Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (44)

43

Малко преди три часа се качих на автобуса на Пасео де Колон, за да отида до гробището Монжуик. През прозореца виждах гората от мачти и флагчетата, които пърхаха на доковете на пристанището. Автобусът, който бе почти празен, заобиколи възвишението Монжуик и пое нагоре по пътя към източния вход на огромното градско гробище. Аз бях последният пасажер.

— В колко часа минава последният автобус? — попитах шофьора, преди да сляза.

— В четири и половина.

Шофьорът ме остави до портите на гробището. Алея от кипариси се издигаше в мъглата. Дори оттам, от подножието на планината, вече се виждаше безкрайният град на мъртвите, изкатерил се по целия склон чак догоре: булеварди от гробници, пресечки от надгробни камъни и улички от мавзолеи, кули, увенчани с огнени ангели и горички от паметници, които сякаш никнеха едни връз други. Градът на мъртвите бе бездна от дворци, костница от величави мавзолеи, охранявана от армия ронещи се каменни статуи, които тънеха в калта. Поех дълбоко дъх и влязох в лабиринта. Майка ми лежеше погребана на стотина метра от пътеката, оградена от безкрайни галерии от смърт и печал. С всяка измината крачка усещах студа, празнотата и яростта на това място, ужаса на безмълвието му, на лицата, затворени във вехти фотографии, изоставени на компанията на свещи и мъртви цветя. След малко съгледах в далечината газените лампи, запалени около гроба. Силуетите на половин дузина души се очертаваха на фона на пепелявото небе. Ускорих крачка и спрях на такова разстояние, че да можех да чувам думите на свещеника.

Ковчегът, сандък от неполирано чамово дърво, почиваше в калта. Двама гробари стояха на стража до него, подпрени на лопатите си. Огледах присъстващите. Старият Исаак, пазителят на Гробището на забравените книги, не бе дошъл на погребението на дъщеря си. Познах съседката от отсрещния апартамент. Тя ридаеше тихо, клатейки глава, докато един мъж със съкрушено изражение — вероятно съпругът й — утешително я потупваше по гърба. До тях бе застанала жена на четирийсетина години, облечена в сиво и с букет цветя в ръце. Тя плачеше безмълвно с поглед, зареян встрани от гроба, и стиснати устни. Не бях я виждал преди. Отделно от тази група, облечен в тъмен шлифер и държейки шапката си зад гърба, стоеше полицаят, който ми бе спасил живота предния ден. Паласиос. Той вдигна поглед и няколко секунди ме гледа втренчено, без да мигне. Слепите, безсмислени слова на свещеника бяха единственото, което ни отделяше от ужасната тишина. Взирах се в опръскания с кал ковчег. Представих си как Нурия лежи вътре и си дадох сметка, че плача, чак когато непознатата жена в сиво се приближи до мен и ми подаде едно цвете от букета си. Останах там, докато групата се разпръсна и по сигнал от свещеника гробарите се заеха с работата си под светлината на лампите. Задържах цветето в джоба на палтото си и си тръгнах, неспособен да изразя онова последно „сбогом“, заради което бях дошъл дотук.

Вече се мръкваше, когато стигнах до портите на гробището и предположих, че съм изпуснал последния автобус. Приготвих се за дълга разходка под сянката на некропола и закрачих по шосето, което се виеше покрай пристанището обратно към Барселона. Един черен автомобил бе паркиран на двайсетина метра пред мен със запалени фарове. Вътре някой пушеше цигара. Когато се приближих, Паласиос отвори предната врата и ми направи знак да се кача.

— Качвай се, ще те закарам до вас. По това време няма да намериш наблизо нито автобуси, нито таксита.

Поколебах се за миг.

— Предпочитам да повървя.

— Не говори глупости. Хайде, качвай се.

Говореше със стоманения тон на човек, свикнал да дава заповеди, които да се изпълняват незабавно.

— Ако обичаш — добави.

Качих се в колата и полицаят запали мотора.

— Енрике Паласиос — каза той, като ми подаде десницата си.

Аз не я стиснах.

— Ако ме оставите в Колон, това напълно ме устройва.

Колата рязко потегли. Изгубихме се сред трафика по шосето и доста дълго пътувахме, без да обелим дума.

— Искам да знаеш, че много съжалявам за госпожа Монфорт.

От неговата уста тези думи ми прозвучаха като цинизъм, като обида.

— Благодарен съм ви, че ми спасихте живота оня ден, но трябва да ви кажа, че хич не ми пука какво чувствате вие, господин Енрике Паласиос.

— Аз не съм онова, за което ме мислиш, Даниел. Бих искал да ти помогна.

— Ако очаквате да ви кажа къде е Фермин, може да ме оставите да сляза още тук…

— Хич не ме е грижа къде е приятелят ти. Сега не съм на служба.

Не казах нищо.

— Не ми се доверяваш, за което не те упреквам. Но поне ме изслушай. Всичко това отиде твърде далече. Не беше нужно тази жена да умре. Моля те да зарежеш цялата работа и завинаги да забравиш оня човек, Каракс.

— Говорите така, сякаш всичко става по моя воля. Аз съм само един зрител. Представлението го поставяте вие с вашия шеф.

— До гуша ми дойде от погребения, Даниел. Не искам да присъствам и на твоето.

— И толкова по-добре, защото няма да бъдете поканен.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Бъдете така добър да спрете, за да сляза тук.

— След две минути ще бъдем в Колон.

— Все ми е едно. Тази кола мирише на смърт, също като вас. Оставете ме да сляза.

Паласиос намали скоростта и спря на разклонението. Слязох и затръшнах вратата, като избягвах погледа му. Зачаках да си тръгне, но полицаят като че ли не смяташе да потегли пак. Обърнах се и видях, че сваля прозорчето на колата. Стори ми се, че прочетох на лицето му искреност, даже мъка, но отказах да им повярвам.

— Нурия Монфорт умря в моите ръце, Даниел — рече той. — Мисля, че последните й думи бяха послание за теб.

— Какво каза тя? — попитах с глас, скован от студ. — Спомена ли името ми?

— Бълнуваше, но мисля, че говореше за теб. По някое време каза, че има по-лоши тъмници от думите. После, преди да умре, помоли да ти предам да я пуснеш да си отиде.

Погледнах го неразбиращо.

— Кого да пусна да си отиде?

— Някоя си Пенелопе. Предположих, че това сигурно е приятелката ти.

Паласиос сведе очи и потегли в здрача. Останах там, взирайки се объркано в светлините на колата, докато се изгубиха в синята и алена привечер. После закрачих към Пасео де Колон, като си повтарях онези последни думи на Нурия Монфорт, без да откривам смисъл в тях. Когато стигнах до площада, наречен Портал де ла Пас, спрях да погледам вълноломите до пристана на корабчетата за екскурзии. Седнах на стъпалата, които се губеха в мътните води, на същото място, където в една нощ, стопила се в миналото, бях видял за пръв път Лаин Кубер, човека без лице.

— Има по-лоши тъмници от думите — промълвих.

Едва тогава разбрах, че посланието на Нурия Монфорт не бе предназначено за мен. Не аз трябваше да пусна Пенелопе да си отиде. Последните й думи бяха отправени не към един непознат, а към човека, когото бе обичала безмълвно цели петнайсет години: Жулиан Каракс.