Хиляда и една нощ (177)

Приказка на втория валия за неговия дълг

Събра ми се, господарю султан, дълг от триста хиляди динара. Продадох всичко, каквото имах, и събрах сто хиляди, не повече, и не знаех какво да правя. Една нощ някой почука на портата.

— Иди виж кой е! — казах на един от слугите.

Излезе той и след малко се върна пожълтял, пребледнял, коленете му трепереха.

— Пред вратата стои полугол мъж с кожена дреха! — каза той. — Препасал е меч, с нож в пояса, с него — дружина мъже, подобни на него. Иска да те види!

Взех меч в ръка и излязох да видя кой е. Всичко бе така, както ми го бе описал слугата.

— Какво ви трябва? — запитах аз.

— Ние сме крадци! — отговориха ми те. — Днес спечелихме голяма плячка и я нарекохме на тебе, за да си помогнеш и да си върнеш дълга, който ти тежи!

— А къде е плячката? — запитах аз.

Донесоха голям сандък, пълен със златни и сребърни съдини. Аз се зарадвах и си казах: „Ще си върна целия дълг и ще ми остане още толкова! Но няма да е щедро, ако ги пусна да си ходят без нищо!“ Взех онези сто хиляди динара, дадох им ги и им благодарих за благодеянието. Те взеха парите и изчезнаха в тъмнината, никога повече не узнах нищо за тях. А когато се съмна и погледнах в сандъка, оказа се, че всичко е от мед, само позлатено и посребрено, дори калайдисано, и не струва повече от петстотин дирхама! Тежко ми стана, че парите ми си отидоха и към грижите ми се прибавиха нови. Ето най-удивителното нещо, което ми се случи, когато бях валия!