Хиляда и една нощ (190)

Приказка за Харун ар-Рашид и арабската мома

Разправят също, че един ден Харун ар-Рашид се разхождал заедно с Джаафар Бармаки и видял няколко моми да си наливат вода. Отбил се към тях да пийне. Една от момите се обърнала към двамата и изпяла:

Любими, наведи се, погледни ме, като спя,

   че огънят пламтящ в плътта ми да угасне!

Ръката ти под моето възглаве е стрела!

   Видях те! Но дали ще имам вечно с тебе щастие?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът харесал хубостта и красноречието на момата и я запитал:

— Благородна девойко, тези думи сама ли ги измисли, или от друг си ги научила?

— Мои са си! — отговорила тя.

— Ако ми казваш истината, сега трябва да запазиш смисъла, но да кажеш същото с други думи!

И тя рекла:

Любими, наведи се и погледни ме в дрямка,

   че огънят пламтящ в сърцето да заглъхне.

Ръката ти под мене на мъката е сянка!

   Видях те — но дали от скръб ще ме измъкнеш?

— Последното си го откраднала от някого!

— Не, мое си е! — настояла тя.

— Добре! Запази отново смисъла и смени думите!

И тя запяла:

Любими, наведи се и виж ме как почивам,

          че пламъкът горящ в сърцето да загине!

Ръката ти под мене безсъница е жива!

          Видях те! Но за тебе какъв ли смисъл има?

— Не, последното си го откраднала! — настоял халифът.

— Не, мое си е! — отново твърдяла тя.

— Тогава хайде отново запази смисъла и смени думите!

И тя отново запяла:

Любими, наведи се и виж ме как те чакам,

          и огъня задавящ в душата да задавиш!

В ръката ти под мене сълзите са печални!

          Видях те! Ще те видя отново! Но кога ли?…

— От коя махала си? — запитал той.

— От средния дом, който е с колона на върха! — отговорила тя.

Разбрал Халифът, че е от благороден дом.

— А ти от коя конюшня си? — запитала го тя.

— Аз съм от дървото, което раздава плодове на всички! — отговори Харун ар-Рашид.

Разбрала момата кой стои пред нея, целунала земята и рекла:

— Аллах да ти помага, емир на правоверните! Прибрала се тя у дома заедно с останалите моми.

— Трябва да я взема за жена! — казал халифът на Джаафар.

Отишъл везирът при бащата на момата и му казал:

— Емирът на правоверните иска дъщеря ти за жена!

— С любов и желание! — отговорил той. — Аз дарявам тази неволница на нашия владетел, емира на правоверните!

Приготвил я, пратил я на халифа, той я взел за жена. Тя станала една от любимките му. А на баща й дал блага, които го въздигнали над останалите.

Но ето че баща й отпътувал в лоното на Всевишния. Халифът научил новината и влязъл тъжен при нея. Щом забелязала тъгата по лицето му, тя отишла в стаята си, съблякла богатите дрехи, облякла се в траур и казала, че ще приеме съболезнования.

— Каква е причината? — запитали я.

— Баща ми умря! — отговорила тя.

Отишли при халифа и му казали какво прави жена му. Той отишъл при нея и запитал:

— Кой ти съобщи тази новина?

— Лицето ти, емир на правоверните! — отговорила тя. — Откакто живея с тебе, за пръв път те видях така тъжен! А се боях само за баща си, защото е възрастен! Ти да си ни жив!

Очите на халифа се напълнили със сълзи и той й изразил съчувствието си. Така тя заживяла в тъга. Накрая всички тях ги прие лоното на Аллах!…