Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (94)

94.

Двамата със Соли играехме на карти. Бяхме седнали навън до басейна, под навеса на съблекалните. Беше ми заповядано да не мърдам от къщата, докато ролята ми в онова, което се бе случило в дома на Ели, не се изясни напълно.

Бях нарушил правилата на гаранцията, притежавайки огнестрелно оръжие.

Знаех, че Ели е загазила, че онова, което направихме, може да й струва работата. Вече всичко се бе разчуло — участието на баща ми, разкритията за Морети, нашият разговор с Лиз, моя милост…

След смъртта на Лиз и Морети не можехме да обвиним Стратън почти в нищо. Той бе написал съвършен сценарий. От всички неща това ме вбесяваше най-много. И работата с баща ми. Франк си мислеше, че по този начин си оправя сметките с Човека, но иронията се състоеше в това, че като дръпна спусъка, той просто пусна Стратън на свобода.

— Продължаваш да чистиш купи, а аз продължавам да ги прибирам — каза Сол с извинителна въздишка.

— Днес май нямам хъс — поклатих глава аз, теглейки карта.

— Спортен хъс ли? Ами че ти спиш, Нед. И ако я караш в същия дух, до утре следобед ще съм си върнал гаранцията. След това можеш да вървиш по дяволите, ако искаш. Ама съм обещал на съдията.

Усмихнах му се.

— Притеснявам се за Ели.

— Виждам, синко, но според мен всичко ще бъде наред. Момичето може да се оправи само без грешка.

— Тя се опита да ми помогне, а аз я вкарах в беля. Искам да пипна Стратън. Бях сигурен, че този път няма да ми избяга.

— Знам, синко. — Сол сложи ръка върху моята. — И според мен все още имаш възможност да го направиш. Нека ти кажа някои неща за типове като Денис Стратън. Знаеш ли къде е тяхната слабост? Винаги си мислят, че са най-голямата риба във вира. Но можеш да ми вярваш, Нед, че винаги има една, която се оказва малко по-голяма. — Той ме погледна право в очите. — Но първо трябва да направиш нещо по-важно.

— Какво? — усмихнах се аз. — Сделка?

— Не, говоря за баща ти, синко…

— Причината да сме в тази каша е точно моят блестящ баща — отвърнах, издърпвайки ръката си изпод дланта на Сол. — Ако той не се беше намесил, сега щяхме да имаме човек, който да свидетелства срещу Стратън. Нито за миг не мога да си представя, че е действал, подтикван от благородни чувства.

— А аз смятам, че е действал по единствения начин, който е познавал. Човекът е болен, Нед. Господи, Нед, четворката…

— Какво?

— Пропусна ми четворката пика. Ти не мислиш, Нед.

Погледнах си картите и се уверих, че умът ми в момента е на светлинни години от играта.

— Трябва лично да се грижиш за своите работи, синко — продължи Сол. — Нещата със Стратън ще се наредят така или иначе. Но докато работиш по това нещо — добави той, подреждайки картите си, — може би ще успея да ти дам едно рамо.

— За какво става дума, Сол?

— Играй, синко… Става дума за рибата. По-късно ще говорим.

Играх десетка каро.

— Ритъм — Очите на Соли проблеснаха тържествуващо и той си свали картите. — Та ти не оказваш никаква съпротива! — Той придърпа листа с точките. — Ако ще я караме така, по-добре да те пусна да се върнеш в затвора.

Уини, камериерката на Соли, се появи и каза, че имаме гост. На две крачки след нея вървеше Ели.

Скочих от стола.

— Ушите ти сигурно горят, мойто момиче — усмихна се Соли. — Я го виж твоя приятел. Толкова се притеснява за теб, че не може да играе карти като хората.

— Прав е — казах аз и я прегърнах. — Как мина?

Тя сви рамене и приседна до масата.

— Може да се каже, на ръба на провала. Супервайзърът предприе необходимите мерки. Докато не оправим тази работа, аз съм под дисциплинарно наблюдение.

— Може би все пак ще си запазиш работата, а? — запитах аз с надежда.

— Вероятно — сви рамене Ели. — Но зависи от едно нещо…

— От какво? — Помислих, че става дума за някоя бюрократична процедура.

— От нас — отвърна тя. — Трябва да пипнем Денис Стратън.

Стори ми се, че не съм я чул добре. Седях срещу нея и я гледах неразбиращо.

— Ти каза „от нас“.

— Да, Нед — кимна Ели и на устните й заигра едва забележима усмивка. — От мен и от теб.