Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (35)

34

Почти цялата сутрин бленувах в задната стая, извиквайки в съзнанието си различни образи на Беа. Представях си голата й кожа под дланите ми и едва ли не имах чувството, че пак вкусвам сладкия й дъх. Улавях се, че си спомням с картографска точност всяка гънка на тялото й, блясъка на моята слюнка по устните й и онази линия от рус, почти прозрачен мъх, която се спускаше по корема й и която моят приятел Фермин в импровизираните си лекции по плътска логистика наричаше „малкият път към Херес“^[1].

Погледнах часовника за не знам кой път и с ужас установих, че остават още няколко часа до мига, когато ще мога отново да видя — и да докосна — Беа. Опитах се да подредя месечните фактури, но шумоленето на листовете хартия ми напомняше звука от плъзгането на бельото по бледите хълбоци и бедра на доня Беатрис Агилар, сестра на моя близък приятел от детинство.

— Даниел, ти сякаш не си на тоя свят. Тревожи ли те нещо? За Фермин ли се безпокоиш? — попита баща ми.

Кимнах засрамен. Най-добрият ми приятел бе жертвал няколко ребра, за да ми спаси кожата преди броени часове, а моите мисли се въртяха най-вече около закопчалката на един сутиен.

— За вълка говорим…

Вдигнах поглед и какво да видя? Фермин Ромеро де Торес, неповторим образ, издокаран в най-хубавия си костюм и с онази своя поза, напомняща небрежно завита пура, тъкмо влизаше през вратата с победоносна усмивка и свеж карамфил на ревера.

— Но какво правите тук, бедни приятелю? Не трябваше ли да пазите леглото?

— Леглото може да се пази само. Аз съм човек на действието. Ако не съм тук, вие двамата няма да продадете и един катехизис.

Пренебрегвайки съветите на лекаря, Фермин бе дошъл, твърдо решен да заеме отново своя пост. Той куцаше лошо и се движеше като счупена кукла, а лицето му бе жълтеникаво и покрито със синини.

— За Бога, Фермин, незабавно отивайте в леглото — рече баща ми ужасен.

— Дума да не става. Статистиките показват, че повече хора умират в постелята, отколкото в окопите.

Всичките ни протести се оказаха напразни. След малко баща ми отстъпи, защото нещо в погледа на бедния Фермин подсказваше, че макар костите да го боляха неистово, перспективата да седи сам в стаята си в пансиона бе още по-болезнена за него.

— Добре, но ако ви видя да вдигате нещо по-тежко от молив, здравата ще ви нахокам.

— На вашите заповеди! Имате честната ми дума, че няма да повдигна дори въпрос.

Фермин облече синята си работна престилка, сякаш нищо не е било; после, въоръжен с един парцал и шише спирт, се настани зад тезгяха с намерението да излъска като нови кориците и гърбовете на петнайсетте книги втора употреба, които бяха пристигнали същата сутрин. Всичките бяха екземпляри от едно много търсено заглавие, „Тривърхата шапка: История на Цивилната гвардия в александрини“ от бакалавъра Фулхенсио Капон, извънредно млад автор, възхваляван от критиците из цялата страна. Докато се занимаваше с това, Фермин току ме поглеждаше крадешком и ми намигаше като пословичното куцо дяволче.

— Ушите ви са станали червени като чушки, Даниел.

— Навярно от това, че постоянно ви слушам да говорите разни дивотии.

— Или пък от оня плам, който ви изгаря отвътре. Кога ще се видите с девойчето?

— Не е ваша работа.

— Изглеждате наистина зле. Избягвате ли пикантните храни? Съдоразширяващият им ефект е просто фатален.

— Я се разкарайте.

Следобедът се очертаваше дълъг и окаян, както бе станало обичайно напоследък. Един купувач, обагрен изцяло в сиво — от шлифера до гласа — влезе да попита дали имаме някоя книга от Сориля^[2], убеден, че става дума за хроника на приключенията на младичка проститутка в Мадрид по времето на Хабсбургите. Баща ми не знаеше какво да му отговори, но Фермин се притече на помощ, като никога умерен в приказките си.

— Грешите, господине. Сориля е драматург. Вас навярно ще ви заинтригува историята на дон Жуан. Там има много фусти и на всичкото отгоре главният герой се забърква с една монахиня.

— Ще я купя.

 

 

Следобедът се изнизваше, когато метрото ме остави в края на Авенида дел Тибидабо. Съгледах силуета на синия трамвай, който се отдалечаваше сред талазите виолетова мъгла. Реших да не го чакам да се върне и тръгнах пеша в падащия здрач. Скоро различих очертанията на „Ангела на мъглата“. Извадих ключа, който ми бе дала Беа, и отворих портичката в голямата желязна ограда. Влязох в имота, като нагласих вратата така, че да изглежда затворена, но Беа лесно можеше да я бутне. Нарочно бях дошъл по-рано. Знаех, че на Беа ще й трябват още поне половин час или четирийсет и пет минути, за да стигне дотук. Исках да почувствам насаме присъствието на тази къща, да я изследвам, преди Беа да дойде и да я направи своя. Спрях се за миг да погледам фонтана и ръката на ангела, която стърчеше от водите, обагрени в алено. Обвинително сочещият показалец изглеждаше остър като кама. Приближих се до ръба на басейна. Изваяното лице, без поглед и без душа, трепкаше под повърхността на водата.

Изкачих широкото стълбище, което водеше към входа. Предната врата бе леко открехната. Прониза ме тревожно чувство, защото мислех, че онази нощ съм я затворил на излизане. Разгледах ключалката, която не изглеждаше разбита, и предположих, че просто съм забравил да заключа. Бутнах я леко навътре и усетих как диханието на къщата погали лицето ми — полъх на изгоряло дърво, влага и мъртви цветя. Извадих кибрита, който бях взел, преди да изляза от книжарницата, и коленичих, за да запаля първата от свещите, оставени от Беа. Едно мехурче с бакърен цвят пламна между ръцете ми и разкри танцуващите очертания на стените, нашарени със сълзи от влага, ронещите се тавани и увисналите врати.

Пристъпих към втората свещ и я запалих. Бавно, сякаш изпълнявах някакъв ритуал, минах покрай редицата от свещи, които Беа бе оставила, и ги запалих една по една, сътворявайки ореол от кехлибарена светлина, рееща се във въздуха като паяжина, уловена сред пластове непрогледен мрак. Пътеката ми свърши точно до камината в библиотеката, до одеялата, които все още лежаха на пода, изпоцапани с пепел. Седнах там с лице към останалата част на стаята. Бях очаквал тишина, но къщата издишваше хиляди шумове. Дървото поскърцваше, вятърът бръснеше керемидите на покрива, между стените и под пода се чуваха хиляда и едно потропвания, които сякаш се местеха насам-натам.

След около половин час забелязах, че студът и сумракът са почнали да ми действат приспивно. Станах и взех да се разхождам из стаята, за да се стопля. В огнището имаше само овъглени останки от една цепеница; предположих, че до идването на Беа температурата в огромната къща ще е паднала достатъчно, за да ми внуши чисти и целомъдрени мисли и да изличи всички трескави фантазии, които ме бяха преследвали дни наред. Така, сдобил се с практична цел, изоставих поетичното съзерцание на отломките на времето, взех една свещ и се приготвих да изследвам къщата в търсене на горивен материал, за да направя обитаема стаята и онези одеяла, които сега зъзнеха пред огнището, безразлични към топлите спомени, които пазех за тях.

 

 

Познанията ми по викторианска литература ми подсказваха, че ще е най-логично да започна търсенето от зимника, където по всяка вероятност са били разположени фурните и един огромен склад за въглища. Воден от тази мисъл, почти пет минути се мъчих да открия някаква врата или стълбище, които да водят към подземието. Избрах огромна врата от резбовано дърво в дъното на един коридор. Изглеждаше изящно дърводелско произведение, с релефи под формата на ангели и голям кръст в средата. Бравата беше в центъра на вратата, точно под кръста. Помъчих се да я отворя без никакъв успех. Механизмът вероятно беше заял или просто повреден от ръждата. Нямаше как да се справи човек с такава врата, освен да я насили с лост или да я разбие с брадва — алтернативи, които бързо отхвърлих. Огледах я под светлината на свещите и си помислих, че напомня по-скоро саркофаг, отколкото врата. Запитах се какво ли се крие зад нея.

След по-внимателно разглеждане на гравираните в дървото ангели изгубих всяко желание да проверя това и се махнах оттам. Тъкмо се канех да се откажа от търсенето на проход към зимника, когато почти случайно се натъкнах на малка вратичка в другия край на коридора, която първоначално бях взел за врата на килер за метли и кофи. Натиснах дръжката, която веднага поддаде. От другата страна съгледах стръмна стълба, която тънеше в локва от мрак. Блъсна ме силна миризма на влажна пръст. При тази странно позната миризма, докато стоях, вперил поглед в черния кладенец пред мен, изведнъж ме връхлетя един спомен, който пазех от детството си, скрит зад стени от страх.

Дъждовен следобед на източния склон на Монжуик, гледащ към морето през гора от непонятни мавзолеи, гора от кръстове и надгробни камъни с гравирани черепи и детски лица без устни и очи — място, вонящо на смърт; силуетите на двайсетина възрастни, останали в паметта ми само като черни, прогизнали от дъжд костюми, и ръката на баща ми, която стискаше моята прекалено силно, сякаш по този начин той се опитваше да сдържи сълзите си, докато кухите слова на един свещеник падаха в мраморната гробница, в която тримата безлики гробари тикаха един сив ковчег. Проливният дъжд блестеше като разтопен восък по ковчега и сякаш чувах как гласът на майка ми ме вика отвътре, как ме моли да я освободя от този мрачен, каменен затвор, ала аз можех само да треперя и да шепна безгласно на баща ми да не ми стиска толкова ръката, защото ми причинява болка, а онзи мирис на прясно разкопана земя, земя на пепел и дъжд, поглъщаше всичко — мирис на смърт, на пустота.

Отворих очи и слязох по стъпалата почти слепешком, защото сиянието на свещта успяваше да отнеме едва няколко сантиметра от мрака. Когато стигнах до края, вдигнах свещта нависоко и се огледах наоколо. Не открих нито кухня, нито килер, пълен със сухи дърва. Пред мен зееше тесен коридор, който свършваше в полукръгла стая. Насред нея се издигаше фигура с лице, набраздено от кървави сълзи, шурнали от две черни, бездънни очи, с ръце, разперени като криле и змия от тръни, които сякаш изникваха от слепоочията му. Усетих как леденостудена вълна прониза тила ми. По някое време възвърнах самообладанието си и осъзнах, че се взирам в изображение на Христос, издялано от дърво на стената на един параклис. Приближих се с няколко метра и съзрях призрачна гледка. Дузина голи женски торсове бяха струпани в един от ъглите на стария параклис. Забелязах, че главите и ръцете им липсват и че се крепят върху триножници. Всеки торс имаше подчертано различна форма и за мен не беше трудно да отгатна, че това са фигури на жени с различна възраст и телосложение. На коремите им с въглен бяха надраскани имената: „Исабел. Еухения. Пенелопе.“ Поне веднъж викторианските ми познания ми се притекоха на помощ и разбрах, че виждам останките от един отминал обичай, отзвук от онези времена, когато заможните домове разполагали с манекени, направени според мерките на членовете на семейството и използвани за шиенето на дрехи и чеизи. Въпреки строгия, заплашителен поглед на Христос, не устоях на изкушението да протегна ръка и да докосна талията на торса, който носеше името на Пенелопе Алдая.

В този момент ми се стори, че чувам стъпки на горния етаж. Помислих си, че Беа сигурно е дошла и обикаля да ме търси из огромната къща. Напуснах параклиса с облекчение и отново се отправих към стълбата. Тъкмо се канех да се кача, когато забелязах в другия край на коридора един котел и отоплителна система в привидно добро състояние. Всичко това изглеждаше някак несъвместимо с останалата част от зимника. Спомних си как Беа ми каза, че агенцията за недвижими имоти, която години наред безуспешно се бе опитвала да продаде имението на Алдая, направила някои подобрения с надеждата да привлече потенциални купувачи. Приближих се да разгледам съоръжението по-внимателно и видях, че се състои от система радиатори, подхранвани от малък котел. До краката си открих няколко кофи с въглища, парчета шперплат и тенекиени кутии, съдържащи, както предположих, керосин. Отворих капака на котела и го разгледах отвътре. Всичко изглеждаше в изправност. Идеята да накарам тази машинария да проработи след толкова години ми се стори отчаяна, но това не ми попречи да напълня котела с въглища и дърва и да ги напръскам с един хубав керосинов душ. Докато се занимавах с това, като че ли долових скърцане на старо дърво и за миг се обърнах да хвърля поглед назад. Внезапно в съзнанието ми нахлу видението на окървавени тръни, които се изтръгват от дървото; обръщайки се към мрака, се уплаших да не би да видя само на няколко крачки от мен да изплува фигурата на онзи Христос, тръгнал към мен с вълча усмивка.

При допира на свещта котелът се запали с буен пламък, който предизвика металически грохот. Затворих капака и се отдръпнах назад, все по-малко уверен в разумността на моя план. Котелът като че ли теглеше с известна трудност и аз реших да се върна на приземния етаж, за да проверя дали моите действия са довели до някакви практически резултати. Качих се по стълбата и се върнах в големия салон, където се надявах да намеря Беа, но от нея нямаше и следа. Пресметнах, че е изминал почти цял час от идването ми и страхът, че обектът на моите трепетни желания няма да се появи, болезнено се изостри. За да премахна безпокойството, реших да продължа с отоплителните подвизи и тръгнах да търся радиатори, които да потвърдят, че успешно съм възкресил котела. Всички, които намерих, осуетиха надеждите ми; бяха ледени като айсберги. Всички освен един. В стаичка, не по-голяма от четири-пет квадратни метра — всъщност баня, която явно се намираше точно над котела — усетих известна топлина. Коленичих и с радост установих, че плочките на пода са леко затоплени. Именно така ме завари Беа — клекнал на пода и опипващ плочките на банята като идиот, с лепната на лицето глуповата магарешка усмивка.

 

 

Когато хвърлям поглед назад и се опитвам да възстановя събитията от онази нощ в имението на Алдая, единственото извинение, което ми идва наум, за да оправдая държането си, е да заявя, че на осемнайсет години, по липса на изтънченост и по-голям опит, една стара баня може да ти изглежда същински рай. Трябваха ми само няколко минути, за да убедя Беа да вземем одеялата от салона и да се затворим в тази миниатюрна стаичка, без друга компания освен две свещи и някои принадлежности за баня, които изглеждаха като музейни експонати. Основният ми аргумент — климатическият — бързо впечатли Беа. Топлинката, която излъчваха плочките на пода, разсея първоначалните й страхове, че съм обзет от безумното намерение да подпаля къщата. После, в смътната червеникава светлина на свещите, докато я събличах с треперещи пръсти, тя се усмихваше и търсеше погледа ми, показвайки, че каквото и да ми хрумне — тогава и винаги, — на нея то вече й е хрумнало.

Спомням си я седнала с гръб към затворената врата на онази стаичка, с отпуснати встрани ръце, с обърнати към мен длани. Спомням си как дръзко вдигаше лице нагоре, докато галех шията й с върховете на пръстите си. Спомням си как взе ръцете ми и ги сложи на гърдите си, и как потрепваха очите и устните й, когато улових зърната и ги стиснах в захлас, как се плъзна на пода, докато търсех с устни корема й, и как белите й бедра ме приеха.

— Правил ли си това преди, Даниел?

— В сънищата си.

— Сериозно те питам.

— Не. А ти?

— Не. Дори и с Клара Барсело ли?

Засмях се, навярно на самия себе си.

— Какво знаеш ти за Клара Барсело?

— Нищо.

— Аз пък още по-малко — рекох.

— Не ти вярвам.

Наведох се над нея и я погледнах в очите.

— Никога не съм правил това с която и да е.

Беа се усмихна. Ръката ми се плъзна между бедрата й и аз се хвърлих да търся устните й, вече убеден, че канибализмът е върховното въплъщение на мъдростта.

— Даниел? — прошепна едва чуто Беа.

— Какво? — попитах аз.

Отговорът така и не стигна до устните й. Внезапно един студен полъх изсвири под вратата и в онази безкрайна секунда, преди вятърът да угаси свещите, погледите ни се срещнаха и почувствахме, че илюзията на момента е разбита безвъзвратно. Трябваше ни само един миг, за да разберем, че от другата страна на вратата има някой.

Видях как на лицето на Беа се изписа страх и миг по-късно мракът ни покри. После дойде и ударът по вратата — брутален, сякаш стоманен юмрук се стовари върху нея, почти изтръгвайки я от пантите.

Усетих как тялото на Беа рипна в тъмното и я обгърнах с ръце. Отдръпнахме се в другия край на помещението, точно преди вторият удар да блъсне вратата и да я запрати със страшна сила към стената. Беа извика и се притисна към мен. За миг не виждах нищо друго освен синята мъгла, пълзяща откъм коридора, и струйките дим от угасналите свещи, които се виеха нагоре като змии. Рамката на вратата хвърляше подобни на зинала паст сенки и на мен ми се стори, че съзирам една ъгловата фигура на самия праг на мрака.

Надникнах в коридора със страха — или може би с надеждата — да открия просто някой непознат, някой скитник, дръзнал да влезе сред тези руини в търсене на подслон през една неприветлива нощ. Само че нямаше жива душа, виждаха се само дългите езици от синкав въздух, които проникваха през прозорците. Сгушена в едно ъгълче на стаята, разтреперана, Беа прошепна името ми.

— Няма никого — рекох аз. — Това може да е било порив на вятъра.

— Вятърът не блъска с юмрук по вратите, Даниел. Да си вървим.

Върнах се в стаята и събрах дрехите ни.

— Вземи, облечи се. Ще хвърлим един поглед.

— По-добре да си вървим.

— Ей сега. Искам само да проверя нещо.

Облякохме се набързо в тъмното. След секунди видяхме как дъхът ни рисува форми във въздуха. Вдигнах от пода една от свещите и отново я запалих. Едно студено течение се плъзгаше из къщата, сякаш някой бе отворил вратите и прозорците.

— Виждаш ли? Това е просто вятърът.

Беа поклати глава, но нищо не каза. Поехме към салона, като предпазвахме пламъка с ръце. Беа ме следваше плътно, почти без да диша.

— Какво търсим, Даниел?

— Ще отнеме само минутка.

— Не, по-добре да си вървим веднага.

— Дадено.

Обърнахме се, за да тръгнем към изхода, и именно тогава забелязах, че голямата резбована врата в края на един от коридорите, която безуспешно се бях опитвал да отворя преди час или два, сега бе открехната.

— Какво става? — попита Беа.

— Чакай ме тук.

— Даниел, моля те…

Тръгнах по коридора, държейки свещта, която трепкаше под студеното дихание на вятъра. Беа въздъхна и ме последва неохотно. Спрях пред вратата. Смътно се виждаха мраморни стъпала, които чезнеха в мрака долу. Заспусках се по тях. Вкаменена от страх, Беа стоеше на прага и държеше свещта.

— Моля те, Даниел, нека да си вървим…

Слизах стъпало по стъпало, докато стигнах края на стълбата. Призрачният ореол на свещта някъде горе зад мен драскаше по очертанията на правоъгълна стая с голи каменни стени, покрити с разпятия. Студът, който цареше в това помещение, чак ми спря дъха. Съзрях пред себе си мраморна плоча, а върху нея като че ли различих два бели предмета, сходни по форма, но с различни размери, поставени един до друг. Те отразяваха трепкащия пламък на свещта по-интензивно от всичко останало в стаята, затова предположих, че са изработени от лакирано дърво. Направих крачка напред и едва тогава разбрах. Двата предмета бяха два бели ковчега. Единият от тях бе дълъг едва три педи. Усетих леден полъх на тила си. Това бе детски саркофаг. Намирах се в крипта.

Без да си давам сметка какво правя, запристъпвах към мраморната плоча, докато се доближих достатъчно, за да протегна ръка и да я докосна. Тогава забелязах, че върху всеки ковчег бяха гравирани име и кръст. Прахът обаче ги скриваше като пепелив воал. Сложих ръката си върху единия ковчег — по-големия. Бавно, почти в транс, без да се замислям какво правя, избърсах праха, който покриваше капака. В мъждивата червеникава светлина на свещта буквите едва се четяха.

†

ПЕНЕЛОПЕ АЛДАЯ

1902–1919

Вцепених се. Някой или нещо се движеше в мрака. Усетих как студеният въздух се плъзга по кожата ми и едва тогава отстъпих няколко крачки.

— Махай се оттук — тихо рече един глас от сенките.

Познах го незабавно. Лаин Кубер. Гласът на дявола.

Хукнах по стълбите и щом веднъж се добрах до приземния етаж, сграбчих Беа за ръката и я повлякох колкото се може по-бързо към изхода. Бяхме изгубили свещта и тичахме слепешката. Изплашена, Беа не разбираше внезапната ми тревога. Нищо не беше видяла. Нищо не беше чула. Аз не се спрях, за да й давам обяснения. Очаквах всеки миг нещо да изскочи от сенките и да ни прегради пътя, но входната врата ни чакаше в края на коридора и правоъгълник от светлина проблясваше през пролуките на рамката й.

— Заключена е — прошепна Беа.

Затършувах по джобовете си за ключа. Обърнах се назад за част от секундата и бях сигурен, че виждам две светещи точки, които бавно се приближаваха към нас от дъното на коридора. Очи. Пръстите ми се натъкнаха на ключа. Пъхнах го отчаяно в ключалката, отворих вратата и рязко изблъсках Беа навън. Тя навярно бе доловила страха ми, защото се втурна през градината към желязната порта и не се спря, докато и двамата не се озовахме, задъхани и плувнали в студена пот на тротоара на Авенида дел Тибидабо.

— Какво стана там долу, Даниел? Имаше ли някой?

— Не.

— Пребледнял си.

— Винаги съм си бил блед. Хайде, да вървим.

— Ами ключът?

Бях го оставил вътре, пъхнат в ключалката. Нямах желание да се върна да го прибера.

— Мисля, че съм го изпуснал на излизане. Ще го потърсим някой друг ден.

Закрачихме бързо по булеварда, пресякохме на отсрещната страна и не забавихме крачка, докато не се отдалечихме на стотина метра от къщата, така че силуетът й едва се виждаше в нощта. Чак тогава забелязах, че ръката ми все още е изцапана със ситния прах. Бях благодарен за сенчестото покривало на нощта, защото то скриваше от Беа сълзите от ужас, които се стичаха по бузите ми.

 

 

Спуснахме се по улица „Балмес“ до Пласа Нуньес де Арсе, където намерихме едно самотно такси. Докато колата се носеше по „Балмес“ към „Консехо де Сиенто“, почти не разменихме дума. Беа ме хвана за ръката и на няколко пъти я улових да ме гледа със стъклени, непроницаеми очи. Наведох се да я целуна, но тя не разтвори устните си.

— Кога ще те видя пак?

— Ще ти се обадя утре или вдругиден — рече Беа.

— Обещаваш ли?

Тя кимна.

— Може да ми се обадиш вкъщи или в книжарницата. Номерът е същият. Имаш го, нали?

Отново кимна. Помолих шофьора да спре за миг на ъгъла на „Мунтанер“ и „Дипутасион“. Предложих да изпратя Беа до входната й врата, но тя отказа и се отдалечи, без да ми позволи да я целуна отново или поне да погаля ръката й. От таксито видях как се затича и се скри от погледа ми. Лампите в жилището на Агилар бяха запалени и ясно видях, че моят приятел Томас ме наблюдава от прозореца на стаята си, в която бяхме прекарали заедно толкова следобеди в бъбрене или игра на шах. Махнах му с ръка, отправяйки една насилена усмивка, която той вероятно не можеше да види. Не отвърна на поздрава ми. Остана неподвижен, залепен за стъклото, вперил студен поглед в мен. След няколко секунди се отдръпна и прозорците потъмняха. Чакал ни е, помислих си аз.