Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (19)

18

Когато се прибрах в къщи, установих, че Фермин или баща ми вече са отворили книжарницата. Качих се за малко в апартамента, за да хапна нещо набързо. Баща ми ми беше оставил препечен хляб, мармалад и термос с кафе на масата в трапезарията. Ометох всичко това и слязох пак долу за по-малко от десет минути. Влязох в книжарницата през вратата на задната стая, която гледаше към фоайето на сградата, и отидох право при шкафчето си. Сложих си престилката, която обикновено носех в дюкяна, за да предпазвам дрехите си от праха по кашоните и рафтовете. В дъното на шкафа държах стара тенекиена кутия, която още миришеше на бисквити. Там пазех всевъзможни безполезни вехтории, които сърце не ми даваше да изхвърля: безвъзвратно повредени часовници и писалки, стари монети, парчета от миниатюри, топчета за игра, гилзи, които бях намерил в парк Лаберинто, и овехтели пощенски картички с изгледи от Барселона от началото на века. Сред цялата тая бъркотия все още се вееше и късчето стар вестник, на което Исаак Монфорт ми бе написал адреса на дъщеря си Нурия в онази нощ, когато отидох в Гробището на забравените книги, за да скрия „Сянката на вятъра“. Разгледах го под прашната светлина, която се процеждаше между рафтовете и струпаните кашони. После затворих кутията, прибрах адреса в портфейла си и влязох в книжарницата, решен да заема мислите и ръцете си с най-тривиалната задача, която можех да намеря.

— Добро утро — заявих аз.

Фермин тъкмо класифицираше съдържанието на различни кашони, пристигнали от един колекционер от Саламанка, а баща ми се мъчеше да дешифрира някакъв немски каталог на лютерански апокрифи, чието име напомняше първокласен колбас.

— Дал Бог още по-добър следобед — изтананика Фермин. Това, изглежда, бе завоалиран намек за срещата ми с Беа.

Не му направих удоволствието да отговоря; вместо това реших да се захвана с неизбежната месечна задача да актуализирам счетоводната книга, сравнявайки квитанции и пощенски записи, приходи и разходи. Безметежното еднообразие на работата ни се нарушаваше само от радиото, което ни угощаваше с избрани парчета от кубинския певец Антонио Мачин, който по това време бе много популярен. Карибските ритми донякъде опъваха нервите на баща ми, но той търпеше тези мелодии, защото те напомняха на Фермин любимата му Куба, за която толкова тъгуваше. Сцената се повтаряше всяка седмица: баща ми се правеше, че не чува, а Фермин до забрава се поклащаше в ритъм с дансона^[1], като подчертаваше паузите за реклами с анекдоти от своите приключения в Хавана. През открехнатата врата на дюкяна проникваше сладко ухание на пресен хляб и кафе, което повдигаше настроението. След малко нашата съседка Мерседитас, която тъкмо се прибираше от пазара Бокерия, спря пред витрината и надникна през вратата.

— Добрутро, господин Семпере — напевно изрече тя.

Баща ми й се усмихна, целият изчервен. Имах чувството, че той харесва Мерседитас, но монашеските му нрави го осъждаха на ненарушимо мълчание. Фермин й хвърляше изкосо лъстиви погледи, като леко поклащаше хълбоци в ритъм с мелодията и се облизваше, сякаш през вратата току-що бе влязъл някакъв сладкиш. Мерседитас отвори една хартиена кесия и ни подаде три лъскави ябълки. Помислих си, че в главата й все още се върти идеята за работа в книжарницата, поради което почти не се опитваше да скрие неприязънта си към узурпатора Фермин.

— Вижте само какви хубавици! Щом ги зърнах, веднага си казах: тези са за господата Семпере — рече тя превзето. — Знам си аз, че вие, интелектуалците, обичате ябълки, като Исаак Перал^[2].

— Исак Нютон, цветенцето ми — любезно уточни Фермин.

Мерседитас му хвърли убийствен поглед.

— А, ето го и многознайкото. Ами благодарете се, че донесох една и за вас, вместо кисел грейпфрут, какъвто заслужавате.

— Ама жено, този дар, който идва от вашите зрели ръце, този плод на първородния грях разпалва у мен…

— Фермин, моля ви — прекъсна го баща ми.

— Да, господин Семпере — послушно рече Фермин и би отбой.

Мерседитас тъкмо се канеше да му отвърне, когато чухме някаква суматоха навън. Всички млъкнахме и зачакахме. От улицата долитаха викове на възмущение, последвани от неясна гюрултия. Мерседитас предпазливо подаде глава през вратата. Видяхме да минават неколцина търговци, които изглеждаха смутени и ругаеха под мустак. Скоро се появи и дон Анаклето Олмо — наш съсед от кооперацията и полуофициален говорител на Кралската езикова академия в квартала. Дон Анаклето беше гимназиален учител, завършил испанска литература и какви ли не хуманитарни науки, който делеше един апартамент на първия етаж със седем котки. В свободните си мигове си докарваше допълнителен доход като автор на литературни отзиви за едно престижно издателство и според мълвата съчиняваше завоалирана еротична поезия, която публикуваше под пикантния псевдоним Родолфо Питон. В непринудена обстановка дон Анаклето бе приветлив и обаятелен човек, но пред публика се чувстваше длъжен да играе ролята на рапсод и с престорената помпозност на своята реч си бе спечелил прякора „Гонгорианеца“^[3].

Тази сутрин лицето на учителя бе мораво от напрежение и ръцете, с които държеше бастунчето си от слонова кост, почти трепереха. И четиримата го гледахме заинтригувани.

— Какво става, дон Анаклето? — попита баща ми.

— Моля ви, кажете, че Франко е умрял — обади се Фермин с надежда.

— Млъкнете, животно такова — сряза го Мерседитас, — и оставете господин доктора да говори.

Дон Анаклето си пое дълбоко дъх и, възвръщайки самообладанието си, се зае да ни описва произшествията с обичайната си величава реч.

— Приятели, животът е драма и дори най-благородните чеда на Твореца вкусват горчилката на капризната и непреклонна съдба. Снощи в малките часове, докато градът се радваше на тъй заслужения сън на трудовите хора, дон Федерико Флавиа и Пужадес, тачен съсед, допринесъл толкова за обогатяването и комфорта на квартала в ролята си на часовникар в работилницата, намираща се само на три врати от вашата книжарница, бе арестуван от силите на Държавна сигурност.

Усетих как сърцето ми слезе в петите.

— Иисусе, Богородице и свети Йосифе! — възкликна Мерседитас.

Фермин изсумтя разочаровано, защото държавният глава очевидно продължаваше да се радва на отлично здраве. Дон Анаклето, който вече бе набрал скорост, пое дълбоко въздух и се приготви да продължи.

— Според достоверните сведения, които ми бяха разкрити от източници, близки до Дирекция на полицията, снощи, малко след полунощ, двама окичени с отличия членове на Криминалния отряд под прикритие заловили дон Федерико, пременен в женски одежди, да пее песенчици с пикантно съдържание на сцената на някакъв вертеп на улица „Ескудилерс“, където развличал публика, съставена предимно от умствено изостанали. Тези забравени от Бога създания, избягали същата вечер от приюта на един религиозен орден, били свалили панталоните си, опиянени от зрелището, и танцували без всякакво приличие, пляскайки с ръце, с потекли лиги и щръкнали срамни части.

Мерседитас се прекръсти, стресната от скверния обрат на събитията.

— Щом научили за това безчинство, майките на някои от тия клети души подали оплакване за нарушение на елементарните нравствени норми и обществен скандал. Пресата, тази хищна птица, която се храни с позора и злощастието, бързо надушила миризмата на леш. Благодарение на долните услуги на един професионален доносник, само четирийсет минути след пристигането на двамата представители на властта във въпросния локал се появил и Кико Калабуч — репортер на жълтия ежедневник „Ел Касо“, по-известен под името „лайнарника“, — за да отрази фактите, необходими за попълването на черната хроника преди приключването на днешния брой. Излишно е да казваме, че във въпросния брой под заглавие от двайсет и четири пункта зрелището, състояло се в локала, е описано с таблоидна вулгарност като потресаващо и достойно за перото на Данте.

— Не може да бъде — рече баща ми. — Мислех си, че дон Федерико си е взел поука.

Дон Анаклето кимна с изразителния плам на пастор.

— Да, но не забравяйте поговорките — рожба и израз на най-дълбоките ни чувства — които гласят: „Вълкът козината си мени, ала нравът не“, и „Човек не живее само с бромид“… А още не сте чули най-лошото.

— Ами тогава давайте по същество, ваша милост, че от толкова метафорични обрати усещам как червата ми взеха да бълбукат — протестира Фермин.

— Я не обръщайте внимание на това животно! На мен пък много ми харесва как говорите, господин докторе — съвсем като оня глас, дето чете кинопрегледа — намеси се Мерседитас.

— Благодаря, дъще моя, ала аз съм само един скромен учител, сега да се върнем към събитията, без повече отлагане, встъпления или украшения. Изглежда, че часовникарят, който по време на ареста си се подвизавал под артистичното прозвище „Девойката с къдриците“, вече няколко пъти бил задържан при подобни обстоятелства, отразени в криминалната хроника на блюстителите на реда и закона.

— По-добре ги наречете „престъпници със значки“ — ядно рече Фермин.

— Аз в политиката не се бъркам. Ала мога да ви кажа, че — след като съборили клетия дон Федерико от сцената с добре премерен удар с бутилка — двамата агенти го отвели в участъка на Виа Лайетана. При малко късмет и при друго стечение на обстоятелствата работата щяла да се размине с шеговити коментари и може би няколко плесници и/или незначителен тормоз, но за зла участ снощи дежурен бил небезизвестният инспектор Фумеро.

— Фумеро — промълви Фермин, потръпвайки само при споменаването на неговата Немезида.

— Същият. Както тъкмо казвах, защитникът на градската безопасност, току-що завърнал се от победоносен набег над заведение за нелегални залози и надбягвания с хлебарки, разположено на улица „Вигатанс“, бил осведомен за произшествието от разтревожената майка на Пепет Гуардиола — едно от липсващите момчета, предполагаем мозък на бягството от приюта. Щом чул това, бележитият инспектор, който очевидно бил гаврътнал дванайсет кафета с коняк подир вечеря, решил да се намеси в тази работа. След като разучил утежняващите обстоятелства, Фумеро информирал дежурния сержант, че такъв педерастлък (цитирам това слово в най-голия му буквален смисъл, въпреки присъствието на една млада дама, само заради документалната му стойност относно описваните събития) заслужава добър урок и че е нужно часовникарят — а именно дон Федерико Флавиа и Пужадес, ерген, родом от Риполет — за свое добро и заради безсмъртните души на монголоидните деца, чието присъствие било случаен, ала решаващ фактор в казуса, да прекара нощта в общата килия в подземието на участъка, в компанията на подбрана плеяда от главорези. Както навярно ви е известно, въпросната килия е прочута в криминалния свят със своите негостоприемни и опасни санитарни условия, и включването на един обикновен гражданин в списъка на гостите й винаги е повод за веселие, защото привнася елемент на развлечение и новост в еднообразието на затворническия живот.

На това място дон Анаклето се зае да нахвърли кратък, но сърдечен портрет на жертвата, която всички ние, естествено, познавахме добре.

— Едва ли е нужно да ви припомням, че господин Флавиа и Пужадес е бил благословен с крехка и деликатна природа, сърдечна доброта и християнско благочестие. Ако някоя муха се вмъкне в работилницата му, вместо да я смачка с пантоф, той разтваря широко вратата и прозорците, тъй че насекомото, Божия твар, да бъде върнато от въздушните течения обратно в екосистемата. Дон Федерико, както добре зная, е човек набожен, силно вярващ и отдаден на различни енорийски дейности, ала цял живот е бил принуден да живее с една скрита порочна наклонност, която — в извънредно редки случаи — е взимала връх над него и го е пращала на улицата, пременен като лека жена. Способността му да поправя какво ли не — от ръчни часовници до шевни машини — винаги е била пословична, а личността му — високо ценена от всички, които го познавахме и посещавахме работилницата му, даже и от онези, които не гледаха с добро око на редките му нощни похождения, натъкмен с перука, гребен и рокля за фламенко.

— Говорите за него, сякаш е мъртъв — ужасено го прекъсна Фермин.

— Не е мъртъв, слава Богу.

Въздъхнах с облекчение. Дон Федерико живееше със своята осемдесетгодишна и напълно глуха майка, известна в квартала като „Ла Пепита“ и прочута с това, че изпускаше газове с ураганна сила, от които врабчетата падаха зашеметени от балкона й.

— Пепита бе в пълно неведение, че нейният Федерико — продължи учителят — е прекарал нощта в зловонна килия, където цяла дружина от сводници и главорези са го разигравали помежду си като курва на забава, след което — веднъж наситили се на слабата му плът — му дръпнали нечуван бой, докато останалите престъпници весело припявали: „Пеперудко, пеперудко, яж лайна, стара путко!“

Гробно мълчание се възцари в стаята. Мерседитас хлипаше. Фермин се опита да я утеши с нежна прегръдка, ала тя отскочи встрани.