Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (40)

39

Върнах се в книжарницата почти четирийсет и пет минути по-късно от обещаното. Когато ме видя, баща ми се намръщи неодобрително и погледна часовника.

— На това ли му викаш точност? Знаехте, че трябва да отида да посетя един клиент в Сан Кугат^[1], а ме оставихте тук съвсем сам.

— Ами Фермин? Още ли не се е прибрал?

Баща ми поклати глава с онова нетърпение, което сякаш го поглъщаше, когато бе в лошо настроение.

— Впрочем, има едно писмо за теб. Оставих ти го до касата.

— Татко, прощавай, но…

Той махна с ръка в знак да си спестя извиненията, въоръжи се с шлифер и чадър и излезе през вратата, без да се сбогува. Тъй като го познавах, предположих, че ядът му ще се изпари, още преди да е стигнал до гарата. Това, което ме озадачаваше, бе отсъствието на Фермин. Бях го видял на Пласа де Сан Фелипе Нери, дегизиран като свещеник от комична пиеса, където чакаше Нурия Монфорт да изскочи панически от дома си и да го отведе до самото сърце на загадката. Междувременно моята вяра в тази стратегия бе станала на пух и прах. Представях си, че ако Нурия Монфорт наистина излезе на улицата и Фермин я проследи, вероятно ще се озове в аптеката или в хлебарницата. Велик план, няма що! Приближих се до касата, за да хвърля един поглед на писмото, което бе споменал баща ми. Пликът беше бял и правоъгълен като надгробна плоча, а на мястото на разпятието имаше щемпел, който окончателно съкруши духа ми, и без това пострадал през тоя ден.

ВОЕННО ПРАВИТЕЛСТВО НА БАРСЕЛОНА

НАБОРНА КОМИСИЯ

— Алилуя — промърморих аз.

Знаех какво съдържаше пликът, без да е нужно да го отварям, но все пак го отворих, просто за да се повъргалям още малко в нещастието си. Писмото беше лаконично, два абзаца от онази проза — нещо средно между пламенна прокламация и оперетна ария, — която характеризира военния епистоларен жанр. Известяваха ме, че в срок от два месеца аз, Даниел Семпере Мартин, ще имам честта и гордостта да изпълня най-светия и поучителен дълг, който животът може да предложи на един иберийски мъж: да служа на родината и да нося униформата на националния кръстоносен поход в защита на духовната цитадела на Запада. Надявах се, че поне Фермин ще съумее да открие нещо забавно в цялата работа и да ни поразсмее с неговата стихотворна версия на „Падането на юдео-масонския заговор“. Два месеца. Осем седмици. Шейсет дни. Винаги можех да разделя времето на секунди и така да получа километрична цифра. Оставаха ми пет милиона и сто осемдесет и четири хиляди секунди свобода. Може би дон Федерико, който според баща ми бе в състояние да измайстори даже „Фолксваген“, щеше да ми направи часовник със спирачки. Може би някой щеше да ми обясни как да наредя така нещата, че да не изгубя Беа завинаги. Когато чух камбанката на вратата, реших, че Фермин се връща, най-сетне убеден, че нашите детективски усилия са просто безвкусна шега.

— Ей го и престолонаследникът, който бди над своя замък, както си му е редът, па макар и с погребална физиономия. Я се поразвесели, момко, че приличаш на настъпена жаба — каза Густаво Барсело. Беше пременен с палто от камилска вълна и размахваше като кардиналска митра бастун от слонова кост, който съвсем не му бе нужен. — Няма ли го баща ти, Даниел?

— Съжалявам, дон Густаво. Отиде да посети един клиент и предполагам, че няма да се върне преди…

— Отлично. Защото не съм дошъл при него, пък и ще е по-добре той да не чуе онова, което имам да ти кажа.

Намигна ми, докато си сваляше ръкавиците и оглеждаше книжарницата равнодушно.

— Ами нашият колега Фермин? Някъде наблизо ли е?

— Изчезнал по време на акция.

— Вероятно прилага дарбите си за разрешаването на случая Каракс, а?

— Телом и духом. Последния път, когато го видях, носеше расо и раздаваше благословията urbi et orbi^[2].

— Дааа… Моя е вината, че ви подкокоросах. Де да си бях държал езика зад зъбите.

— Струвате ми се угрижен. Случило ли се е нещо?

— Не точно. Или по-скоро да, в известен смисъл.

— Какво искахте да ми разкажете, дон Густаво?

Книжарят кротко ми се усмихна. Обичайното му надменно изражение и салонна арогантност се бяха изпарили. Стори ми се, че долавям на тяхно място известна сериозност, лека предпазливост и немалка загриженост.

— Тази сутрин се запознах с дон Мануел Гутиерес Фонсека, петдесет и деветгодишен ерген, работил в градската морга на Барселона от 1924 г. Трийсет години служба на прага на мрака. Фразата е негова, не моя. Дон Мануел е кавалер от старата школа — вежлив, приятен и услужлив. От петнайсет години насам живее на улица „Сениса“ в стая под наем; дели я с дванайсет папагалчета, които са се научили да тананикат погребалния марш. Има абонаментна карта за операта. Обича Верди и Доницети. Каза ми, че в неговата работа важното е да се спазва правилникът. Правилникът предвижда всичко, особено в случаите, когато човек не знае какво да прави. Преди петнайсет години дон Мануел отворил един брезентов чувал, донесен от полицията, и намерил в него най-добрия си приятел от детинство. Останалата част от тялото пристигнала в отделна чанта. Сдържайки чувствата си, дон Мануел спазил правилника.

— Искате ли кафе, дон Густаво? Нещо сте пребледнял.

— Да, моля.

Отидох да взема термоса и му налях чаша кафе с осем бучки захар. Изпи я на един дъх.

— Така по-добре ли е?

— Приблизително. Та, както казвах, именно дон Мануел бил на смяна в деня, когато донесли тялото на Жулиан Каракс в отдела за аутопсии през септември 1936 г. Разбира се, дон Мануел не помнеше името, но един преглед на архивите и дарение от двайсет дуро, прибавени към пенсионния му фонд, забележително опресниха паметта му. Следваш ли ми мисълта?

Кимнах, почти в транс.

— Дон Мануел си спомня всички подробности от оня ден, защото, както сам ми каза, това бил един от малкото случаи, когато нарушил правилника. Според твърденията на полицията трупът бил намерен в една малка уличка в квартала Равал, малко преди съмване. Тялото било докарано в моргата в средата на предобеда. Открили у него само една книга и паспорт, който идентифицирал мъжа като Жулиан Фортуни Каракс, роден в Барселона през 1900 г. Паспортът имал печат от граничния пункт на Ла Хункера, от който ставало ясно, че Каракс е влязъл в страната месец по-рано. Причината за смъртта очевидно била рана от куршум. Дон Мануел не е лекар, но с времето се е научил какво да търси. Според неговата преценка изстрелът, точно над сърцето, е бил от упор. Благодарение на паспорта успели да открият господин Фортуни, бащата на Каракс, който още същата вечер отишъл в моргата да идентифицира трупа.

— Дотук всичко съвпада с разказа на Нурия Монфорт.

Барсело кимна.

— Така е. Има обаче нещо, което Нурия Монфорт не ти е казала — че той, моят приятел дон Мануел, като усетил, че полицията явно не проявява голям интерес към случая, и щом видял името на покойника върху книгата, намерена в джоба на трупа, решил да вземе инициативата в свои ръце. Още същия следобед, докато чакали да дойде господин Фортуни, дон Мануел се обадил в издателството.

— Според Нурия Монфорт служителят позвънил в издателството три дена по-късно, когато тялото вече било погребано в общ гроб.

— Дон Мануел твърди, че позвънил още същия ден, когато докарали тялото в моргата. Казва, че разговарял с млада жена, която му благодарила за обаждането. Дон Мануел си спомня, че донякъде го шокирало държането на младата дама. Според собствените му думи, „тя като че ли вече знаеше“.

— Ами господин Фортуни? Вярно ли е, че отказал да идентифицира сина си?

— Това най-много ме заинтригува. Дон Мануел казва, че привечер се появил един разтреперан човечец, придружаван от двама полицаи. Това бил господин Фортуни. Според дон Мануел едничкото, с което никога не свикваш, е моментът, когато най-близките идват да разпознаят тялото на някой любим човек. Такава ситуация на никого не пожелавал, рече ми. Най-лошото според него е, когато покойникът е млад и трябва да го идентифицират родителите му или човекът, за когото неотдавна се е оженил. Дон Мануел добре си спомня господин Фортуни. Казва, че когато пристигнал в моргата, едва се държал на краката си, плачел като дете и двамата полицаи трябвало да го крепят отстрани. Не спирал да стене: „Какво са направили със сина ми? Какво са направили със сина ми?“

— Успял ли е да види тялото?

— Дон Мануел ми каза, че бил на път да предложи на полицаите да прескочат обичайната процедура. Това е единственият случай, при който му хрумнало да оспори правилника. Трупът бил в лошо състояние. Вероятно бил мъртъв повече от двайсет и четири часа, когато се озовал в моргата, а не от сутринта на същия ден, както твърдяла полицията. Мануел се боял, че когато дребничкият старец го видел, щял направо да рухне. Господин Фортуни не спирал да повтаря, че това не може да бъде, че неговият Жулиан не може да е мъртъв… Тогава дон Мануел дръпнал савана, който покривал тялото, и двамата полицаи формално попитали Фортуни дали това е неговият син Жулиан.

— И?

— Господин Фортуни сякаш онемял. Взирал се в трупа почти цяла минута, после се обърнал и си тръгнал.

— Тръгнал си?

— И то с голяма бързина.

— Ами полицията? Не са ли го спрели? Нали е трябвало да идентифицира трупа?

Барсело се усмихна дяволито.

— На теория. Дон Мануел обаче си спомня, че в стаята имало още някой — трети полицай, който влязъл тихомълком, докато другите двама подготвяли господин Фортуни. Третият наблюдавал сцената, без да обели дума, облегнат на стената с цигара в уста. Дон Мануел си го спомня, защото когато му казал, че правилникът строго забранява да се пуши в моргата, един от полицаите му направил знак да си мълчи. Според дон Мануел, веднага щом господин Фортуни си тръгнал, третият полицай се приближил, хвърлил един поглед на тялото и се изплюл в лицето му. После задържал паспорта и наредил трупът да бъде изпратен в Монжуик, за да бъде погребан в общ гроб на разсъмване.

— Това просто няма смисъл.

— Така си помислил и дон Мануел. Най-вече защото цялата работа изобщо не отговаряла на правилника. „Но ние не знаем кой е този човек“ — казал той. Полицаите не му отговорили. Разгневен, дон Мануел ги упрекнал: „А може би вие знаете твърде добре? Защото за всеки е ясно, че този човек е мъртъв поне от един ден“. Очевидно дон Мануел се позовавал на правилника и съвсем не бил глупак. По неговите думи, когато чул протестите му, третият полицай се приближил до него, погледнал го право в очите и го попитал дали иска да се присъедини към покойника в последния му път. Дон Мануел бил потресен. Мъжът имал налудничав поглед и служителят дори за миг не се усъмнил, че говори сериозно. И тъй, нашият приятел замънкал, че просто се опитва да спази правилника, че никой не знае кой е покойникът и затова още не може да бъде погребан. „Човекът е този, който аз кажа, че е“ — отвърнал полицаят. После взел формуляра от регистъра и го подписал, с което обявил случая за приключен. Дон Мануел казва, че никога няма да забрави тоя подпис, защото, през годините на войната, пък и дълго време след нея щял да го открива на десетки формуляри и смъртни актове на тела, които пристигали незнайно откъде и които никой не успявал да идентифицира…

— Инспектор Франсиско Хавиер Фумеро…

— Гордост и опора на Централната дирекция на полицията. Разбираш ли какво означава това, Даниел?

— Че от самото начало удряме наслуки.

Барсело взе шапката и бастуна си и тръгна към вратата, като мърмореше под нос.

— Не, означава, че ударите тепърва ще започнат.