не достига болник да успокоиш, да премахнеш мъки-страдания с похвати от Лъжовния пръстен. Кутугер-колобър, знахар и прост лечител, те коловрата жизнени потоци в човешкото тяло водят. Най-боила Лечители на помощ си Вселенска сила призовават, чиято Мощ неща извършва, кои да изглеждат същински чудеса в очите на непосветени и неуки люде. Ала второто царство на магията вече става опасно за магьосника. Защото случва се той болестта чужда върху си да поеме… И последно царство-Пръстен Равновесие се нарича. Трите кръга-царства не приличат на стъпала, следващи едно след друго. Заблудата често до Равновесие се издига. Лечителството със Заблуда си служи, освен с потоци вънкашна на тялото енергия. Висшата магия пък пипа внимателно, за да не бъде пометена от гигантските сили и за инструменти са й Илюзията и Лечителството…

— Истински космически енергии?! — възкликна Елица възторжено.

— Небесната Сила една е, ала трилика и от всеки лик седем неща могат да се направят. Първият лик на Мощта руши и събаря, другата му страна гради та твори, третата опазва и увековечава. Ето, при Заблудата се ползват и трите свойства на силата от най-ниски равнища. При лечителството други, ала повече третата или първата. Какво е висшата? Висшата може от хляб да направи камък, а от камъка — хляб. Ала по-лесно е на хляба да отречеш естеството и той ако и да бъде яден, стомаха пълни, ала не засища. На един камък можеш да внесеш силата на хляба — не е нужно да го гризеш, но дорде има в него от животоподдържащата същина, не ще огладнее притежаващият го. Както при сегашните ви батерийки. Е, ако е речено, можеш и от камъка съвсем истински хляб да направиш, сиреч форма и същност да преобърнеш… ала досега не чувал съм да е правено. Навярно не бива без остра нужда към Висшия пръстен да се посяга…

— Откъде знаеш всичко това? — очаровано прошепна девойката.

Въпросът й — всъщност тя не питаше, но Витан се учуди и меко отряза:

— Откъде знам? Аз ти го казвам.

Помълча, присви рамене и додаде:

— Щом можеш нещо, вършиш го. Защо да се питаш, щом и без това трябва? Не е по приумица твоя, виждаш, че длъжен си да сториш нещо… Това е Магията — умение да държиш бързеите Вселенска сила, а тя е от Бога и сама е Бог. Той е всичко. Към небето гледаш просто за по-лесно, ала Той е в теб, а ти си в него както… както че са сънища Негови… Досущ онези змейове в рокана на баща ти.

— В кое?

— Ком-пютъра — Витан произнесе думата непохватно, но старателно. — И тъй Теченията текат през теб, ти ги насочваш, преплиташ или разделяш, натрупваш или изхвърляш… Сякаш на фотографска снимка, шарките й състоят се от три основни цвята. Всичко живо дар носи да променя „цвета“ на Силата, добре, енергията, да множи или ослабва нейните ликове. Та така, щом нагласиш Мощта, насочваш я и я сгъстяваш… и магията е готова! Лесно, нали?

Елица го гледаше с големи очи.

— Не си чувала нищо подобно? Не е чудно. Девет начина има магия да яздиш, ала останало е толкоз, колкото само да се знае, и то като във винена мъгла, че едно време сме го могли. Пепел… Не върши никой веч магия истинска в тоз свят.

— Защо?

Витан дълго мълча, свел глава. Елица не виждаше лицето му.

— Променят се хората, навярно — измърмори той мрачно и глухо с някаква сива сянка в гласа.

— Амиии… — побърза да го разведри момичето. — А какво може един Висш маг?

— Всичко.

Тя се опита да си го представи. Прехапа устни и почти изохка тихичко:

— Ау, сигурно ужасно е да можеш всичко…

— Навярно само отдолу тъй изглежда, че на орела свят му се вие. Е… когато можеш всичко, трябва… да, добре е да знаеш дали точно него искаш, а не нещо инакво… Тежки са стъпките към овладяване на всеки нов пръстен. Всяка стъпка трае различен брой години, според това колко си чевръст, способен и колко добър Учител е онзи, у когото чиракуваш.

Той отново млъкна и прекара пръсти през очите и косата си. Продължи забързано, предварвайки любопитството на девойката:

— Овладелият Висшата магия от Силата вещи и неживи духове прави. Ала туй изисква много да натрупаш или почерпиш от потока, а това би предизвикало… да речем зима посред август… За да не стане тъй, можеш да укротиш земетръс, стига да има зароден такъв, и при туй да не изтървеш Силата. Не само за теб ще е пагубно, че и за земята, гдето си. Всъщност винаги разклаща се Равновесието, а държиш юздите му не просто с ръце, а и с душа… Затуй магесникът бива да е спокоен като езерно огледало. И доста якост, здраве, жилавина му трябва. Тогаз велики дела стават… и уморяват, защото сякаш ламя си впрегнал и скали на нива разорал… Инак ще разсее, ще изтърве слабият трупаната мощ и нито ще сполучи, че и ще си навреди. Колко по-засукана магия желаеш, толкоз повече Равновесието на Всемира се разклаща. От едно място градушка пропъждаш, тя другаде на чер зъл вихър става. Ала силно ако Равновесието разлюлееш, тогаз Светът магьосника нечестит премазва, за да продължи-пребъде както и преди.

— И това… със заклинания, с какво — тя размаха ръце, — ммм?

— Словата само ума загряват и волята на магесника в боен ред строяват. Колкото по-напреднал е човек по пътя на магията, толкоз по-малко нужда има думи заклинателни да бъбри, с десница знаци чудесни да сторва. Мисъл и страст слова и ръце заместват, мила Елице.

— Ами… ясновидците, които чуват гласове… те?

Витан изтупа пръстите си от невидим прах.

— Тях Дарбата ги владее, не те нея. Всеки вижда по нещо. Усеща къде е някой човек сред безчет други или що ни чака в бъдещ ден съзира. То е като силата на ръцете. Едни вдигат десет оки, някои осем, други — една, ала сто пъти без прекъсване! Ала… Туй, що като послания получават, то е нещо немислимо. Немислимо, защото невъзможно е да бъде изречено-казано, не може да бъде назовано. А има ясновидци, те дръзват да тлъмачат непреводимото, турят великото в тесни плоски рамки на речта човешка, сиреч в образ на разсъждение… Как да го река по-ясно? С хорски език не става… Има друг за това.

— Ти знаеш ли тоз език? — попита съвсем сериозно Елица.

Той се подсмихна.

— Бих бил Превелик, ако го знаех. А и Езикът не е един. Ала видело-разбираемо става туй, щом излъжем думите. Ето, снимка пак си представи. Ясно ти е за какво тя говори, защото тез неща си виждала преди. Ала е плоска и ако снимат нещо, което е доста засукано, с височина, дължина и широчина… ще ли го познаеш? Ами нещо, което има повече от шир, длъж и високо…

Елица се замисли за миг.

— Говориш за повече пространствени измерения, нали?

— Мм… Да, щом ти е по-лесно, представи си го така. Сега с тез думи го казвате…

— „Както… сега… казвате“ — озадачено, но със закачлива усмивка, тя повтори подир него. — Сякаш ми говори някой стар дядо, не ти, ха-ха!… О, не се сърди! Шегувам се!

— … Не ти се сърдя…

— Разбирам което разказваш… А… има ли нещо вярно в тези истории за магьосници, които се превръщали в различни животни, както в приказките?

— Тези не са хора. Великите Майстори на Лъжата обаче могат да проникнат в съзнание на животно, да го приспят и яхнат ума му, да чуват и виждат през него. Отстрани наистина изглежда, сякаш превърнали са се в орел, кон или куче! Ала туй е хлъзгаво умение, може да разстрои разсъдъка, а пък ако убие някой животното, магьосникът ще почувства смъртта на създанието, което е обсебил… а туй наистина Страшно е!

— … Човек може ли да бъде тъй… „обсебен“?

— Да, ала по-мъчно е. Най-бива кога е драговолно… и кога доверяваш се на другия. Сиреч, когато го обичаш. Обичаш! — не само обладаваш или искаш за своя си корист! … Сегашните хора бъркат любов с плътската наслада, макар в плътското влечение огромна дива сила да има, не обуздава се лесно. Прастара мощ е, а Обичта е друго… Всички времена имат недосхващане за туй, ала сега като че ли е най… Не, не бива да съдя… За що умисли се, Елице?

— Слушам те. Никого не съм чувала да говори така.

Умълчаха се за малко. Дъждовното воинство във висините скри слънцето, притъмня и прихладня. Елица обърна с клечка умрял бръмбар. Отдолу се разбягаха дребни мравчици. Девойката се загледа в тях. Суетяха се като работници, демонтиращи стара гемия.

— Мъртвите… — внезапно попита тя, като стрелна с бързи очи мухата, която Витан преди малко бе лишил от живот. — Къде отиват?

— Къде отиваме… Връщаме се, откъдето сме дошли, навярно.

— … Говорят ли?

— Мъртвите затова са мъртви, защото не говорят. — Той се позамисли в припомняне на нещо. — Понякога душите се задържат по-дълго край любими места или приятели. Това ли имаше да питаш?

— Сетих се за баба ми… — с прелетяла сянка на тъга рече Елица.

— Отделен от тялото дух угасва бърже или бавно тлее… а нищо чудно е да се слива със…

— Кое? С Божествеността? Която е като огън, а душите — искри? Или… Бог се състои от всички нас… и раждани преди, и тези, които живеем сега, и неродените още. Познах ли?

— О — отрони Витан, с почуда и възхищение, — туй не знам го, Елице. В Магията, не мисля, че чак нужно е общуване с Божественото, защото тя не е да търсиш Тангра в душата си, ами само да боравиш със Силата в многото й лица, от Небето дадени… Уменията на Магията нямат нищо общо с Прозрението или как да си щастлив, да се погаждаш с хора и себе си, макар те важни неща да са, понеже трябва да бъдеш сигурен и да вярваш на сърцето си…

— „Тангра“ ли каза?

— … Тъй ли рекох? Е, нека е Господ, Аллах, все общо е. Само казвам ти, че да си магьосник, не е религия, не е вяра, осъзната и не, в някакво Начало, ами просто въпрос на умения и похвати. Както в спорта! — Витан с широка усмивка посочи гребците.

— Знаеш ли, стана ми студено — призна си Елица.

— Тръгваме! — съгласи се той и с лекота скочи на крака.

 

 

Вече в автобуса за София изведнъж рязко им замириса на прах и веднага ги настигна едър порой. Доколкото можеше да се съди през обилно заливаните прозорци, отвън булевардът за секунди стана пълноводен като венециански канал. Шофьорът на рейса намали скоростта. Край дъждовни струи се носеше воден прах и от свъсеното небе се извиха и накъдриха грамадни светкавици, облаците замлатиха с гръмотевични чукове по покриви.

Навсякъде трепващите от гърмежите хора се втурваха да се спасяват, прикрити кой с каквото може. Тълпи се криеха под навесите на спирките, мокри до кости, от тротоарите се вдигаше пара.

Точно за откриването на Световното първенство по футбол в Париж пороят утихна. Народ се тъпчеше в транспорта, всеки забързан към сухото вкъщи. Но остатъчен дъждец пръскаше още два часа за досада на храбрите продавачи по сергиите, въоръжени с телевизори, портативни марки от съветско време. А между туй в ефир излезе нова радиостанция, приела, че по случай дъжда ще й върви като по вода. Повечето слушатели обаче останаха верни на шоуто по „Хоризонт“ от десет вечерта, чиято рекламирана тема за камикадзе силно ги бе развълнувала.

Да, интересуваха се гражданите от източен самурайски дух!

Елица и Витан не чуха нито дума от предаването…

… Нощта бе облачна, луната едва прозираше през прозореца в спалнята. Електрическа повреда отърва обитателите на кооперацията от наглата светлина на рекламите отсреща.

Елица се размърда в дрямката и се сепна от това, че до нея нямаше никой. Уплаха прогони съня, тя почти скочи от леглото…

Витан седеше на бюрото и като че нещо пишеше. Бе задълбочен и още по-сериозен. Момичето го наблюдаваше скришом, как той дълго гледа̀ календара и сякаш накрая остана доволен. Върна се безшумно и тя отметна одеялото насреща му. Той се учуди:

— Та не спиш ли? Как не съм те усетил!

— Не ми се пилее време в спане. Гледах те. Какво правеше?

— Сметки. И мисля мотор да купя. Какво ще кажеш?

— Уха. Нали ще ме возиш?

— Ще ли питане?…

— Прегърни ме… — и зашепна в ухото му: — Пази ме вече, чу ли…

— Казах заклинанието, обич ми, спокойна бъди.

Тя не успя да разбере какво точно искаше да й каже, но отново му повярва. Той не би я излъгал — тя залагаше за това живота си!

 

 

В началото на следващия ден още се чувстваше свежест от вчерашния порой, ала тя бързо се изгуби. Витоша чезнеше в сивкава мараня, небето от време на време дъждозаканително притъмняваше. Но скоро слънцето заприпича, а по пладне отново тежък зной налегна града и той се задъхваше в лютивия пушек на автобусите с надписи „Екодвигател“.

Елица гледаше Витан да е по-далеч от рейсовете. Преди ден или два той й доказа, че нервите му далеч не са волски и дори неговото търпение и спокойствие имат предели.

В един автобус по някаква причина изгорелите газове не отиваха през ауспуха да ги дишат пешеходците, ами влизаха в салона. Пътниците кашляха и търкаха разлютени очи. В този момент на всичко отгоре влезе контрола.

Народът запротестира. Неколцината юначаги, които се явяваха блюстители на спазването от страна на гражданите задълженията им към градския транспорт, останаха непреклонни:

— Кой ти дава хляб без пари, бе, а? Глоба! — изтъкнаха те необорим аргумент.

— Я се погледнете, мязате на башибозуци каквито сте размъкнати! — кипнаха гражданите. — И евреите не са си плащали „превоза“ в германските душегубки! Айде чупка!

Един от контрольорите усети пушека в салона, смути се и задърпа колегите си да слизат без разправии. Те му се озъбиха и продължиха кавгата:

— Тука к’во пише: „пътниците са длъжни…“ Я сега да не ви сваляме насила и водим в районното!

— Ние ли само сме длъжни бе, мутро охранена! Ревни сега, че имаш деца да чуваш! За сметка на нашите ли ще ги храниш, изедник с изедник!

— О, така ли ще си приказваме… Слизай веднага, баровец! Ще те преслушаме набързо…

Витан направи две крачки, с които се озова сред контрольорите, задърпали жертвата си към отворената врата на продължаващия да стои автобус.

— Вън! — рече той и обръсна лицата им с кремъчен поглед.

— Я! — опулиха се те. — Много си юрушлия бе, бързак! Твоят билет — къде е, а, отворен?

— Карта — смразяващо отвърна Витан и протегна напред длан.

Елица се уплаши. Знаеше, че приятелят й няма карта. Освен това ясно виждаше, че ръката му е празна!…

Контрольорът кръвнишки го изгледа и със съжаление рече:

— Като си имаш карта, стой си, кютай, никой не те закача. Остави ни да си гледаме работата! Айде, чао. А ти, слизай, господине, да видя кой бил размъкнат!

— Ти наричаш това работа? — спокойно каза Витан.

Продължаваше да стои и показва празната си десница, която внезапно се превърна в юмрук и мълниеносно се стрелна напред.

Като че леко перна само единия, но изведнъж всичките контрольори се хванаха за носовете, между пръстите им шурна кръв.

— А така! — зареваха неколцина от пътниците.

Други завикаха да не се вършат безобразия.

— Вън.

Юначагите спешно напускаха бойното поле, а Витан се обърна и сякаш с една-единствена крачка стигна кабината на шофьора.

— Измъквай се и си оправяй возилото.

Псувните застинаха в устата на човека, когато Витан докосна с изпънат показалец челото му. Измига два-три пъти, покорно угаси двигателя и изпроводи със заешки поглед отдалечаващата се кобра в човешки вид. Окопити се и кресна отмъстително към салона:

— Колата е повредена! Те ви…

Витан хвана Елица под ръка и, без да обръща внимание на завайкалите се и заругали пътници, слезе от автобуса.

Групата контрольори бе скупчена на спирката, стояха с окървавени носни кърпи и страхливо гледаха към тях. Наоколо някой възликува:

— Я ги вижте, четниците на компания Столичен градски транспорт! Мокри кокошки!

— Защо толкова си придават важност и се надуват?

— Защото са празни хора.

— Защото им харесва! Харесва им да мачкат и да властват! На общината точно такива й вършат работа — хулигани с разрешителен документ да хулиганеят. А че от това става още по-гадно да се живее и диша, пука им на бюрократите, нали паричките се прибират! Няма солидарност, ейййй…

Прииждащите автобуси поемаха възбудените хора, стари и млади се блъскаха с лакти, стояха на изходите, запречвайки всякакво преминаване към полупразните вътрешности на колите.

Витановите ноздри се разшириха гневно, когато шофьор на друг автобус захлопна вратата пред носа на едва кретаща бабичка. Елица веднага го улови за ръката и го дръпна назад.

— Недей! Стига! С юмруци ли само ще оправяш света?

… И после дълго вървяха умълчани, гузни и почти отчаяни, докато край църквата „Света Неделя“ Елица не се учуди:

— Виж ти, тази липа почти е цъфнала! Как хубаво мирише…

И внезапно стегналият лед помежду им се счупи и отново всичко тръгна както допреди грозната случка — слънчево, чисто и влюбено…

 

 

— Кажи нещо за гадателите на бъдеще? — Елица оглеждаше списания „Психо“ и други подобни в синьо вестникарско павилионче. До тях момиче с ветрило се бореше с жегата.

— Това не е основното на Магията. Нито пък вникването в същността на човешките мечти и кроежи. Достатъчно е да угадваш желанията и страховете, за да си вещ на първи кръг. Инак, да, то всеки пръстен ти носи предсказание. Дори най-първото всеки го знае: погледне слънцето на заник и рече: утре ще вали или утре ще е ведро. Някои познават. Понявга грешат.

— Ако си метеоролог, понякога познаваш!

— Да… Ала говоря за истински гадатели. Всяко от трите царства на Магията се постига, щом и докато развиваш в себе си нови сетива за него, и обратно — всяко горно стъпало дава нов взор към взора ти, ново чуване на слуха, ново осезание, че и други, вещерски очи и уши. А дарява те и с Глас, сиреч предумение да попиеш похватите на следващата стъпка. И оттам са Предсказанията. Ала те са най-мъчни за разчитане. Овладял Заблудата, можеш само да си представиш нещо за кратък срок, и то за неживата природа или най-общо за близките дни на един човек, ако всичко край него е спокойно и не предстоят големи промени. При Лечителството вече може да се видят повечето кръстопъти, които ще се срещнат по житейския друм, а Висшето ниво долавя Съдбите на цели народи!… Но и опитни Магьосници безсилни стават, кога случва се в някой ден, че много Съдби спорят коя от тях да натежи връз лентата на Времето… и тогаз не се знае, по коя пътечка ще се търкулне Светът.

— Какво е съдба?

— Ами… Не, не е нещо писано като книга, ами нещо като амулет, талисман, чието предназначение трябва да откриеш. Инак той става да го ползваш за какво ли не… Да речем, съдбата ти е сабя — сиреч воин да си… ала свикнали са те да бъдеш земеделец и затова може цял живот да косиш с нея трева, докато един ден дори за миг само се не случи да я развъртиш, дай Боже за право дело — и тогаз Съдбата ти е изпълнена. Разбираш ли? Някои само за много кратко правилно използват съдбата си. Тя е много… като глина на грънчарско колело…

— Пластична?

— Да, пластична, тъй. Ала иска своето. Променя се, но не много, Същината й остава.

— А прераждането, какво мислиш за това?

— Няма минали животи. Животът е един и Награда е, дадена ни… занапред, в аванс.

— А как тогава има хора, които си спомнят предишни животи?

— В мнозината си туй лъжовни спомени са, дължат се на паметта от кръвта на прадедите. Както очите ми „помнят“ цвета на очите на моята майка…

Той млъкна, сякаш ударен.

Елица пламна и веднага припряно се обади:

— Генетична памет, да, чувала съм. Значи, не са чак такива глупости тези окултни учения…

— Повечето заблуди са. Или неволни лъжи. Или начало на търсене на истините. Което е едно и също, казано с други думи. Инакво е, щом с двоен умисъл е…

Елица отново погледна критично към списанията и заяви:

— Е, мен ми олекна. Винаги съм си мислила, че има нещо. Вярвам в чудеса! Особено в хубавите.

Под кестени се криеше книжна сергия. Те спряха пред шаренията заглавия.

— Ето тук работеха Верена и Дичо — подшушна Елица.

Витан застина и й се стори, че той сякаш души въздуха. Прокара длан над бордюра като металотърсач над заровено имане. Двамата младежи на сергията го загледаха с почуда, после отново зяпнаха Елица, която внезапно се бе почувствала самотна, докато младият мъж с нея сякаш бе на светлинни години разстояние…

Момичето плъзна пръст по „Как да преодолеем депресията“, а Витан отсъстващо прелисти нещо за Исус Христос в зелена обложка.

Продавачът на сергията ко̀со изгледа явните „самогледковци“, подсмихна се красноречиво на приятеля си, който седеше до него с китара в ръцете, и насочи цялото си внимание към доста готината полицайка, спряла пред любовните романи. Младата жена носеше значка с Мадарския конник.

— Прощавайте, каква е тази значка? — попита продавачът с явната цел да завърже разговор встрани от литературата.

— Български съюз за конен спорт — сухо отвърна полицайката и деловито повдигна избраните романи. — Колко?

Тонът й говореше, че не й е до излишни приказки.

Сергиджията с разсеяна усмивка взе парите, върна ресто, пожела всичко хубаво и я изпрати със съжалителен поглед.

Каза на приятеля си:

— Ау, оса!

— Оса? — ухили се китаристът. — Тежък си. Оса била… Само щото те отряза ли?

— Това беше ком-пли-мент. Нали си виждал оса? Е те т’ва е жена — тънка талия, супер бедър, стройни крака, големи очи. Характер. Мечта!

Двамата прихнаха.

— Нещо ще желаете ли? — попита подчертано учтиво към Витан.

— Много неща — отвърна той така, че Елица отново се стегна.

— Извинете, лека работа — каза тя смутено към продавача и забърза да отведе скования си любим.

Малко се разсея, когато по-натам до едно бистро те видяха гълъб, който се разхождаше по масите сред чаши и пепелници за радост на деца и родители. Птицата бе бяла, с кафени пъстрини, които на светлина преливаха от червено-лилаво до пауново зелено. На крачето си носеше червен пластмасов пръстен с цифри (02 96 0742). Оглеждаше наоколо с кафяви очи и се суетеше по свой гълъбски начин. Много-много не позволяваше да го галят, не удостои с внимание предлаганите му пуканки, но прие шепа семки от самотно девет-десетгодишно момиченце на пейката до капанчето.

Витан се заинтригува не от птицата, а от медальончето, което носеше малкото девойче — тънка метална пластинка с гравиран дракон. Замислено и топло той се усмихна.

 

 

Докато Витан плащаше поръчките в уютна сладкарница, на Елица отново й направи впечатление неговото отношение към парите. Той с явно презрение и лекота даваше банкноти и пазеше металните монети.

— Защо така? — попита го тя.

— Хм… — той сякаш леко се учуди на навика си. — Ами… тъй. Книжните са ми сякаш без стойност. Не е нещо страшно! — додаде той с тих смях и я помилва по ръката.

Тя се притисна за миг към него, но си отбеляза наум, че приятелят й пак се измъква от отговор. Ето, например, Витан носеше часовник на дебела каишка, страшно стар, с толкова изтъркан циферблат, че не се разчиташе марката му. Цъкаше гръмогласно, като будилник. Елица нито веднъж не видя младия мъж да го погледне, когато казваше часа. „Толкова сме си свикнали, че не се поглеждаме“, обясни шеговито той. Девойката остана със смътното усещане, че не желае да дава обяснения.

И не бе съвсем вярно, че не ценеше книжните пари. Веднъж в един подлез той се закова на място, пленен от музиката на уличен гайдар. Слушаше със затворени очи, изпънат, сякаш гласът на инструмента вливаше в него напрежение…

 

пищеше и стенеше, смееше се и викаше от победна радост гайдата,

през времена, през земи и животи, през кръв и смърт, през загубено и намерено, пееше право от дома и за всичко свидно!…

 

Витан опипа колана, после, изненадан, че не намира това, което търси, бръкна в джоба си. В пръстите му изшумоля една от новите едроцифрени банкноти, той я пусна в шапката на музиканта и увлече Елица подир себе си, сякаш бързаше да напусне това място.

— Ти не… — понечи да каже нещо тя.

— Заслужава и повече! — отвърна й той, с нежелание, с отбягващи я очи…

И как го заобича още по-силно за това!

 

 

Колкото обаче и да внимаваше, светът край тях запълваше пространството с всичките си прояви. Минути след като бяха послушали в прохладен подлез нещо прекрасно от Вивалди в изпълнение на млад цигулар, те двамата налетяха на поредната тъмна страна на живота. Възнеприятна сцена: скинари, спипали циганка-джебчийка. Животинският рев на ритнатото с кубинка в стомаха момиче изправи Елица на нокти. Прилоша й, когато минувачи и търговци на сергии одобриха саморазправата. Витан веднага я поведе по една странична уличка, почти тиха, в която дори жегата на деня сякаш бе забравила да надзърне…

Наоколо по стените висяха плакати за концерти на рок-групи, обяви с покана за езикови курсове… и некролози, понякога с млади лица, като тези на щураво изглеждащите пънкарчета, които ги помолиха за цигара.

По булевардите виеха линейки. Модата на тесни черни панталони с клоширан крачол не се съобразяваше с горещината. Минаваха момичета, качени на смайващо високи токчета и чудовищно дебели подметки-платформи. Тананикаха си песнички на групата „Б.Т.Р.“, бъбреха, кихаха и кашляха от плъзналите по града грипове и хреми, но оставаха по гол кръст, защото смятаха, че така са красиви. И не беше лъжа. Витан й ги посочваше и казваше:

— Няма по-хубави от българките! А от тях най-красивата ти си…

 

 

Неусетно стигнаха Централна гара — чалги, мръсотия, суетня — и Витан се отби на билетните гишета. Елица се разтревожи.

— Ти ще ходиш ли някъде?

— Може би. Искаш ли да гледаме кино?

А след прожекцията навън бе настанало изключително благо време, тихо и ясно, почти свежо. По улиците цареше спокойствие и само от заведения и магазинчета, където мигаха екрани на телевизори, се донасяха ревове и възклицания на запалянковци.

В прегръдката му времето летеше, крачките се нижеха и разстоянията се свиваха…

Поспряха на площад „Народно събрание“. Вдигнаха глави към паметника на Цар Освободител. Витан стисна зъби. Елица внезапно изпита непоколебима увереност, че това му е нещо като навик — да застава тук и да поглежда… какво?

— Нике, богинята на победата — рече тя, като посочи крилатата фигура с меч, рееща се над войниците. — Като малка все я рисувах, само че не й харесвах, че е въоръжена…

Подминаха зелено-бял полицейски джип, който се тресеше от бурен смях — навярно в колата четяха някое ново българско криминале или „101 вица“.

Когато закрачиха в здрача на нейната улица, девойката каза:

— Оттук някога минаваше трамвай. В по-тясното на улицата бръснеше кленовете и се клатушкаше като кораб. Бях много малка тогава. Чудно е, как си го спомням…

С безпокойство си помисли, че любимият й ставаше все по-умислен и самовглъбен.

Какво го мъчеше?

Не смееше да попита…

В дъното на улицата над блоковете изгря червена нащърбена луна, в акациите бляскаха първите светулки.

 

 

Още с първите минути на следващото денонощие радиото взе да помпа настроение и реваншистки амбиции за първия мач на България в това световно. Някак между другото се спомена за държавна такса във вузовете на страната, но биде наблегнато, че парното и топливата ще продължават да се субсидират от държавата…