Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (71)

71.

Това бе най-ненормалната ситуация, в която бях попадал.

Криволичехме между идващите срещу ни коли, носехме се напред и внимавахме да не ударим някой пешеходец. Туристите и местните ни сочеха с пръст, сякаш им правехме шоу. Профучахме между две спрели коли. Молех се да не чуя полицейска сирена.

Избегнахме на косъм един мъж, който товареше джипа си със стока, обаче закачихме някаква антична поставка, която се катурна и се пръсна на парчета на земята. Минахме покрай „Филипс Гелърис“. Погледнах назад. За моя изненада хамърът продължаваше да ни преследва, бясно надувайки клаксона на всеки, който би могъл да му се изпречи на пътя. Шофьорът му се държеше така, сякаш има имунитет срещу ченгетата.

— Чамп, трябва да се омитаме оттук — викнах аз в ухото му. — Да се махнем от тази проклета улица!

— И аз си мислех същото — кимна той.

Направихме остър завой и влетяхме във входа за „Нойнсиета Кънтри Клъб“. Отново погледнах назад. Хамърът си бе пробил път през насрещното движение и все още неотстъпно ни следваше.

Чамп пак форсира и ние набрахме скорост, приближавайки се към едно голф игрище. През храстите се виждаха фигурите на играчи. Хамърът ни настигаше.

Затегнах хватката си около кръста на Джеф:

— Нямам повече идеи.

— Как си с голфа, брато? — развеселено попита той. И добави: — Дръж се! — Килна дукатито в остър десен завой и от настилката се разхвърчаха искри. Прелетяхме през малък отвор в живия плет и храстите ни шибаха през лицата.

Изведнъж се оказахме извън пътя, посред съвършено подредено и подстригано голф игрище!

На десетина метра пред нас един играч тъкмо бе вдигнал стика за удар.

— Извинявай! — викна му Чамп, профучавайки до него.

Двама играчи, седнали в количка, ни гледаха вцепенени.

— Ще кривна малко вляво — извика Джеф. — Дано да им изчезна.

Той пресече зеленото голф игрище и моторът набра скорост. Вече всички играчи бяха вперили изумени очи в нас.

— Чамп, ти да не си откачил бе, човек! — изкрещях аз.

Изведнъж минахме през още един жив плет и се озовахме в нечий заден двор с красив плувен басейн и съблекални. До него на шезлонг се бе изтегнала жена в бански костюм с вестник в ръка. Тя стреснато вдигна глава и ни огледа смаяно.

— Извинявай! — подвикна й Джеф. — Объркахме малко пътя. Чети си!

Жената веднага посегна към мобилния си телефон. Знаех, че след около две минути хамърът щеше да бъде последната ни грижа. Зад нас щеше да се извие опашка от полицейски патрулки. Какъвто и комизъм да бе имало в ситуацията досега, започна да се изпарява. Обзе ме паника…

Гмурнахме се през друг отвор в живия плет и изскочихме в Саут Каунти.

— Чисто е — намигна ми Джеф, извивайки леко глава назад. — Няма начин оня хамър да ни последва.

Проблемът обаче се състоеше в това, че от острова, на който се намира Палм Бийч, човек можеше да избяга само през няколко места. Поехме към южния мост. Смятах, че вече се намираме в безопасност, освен ако някой не се обади по радиото на моста. Профучахме покрай няколко скъпи имения. Покрай това на Денис Стратън — също.

След това се обърнах назад.

О, боже! Хамърът отново се бе залепил зад нас. А към него се бе присъединил и черният мерцедес! Само че този път нещата бяха много по-зле. Покрай ухото ми изсвистя куршум, а след това още един.

Копелетата стреляха по нас!

Стиснах здраво Чамп през кръста.

— Джеф, настъпи го!

Дукатито трепна, после се хвърли напред, включен на някаква суперпредавка.

Летяхме покрай имения, соленият вятър бръснеше лицата ни. Видях стрелката на километража да стига 145 километра в час, после сто и шейсет… сто и деветдесет. И двамата легнахме над мотора. Както казваше Чамп: „лицето в ламарината, задникът в небето“. Но така най-сетне започнахме да се отдалечаваме от преследвачите си.

Приближавахме края на правата отсечка. Имението на Тръмп, Мар-а-Лаго, ни остана вдясно. Взехме един стръмен завой и… Южният мост вече се виждаше!

Погледнах назад към хамъра, който ни следваше на около стотина метра. Щяхме да успеем!

После изведнъж усетих дукатито да минава с вой на по-ниска предавка и чух Джеф да вика:

— Ах, мамка му!…

И не можах да повярвам на очите си: по канала бавно пуфтеше грамаден кораб и мостът бе започнал да се вдига!