Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (75)

75.

По-голямата част от пътя към Палм Бийч го минахме в мълчание. Каквото и да се случеше у Стратънови, знаех, че свободата ми наближава към своя край.

Градът бе призрачно замрял. Беше четвъртък, средата на април. По Уърт Авеню се мотаеха само няколко туристи. На един светофар пред нас мина достолепна жена с побеляла коса и кожух, въпреки априлската жега, помъкнала пудела си за каишката. Погледнах към Ели и двамата се усмихнахме. Хващах се за всяка дреболия от света около мен, само да не мисля за предстоящото.

Свърнахме към частната уличка на Стратън и точно тогава видях, че работата май не вървеше към оправяне.

Уличката бе блокирана от две полицейски коли с проблясващи буркани. Пред вратата му бяха паркирани още автомобили с лампи.

Отначало си помислих, че причакват мен, и се уплаших, че Лиз ни е скроила номер. Но не беше това… От вратата се измъкна линейка.

— Присвий се малко зад седалката — каза ми Ели. Изхлузих се колкото можах на задната седалка, скривайки лицето си под козирката. Ели свали стъклото и си показа картата на полицая.

— Какво е станало? — попита го тя.

Ченгето бегло огледа картата й.

— Вътре има два трупа — кимна той към къщата. — Застреляни са. Не съм виждал никога такива неща като тези, дето станаха напоследък.

— Стратън мъртъв ли е? — попита Ели.

— Не — поклати глава полицаят. — Единият убит е телохранител, а другият труп е на жената на господин Стратън.

Той ни махна да минаваме. Аз пребледнях и се вцепених от страх.

Лиз бе мъртва. Делото ни срещу Стратън — също. Нямаше как да докажем, че Лиз му е погодила номер и той е знаел.

— Боже господи, Ели, убили са я заради нас! — едва не изплаках аз, като че ли отново изживявайки трагедията с Дейв.

Ели мина през вратата и пое по дългата, посипана с камъчета алея. Около входа на къщата бяха спрели още патрулки, имаше още една линейка с отворени врати.

— Ти чакай тук — каза Ели, спирайки отпред. — Обещай ми, Нед, че няма да бягаш.

— Обещавам — казах. — Никъде няма да ходя.

Ели хлопна вратата и изтича по стълбите. Чувствах се така, сякаш очаквах да се случи нещо неизбежно. Всъщност знаех, че ще се случи.

— Обещавам, Ели, повече няма да бягам — казах, посягайки към дръжката на вратата.