Хиляда и една нощ (7)

Разправят, царю честити, че имало едно време един рибар. Бил на преклонна възраст, имал жена и три деца и бил много беден. Имал навик всеки ден да мята мрежата си четири пъти — ни повече, ни по-малко!

Веднъж по обед излязъл на морския бряг. Метнал мрежата, събрал краищата й и усетил, че е натежала. Дълго бутал и опъвал, докато накрая я измъкнал. Видял, че в нея се било оплело умряло магаре. Натъжил се и възкликнал:

— Ама че чудноват късмет! — и занареждал следните стихове:

Ти, който смело, дръзко тръгваш към гибел сигурна в нощта,

спести труда си — не печелиш от дързостта и смелостта!

                Виж във морето как рибарят изкарва хляба си едва,

                как свети му с умиращ пламък отгоре бледата звезда.

И с поглед в мрежата, очакващ да дойде уловът голям,

той сред разпенената бездна се чувства малък, слаб и сам…

                Днес ако хване едра риба, ако спечели за комат,

                то утре го очаква гибел — безкраен сън на оня свят!

Все гонен е от онзи, който живее в радост, благодат,

на който дядо му, баща му е бил безстрашен и богат!

                Аллах един дарява с радост, с тъга мори нещастник друг…

                Че рибата един улавя, а друг изяжда я без труд!…

Измъкнал рибарят умрялото магаре от мрежата, изцедил я, изтръскал я, нагазил пак в морето, метнал я, дръпнал я, а тя — по-тежка и от първия път. Бутал, що бутал, докато я изтегли на сухо. Намерил в нея голяма делва за зърно, но пълна с пясък и пръст. Домъчняло му и повторил думите на стихотвореца:

О, болка на съдбата, стига!

Щастлив съм — но да ме не стигаш!

                Щом нещо е горчиво — даваш,

                а щом е сладко, викаш: „Давай!“

Печалба тръгнах уж да диря,

но никъде не я намирам.

                С пари глупците стават знатни,

мъдрецът беден сам умира.

Изхвърлил той делвата, почистил мрежата, метнал я, пак я измъкнал и открил в нея само парчета от глинени съдини и шишета. Тогава възкликнал с думите на стихотвореца:

Туй ти се падна! Вземай! Помири се!

        Тук не помагат знания и думи!

Недостижим късметът се изплъзва,

        превратностите гонят всеки умен!

Земята дава плод — но суша има!

        Съдбата извисява все глупаци!

Незаплодена пъпката умира!

        Орлите гинат — ала гъски тачат!

Съдбата вечно ни разполовява

на недостойни лъвски пай се пада.

        Достойният умира сам и беден

и за ума си ни троха не получава!

Вдигнал рибарят поглед към небето и възкликнал:

— О, Аллах! Ти знаеш, че мятам мрежата си само четири пъти! Досега я хвърлих три пъти! В името на Аллаха…

Метнал пак мрежата, изчакал я да потъне, дръпнал, ала пак не могъл да я измъкне — значи се била закачила за дъното.

— „Няма сила и мощ освен у Аллаха!“ — възкликнал рибарят.

Съблякъл се, гмурнал се, бутал, що бутал и я измъкнал на сухо. Разгърнал я, а в нея — шише от жълта мед, пълно с нещо, гърлото му — запушено с оловна запушалка, а върху нея — печатът на нашия господар Сулейман. Зарадвал му се рибарят, позаклатил го, усетил, че е тежко, и рекъл:

— Я да го отворя, че да видя какво има вътре! После ще го продам на Медния пазар. Ще струва поне десет динара!

Измъкнал нож, поразклатил оловото с печата и го измъкнал. Навел шишето и го разклатил, за да излезе каквото има вътре. Нищо не потекло, но от него изпълзял дим, издигнал се до връх небесата, разстлал се по земята, скупчил се, сгъстил се, потрепнал и се превърнал в ифрит — главата му в небесата, краката му на земята, главата — кубе на джамия, ръцете — остри вили, краката — мачти на гемия, устата — тъмна пещера, зъбите — камъни скала, носът — две бъчви без дъна, в очите — огън светлина, разрошен, мръсен, сякаш цял от кал. Разтреперили се коленете на рибаря, затракали зъбите му, пресъхнало гърлото му, замаяла се главата му. А ифритът рекъл:

— Няма бог освен Аллаха и Сулейман^[1] — пророк на Аллаха! О, пророк на Аллаха, не ме убивай! Вече няма да въставам срещу тебе с думи и с дела!

— О, ифрит! — казал рибарят. — Защо споменаваш божия пророк Сулейман? Че Сулейман е умрял преди хиляда и осемстотин години! Сега са други времена! Какво ти се е случило, как си се озовал в шишето?

— „Няма бог освен Аллаха!“ Радвай се, рибарю! — възкликнал ифритът. — Веднага ще те погубя с най-страшната смърт!

— За това ли трябва да се радвам, о, главатар на ифритите? Отвори си очите, ти, твар без род — защо ще ме убиваш? Нали те отървах от шишето, измъкнах те от морските дълбини! Защо ще ме наказваш така?

— Чуй историята ми, рибарю! Аз съм от джиновете еретици и се разбунтувах срещу Сулейман, сина на Дауд. Той изпрати при мен везира си Асиф, сина на Барихия, който ме отведе при него. Бях горделив — а той ме унизи! Изправи ме пред Сулейман, който ми предложи да приема вярата му. Отказах. Тогава той грабна това шише, натика ме в него и ме запечата с оловен печат с божието име върху него. После нареди на джиновете да ме хвърлят насред морето. Стоях там сто години и все си казвах: „Който ме спаси — ще го направя богат за цял живот!“ Но минаха сто години и никой не ме спаси. Когато влязох във втората стотица си казах: „Който ме спаси, ще му разкрия всички съкровища на земята!“ Никой не ме освободи. Минаха още четиристотин години и си казах: „Който ме освободи, ще му изпълня три желания!“ Пак никой не ме освободи. Разгневих се силно и си рекох: „Който оттук нататък ме измъкне — ще го погубя с такава смърт, каквато сам си избере!“ И ето че ме спаси ти и сега аз ти разрешавам да си избереш как да умреш.

— О, шейх на ифритите! За това ли ти направих добро — да ми отговориш сега със зло? Значи не са лъжливи думите, с които е казано в стихове:

Щом сторим някому добро — той връща винаги със зло!

        Сред грешните души навред закон това е златен!

Направиш ли добро на някой, на приближен в това число,

        ще плащаш скъпо, пък макар да си най-благодатен!

— Я не ме баламосвай! Ще те убия, и толкоз! — викнал ифритът.

— В името на онзи, чието величайшо име е изсечено върху пръстена на Сулейман, ще те запитам нещо, но правичко ще ми отговориш! — заговорил рибарят.

Великанът трепнал, щом чул да се споменава божието име, и отговорил:

— Добре! Питай, ама по-накъсо!

— Как си се побрал в това шише? Че в него не може да се събере дори ръката или кракът ти!

— Не вярваш ли, че съм бил в него?

— Не мога да повярвам, докато не го видя с очите си!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

* * *

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че ифритът потръпнал, извисил се във въздуха, смалил се и малко по малко се натъпкал в шишето. Рибарят грабнал бързо оловната запушалка и я натъпкал в гърлото му. Ифритът изкрещял вътре, а рибарят му казал:

— Я да те хвърля аз пак в това море и да си построя тук къща. И на всеки, който се мерне насам, ще забранявам да лови риба тук, ще му казвам: „Тук има ифрит! На всеки, който го измъкне, той изброява разни видове смърт — да си избирал между тях!“

Разгневил се ифритът, опитал се да се измъкне, но не успял — притискал го изсеченият печат на Сулейман. Проумял, че нищожният рибар го е затворил и че той е пак най-жалкият, най-униженият и най-презреният сред ифритите.

— Отвори ми — добро ще ти направя! — завикал той.

— Лъжеш, измамнико! — отговорил рибарят. — Аз ще направя с тебе онова, което ти щеше да направиш с мен, или онова, което се случило между везира на цар Юнан и неговия знахар Руян!

— Какво общо имат тук цар Юнан и знахарят Руян? — запитал ифритът. — И какво толкова се е случило между тях?

И рибарят заразказвал: