Николай Теллалов
Царска заръка (12)

3

Малката гара отесня от прииждащи от планината весели компании. В очакване на влака отново се разпяха за ужас на мирното местно население:

Калугер ми смига, мамо,

калугер ми смиии-гааааа…

— Уф — гръмко рече Катето, — колко само ни липсваха простотийките!

Слънцето печеше през замъглени от висока облачност небеса, въздухът бе лепкав, горещ и тежък. Миришеше на нагрети релси и машинно масло. Планинарите се укриваха на сянка и се въртяха край чешмата на гарата. Лениво си разменяха реплики, като иронично поглеждаха към дерящите гърлата си китаристи, несломими от жегата.

— … Май и в София ще е същото време…

— В Рим е трийсет и седем градуса!

— Чудо голямо. По Плевенско и по-жежко е било…

— Нашите заминаха ли за Франция вече?

— Да, бе, снощи май… Там пък пилотите на „Ер Франс“ стачкували. Баш навреме!

— Да им имам проблемите. С испанците какво направихме на волейбола?

— Бихме, как!

— … Макгърч пак довтасала…

— Да й го…

— Нещо за Сливенското рали?

— Почнало е, трай, едва се чува станцията… Абе, коя е тая държава Еритрея?

— Що?

— Въоръжен конфликт с Етиопия. Чужденците се евакуират. Повтарям ти какво пее радиото… Сега нещо за Индия и Пакистан… ядрена надпревара… Пфу, пак заглъхна!

— Абе, юнаци — намеси се изведнъж един млад мъж от другата компания, който очевидно се познаваше с повечето хора от тайфата на Елица, — чухте ли го тоя Холбрук какво изтърсил? Я врътни копчето!

Внезапно чисто и силно от транзистора плисна хоро. Младежът намали звука.

— Тц. Какво е казал?

Човекът от другата тайфа, чернокос и с тънки надменни мустачки, снизходително-доверително съобщи:

— Щяли сме били да делим Македония с гърците и сърбите. Ебати глупостите!

Последва кратка пауза.

— Че тя Македония си е наша… — сви рамене момчето с транзистора.

— Насила ли ще я вземаш?

— Мен изобщо не ми трябва! Да си правят каквото щат, тяхно право си е, щом навремето така тъпо ги изпуснахме, но исторически истината си е истина.

Елица, уморена от горещите талази на сънливия ветрец, седеше, облегната на Витан, който слушаше бърборенето на Катето за някакви техни общи познати. С полузатворени очи тя заслуша спора на момчетата. Как само се палят мъжете на такива теми… Витан сложи ръка на коляното й, тя се усмихна блажено и потърка гръб в неговия.

— Говоря по принцип, от историческа гледна точка. Та там сме още два века отпреди Аспарух… — горещеше се притежателят на транзистора.

— Да, бе, и ти ще ми захванеш тези грандомански великодържавни измишльотини. Де да ни беше избрал този конекрадец поне някое по-добро местенце, нямаше да сме на такова скапано дередже…

Елица подскочи — съвсем внезапно Витан бе свил като в гърч пръстите си и те болезнено се впиха в коляното й.

Протестиращото възклицание остана в гърлото й.

Досега не си представяше Витан някакъв друг освен спокоен… Всъщност, колко пък го познаваше!

Бе настръхнал, назлобял и свирепо гледаше човека с мустачките, сякаш готов да го глътне жив или разкъса на парчета!

Елица не можеше да повярва на очите си.

Но това трая съвсем малко. Витан омекна. Не че се овладя, просто неясно от какво предизвиканият му гняв се шмугна някъде, удари като мълния някакъв незнаен гръмоотвод — с една дума яростта отпусна младия мъж. И отново се преобрази в познатия й мил непознат — силен, спокоен, великодушен…

Той извинително погали коляното й, подсмихна се възрастно-снизходително, наполовина с къса въздишка, и престана да обръща внимание на спорещите. Младежът с транзистора се бе закашлял от вълнение.

Ала следващата реплика отново изопна Витан като тетива на лък, този път от слисване.

— Познавах една мацка — рече внезапно един от кибиците на словесния двубой, — която би те оскубала за такива изхвърляния.

Мустачките изразиха презрение.

— Може и да се сещам за коя ми говориш. Една многознайка, дето се мислеше за не знам си к’во! Вера май се казваше или нещо от този род. То и тя, като й разправях някои неща, дет’ не ги знае, ме гледаше като хала… Все едно щеше да ме претрепе с поглед, ха!

— Що ли не го е направила! — промърмори хрипкаво съвзелият се от кашлицата негов идеен противник.

— К’во искаш да ка’еш, бе! — наежи се собственикът на мустачките. — Оная пикла роднина ли ти е, че се косиш! Аз й разпра’ям…

— Няма ли да млъкнеш вече! — отегчено проговори някой. — Алипи, не се занимавай с тоя умник. Само знае да плюе и да дрънка. На воденица ли са те правили бе, момче?

Гръмна такъв оглушителен смях, че мустачките се свиха обидени. Шегата посъживи остатъка от компанията, кикот избликваше у всички, щом посрамения бъбривец отвореше уста.

Някой се сети за китарата и удари юнашки струните:

Боже, мойта вяра не увяхна,

дяволът от гибел я спаси.

Ах, пази ме от жена невярна,

но от вярна — дваж ме по̀ пази!…

 

… С тъмни пътища и вихри снежни

топлата ми стая угаси.

Ах, пази ме ти от люде грешни,

от светците — дваж ме по̀ пази!^[1]

Стържещ гонг от високоговорителя на гарата стресна всички и промляска нещо гъгниво за пристигащ влак.

Групите туристи засъбираха багажи и се заизправяха.

Елица също стана, държейки се за ръката на приятеля си. Беше се сетила за нещо, докато слушаше прерасналата в препирня дискусия. Нещо… какво ли беше то?

Влакът в жарка мараня се приближаваше с железен звън към перона. Потропваха колесниците му по сглобките на релсите. Противно заскърцаха спирачки.

Елица замислено потърка чело и неволно докосна коляното си.

За какво се беше сетила? Уф, че разсеяност…

 

 

София ги посрещна с горещина, но не чак убийствена, подухваше почти свеж ветрец. От влака Елица с някаква необяснима печал гледаше как в небето се трупат и обикалят облаци-планини, облаци-острови, облаци-кули. На Централна гара разсеяно се сбогува с Катето, която я изгледа учудено, и обърна лице към залеза. Заспиващото Слънце оцветяваше в розови и портокалови тонове перестите облаци дори на изток.

— Накъде си… — попита тя Витан.

— С теб.

И Елица отново се зарадва. Раздялата, дори за кратко, но се отлагаше.

— Искаш ли да ходим до нас пеш? До Орлов мост е, живея на „Иван Асен“…

— Цар Йоан-Асен Втори, да… — повтори той. — Бива.

И те тръгнаха край звънтящи трамваи и запалващи светлини витрини и реклами.

Мълчаха, само от време на време стискаха ръцете си.

— Виж — рече й Витан, — близко е веч пълнолуние.

До посивелите къдели на изток изгряваше ненапълнена докрай златистолика месечината.

На площад „Левски“ движението бе отворено след ремонт. Празнично белееше прясна маркировка върху нов черен асфалт. Оранжеви камиони на пътно строителство бучаха на място, работници прибираха инструменти, дореждаха плочки и павета, суетяха се край паметника. От заведението над кино „Сердика“ гърмеше музика.

— Хайде да се отбием до парка — предложи Елица. — Още не ми се прибира… Ти не бързаш ли?

— Никак.

— А… какво ще кажеш да те поканя у нас?

— Ще ми е приятно.

Още едно притеснение, може би глупаво, отпадна.

Отбиха се в бистро, защото й се прияде сандвич. Отвътре се дочуха новини: чревна епидемия в Тайван и пак същото Косово, бежанци в Албания и нещо за княгиня Мария-Луиза — посетила синагогата, същата, която дядо й бил освещавал през 1909 година…

— Не е Вера, а Верена! — внезапно рече Елица, малко удивена от това, как я връхлетя споменът. — Онзи надувко с мустачките, на гарата, сети ли се, той говореше за нея. Тя много разбираше от история. Сигурно го е склъцнала веднъж, та все му е на устата…

Витан стоеше като истукан и тя се поучуди, какво толкова е видял зад гърба й… Той я докосна по рамото.

— Познаваш ли това момиче… Верена?

Лицето му имаше неопределен израз. Като че целият потрепваше, сякаш нещо клокочеше вътре в него.

— Силно казано „познавам“. Знам се с приятеля на нейното гадже, той ми помагаше с английския, нали щях да кандидатствам филология, моля ти се… Защо? Да не би и ти да я знаеш?

В очите му сякаш хлопна вратичка.

— Не зная, не съм сигурен — сдържано каза той. — Може би… Знаеш ли къде живее тя?

— Беше от провинцията. Тук, в София, живееше у приятеля си, Радослав, някъде по центъра. Само че…

— Какво?

— Нещо кофти се случи с тях. Миналото или по-миналото лято. Не мога да се сетя точно, но май не са в България в момента… Не се сещам.

Витан слушаше далеч по-внимателно от обикновеното. И на Елица й се стори, че някакъв полъх на приповдигнатост угасва у него. Не можеше да се отърве от впечатлението, че той бе неизказано удовлетворен, макар и не съвсем доволен от чутото.

 

 

— Сама ли живееш?

— Не, разбира се — усмихна се Елица. — Би било чудесно, но… Само че сега майка и татко ги няма, отидоха на санаториум. Още близо месец няма да се връщат.

— Лекуват се, ясно — разсеяно отбеляза Витан.

Любопитно изучаваше обстановката в хола, солидните антикварни мебели с дърворезба. Над тях по стените висяха ловджийските трофеи на баща й. С особено одобрение Витан поцъка с език пред внушителните еленски рога над писалището. Прокара пръст по кориците на тежките томове в библиотеката. Мълчаливо кимайки, разгледа снимки в барокови рамки-подставки и изслуша разясненията на Елица за дядовци, баби, вуйчовци, лели и братовчеди. Търпеливо се остави да го разведат из апартамента по следите на фамилната фотогалерия.

… Одеве във влака за София Катето всячески демонстрираше одобрението си за това, че са заедно и показваше най-приятелско отношение към Витан. За нея това значеше да задава въпроси:

„Бате Витане — (май всички така му викаха! Елица чак се дразнеше от толкова много самообявяващи се «роднини»… Всъщност, на колко е години? Някъде между двайсет и три и трийсет — все му прилягаше), — бате Витане, ти с какво по принцип се занимаваш, какво работиш? Все по баничарници ли?“

Той се усмихна и отвърна бавно, сякаш в такт с почукването на влака по коловоза:

„Обичам да пека хляб. Инак… кладенци копая… и на иманяри помагал съм, търсил съм загубени неща или… други разнини…“

„Какви?“

„Всякакви. Още, точа ножове. Бера билки, лекувам. Много занаяти подхващал съм. Най-вече учене.“

„Какво учиш?“

„Света.“

Катето се засмя и изведнъж го попита за родители, той едва-едва забележимо се свъси и отвърна нещо уклончиво. Елица остана сигурна, че Катето не е забелязала това, а нейното сърце се сви от жалост. Бе вече интуитивно убедена, че юнакът й е от сиропиталище…

… Затова сега тя се чувстваше неудобно да показва пълния набор близки и далечни роднини. Той обаче оставаше спокоен и дори проявяваше интерес.

Докато в кабинета на инженер Браничев не забеляза компютъра, който го отразяваше със сляпото око на монитора си.

— Какво е това? — равно прекъсна той отчета за Елициното родословие.

— Кое? — с радост от смяната на темата откликна девойката. — А… такова нещо още не си виждал, нали? И не съм сигурна дали в България някой има толкова сериозна машина! В частни ръце, искам да кажа… — тя издържа драматична пауза. — Какво ще кажеш!?

Компютърът светна с индикатори, издаде мелодичен сигнал, а в стряскащо обемното пространство на екрана му се подредиха рафтове-прозорци с разно-образни приложения на програмата.

Витан неопределено поклати глава и сви рамене.

— Не съм технитар, не ги знам тез неща…

Елица сметна това за израз на крайно възхищение.

— Татков е. Такава му е работата… — За момент тя се запита, трябва ли да споменава, че баща й по същество е висококвалифициран хакер, чиито услуги ползва правителството, че вече много години е така, толкова много, че за нея това беше целият й живот. — … Ъъъ, ето имаме си нов Интернет-навигатор… малко пиратски де…

Мониторът показваше рекламна анимация за виртуалния свят на Мрежата.

Витан изгледа екрана озадачено и Елица се засмя доволна.

— Е, програмата е само проект на американска софтуерна компания и сигурно ще излезе на пазара най-рано след две години… — уточни важно девойката. — Виж, супер е, всичко ти е на български: и менюто, и хелповете — всичко! Само където от време на време самата програма прави номера, тя нали си е недовършена поначало…

Витан изобщо не я слушаше, а бе изцяло погълнат от монитора. Елица дори се порази как го гледаше той — сякаш животът му зависеше от това. Какво ли беше го заинтригувало толкова? Ах, да, скрийнсейвърът.

— Готинки са, нали? — необяснимо защо прошепна тя.

Върху екрана се премяташе мозаичен многостен — целият в дракони, сплетени по маниер на витражните картини от Морис Ешер. Средновековно-хералдичните им изящни телца променяха цветовете си, започвайки от крилцата.

Витан вдигна ръка към монитора, скован и леко блед.

В същия миг картинката замря и се чу неприятен сигнал от панела на компютъра.

Машината бе блокирала.