Хиляда и една нощ (38)

* * *

Блясъкът в очите на Нузхат аз-Заман помръкнал, тя извадила меча от ножницата, замахнала и посякла разбойника.

— Слава на Аллаха, че ми помогна да му отмъстя със собствените си ръце! — рекла тя, а след това наредила на робите да го хвърлят на кучетата.

Царете се обърнали към останалите двама главатари. Единият бил черен роб. Рекли му:

— Кажи ни как се казваш, и говори само истината!

— Казвам се Гадбан.

А после им разказал за случилото се с него и царица Абриза, как я бил убил, а после избягал. Когато приключил с разказа, цар Румзан му отсякъл главата и рекъл:

— Слава на Аллаха, че ми даде дни, та да отмъстя за майка си със собствените си ръце!

След това се заели с третия пленник. А това бил камиларят, нает в Ерусалим, дето трябвало да закара Дау ал-Макан в болницата в Дамаск, но вместо това го хвърлил в пепелта. Той им разказал всичко, а султан Кан Макан грабнал меча си, отсякъл му главата и рекъл:

— Слава на Аллаха, че ми даде дни да накажа този предател за злото, което стори на баща ми! Защото аз знам тази история от устата на баща ми Дау ал-Макан!

Тогава царете си казали един другиму: „Дойде ред на Шауахи!“

Цар Румзан написал писмо и го пратил на прабаба си Шауахи Зат ал-Дауахи. Той пишел, че е станал цар на Дамаск, Мосул и Ирак, че войските на мохамеданите са сразени, а царете им — пленени. Писмото гласяло още: „Желая на всяка цена да дойдеш при мен с царица София. Могат да ви придружат и други знатни християни, но да не водят със себе си войска. Цялата страна е омиротворена, защото е вече в наши ръце“.

Старицата познала почерка на цар Румзан и почнала да се стяга за път заедно с царица София, майката на Нузхат аз-Заман, и цялата им свита. Пристигнали в Багдад. Дошъл вестоносец и съобщил на царете, а Румзан казал:

— А сега да се преоблечем в ромейски дрехи и да посрещнем старицата, за да я заблудим!

Щом ги видяла с такива дрехи, Када Факан плеснала с ръце:

— Ако не знаех, че сте вие, щях да ви взема за ромеи!

Всички начело с цар Румзан тръгнали да посрещнат старицата. Като приближили на един хвърлей, цар Румзан слязъл от жребеца си и тръгнал към нея. Видяла го тя, прегърнала го, а той така силно я сграбчил, че ребрата й изпукали.

— Какво те прихваща! — възкликнала тя.

Но още не била изрекла тези думи, и до нея изникнали Кан Макан и везирът Дандан. Конниците връхлетели върху слугите на Шауахи, пленили ги и се върнали в Багдад. Румзан заповядал градът да остане празнично украсен цели три дни. После повели по улицата Шауахи Зат ал-Дауахи. На главата й сложили островърха червена шапка с венец от магарешки фъшкии. Пред нея вървял глашатай, който викал:

— Такова е наказанието за оногова, който дръзне да се опълчи срещу царете и срещу децата на царете!

Накрая я разпнали на кръст върху портите на Багдад.

А Кан Макан, чичо му Румзан, Нузхат аз-Заман и везирът Дандан останали доволни-предоволни от тази невероятна история и наредили на летописците да я запишат в хрониките, та да я помнят и потомците. Много дни прекарали те в охолство и доволство, дорде съдбата долетяла и като ято пилци навред ги разпиляла.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Шахриар рекъл на Шахразад:

* * *

— Искам да ми разкажеш някоя басня за птици!

— За мен това е чест и удоволствие — отвърнала тя.

А сестра й додала:

— За пръв път през тази нощ забелязвам, че царят е в по-добро настроение. Искрено желая всичко да приключи благополучно за теб!

И Шахразад заразказвала: