Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (61)

61.

Много неща ме бяха шокирали, откакто излязох от апартамента на Тес в „Бразилиън Корт“, и вече сякаш почвах да му губя края. Какво общо има жената на Стратън с Тес, по дяволите?

Двамата с Ели се бяхме разбрали, че ако трябва да й се обаждам в офиса, да използвам името Стив, като от Маккуин. Това ми беше първата работа на другата сутрин. Разказах й какво ми бе съобщил Чамп.

— Мисля, че трябва да говорим с Лиз Тейлър, Ели.

— Преди това обаче е нужно да разберем коя всъщност е тя.

Имах си един коз, който криех до този миг, но реших, че сега е моментът да го изиграя.

— Може би аз знам един начин.

— Не, ти няма да правиш нищо — ядоса се Ели. — Стой мирно. Ще ти се обадя, щом се добера до някаква следа. Ясна ли съм, Стив?

Съгласих се с нея и се наложи този ден да го прекарам като един малък нелегален послушко. Излежавах се в стаичката над гаража на Джеф, хапвах от стоплената на микровълновата печка лазаня и четях криминалетата му, поглеждайки от време на време новините по телевизията. Следващия ден беше същото. Ели не ми се обаждаше. Чувствах се като Ал Капоне, който се крие от федералните. Само че в моя случай мен ме търсеше не само ФБР, ами целият свят. И на помощ ми бяха не отракани главорези, а един откачен състезател по мотоциклетизъм, надуващ по цял ден газта на Ю Ту и на своя дукати.

Късно следобед същия ден Джеф почука на пода.

— Производствено събрание — викна той. — Качвам се по стълбите. Облечен ли си, брато?

Сметнах, че „облечен“ според него означава да съм с боксерки и тениска, а смисълът на „производственото събрание“ бе, че вече е четири следобед и е време за бира. Отворих вратата.

За моя изненада, на прага стоеше Ели, а зад нея се мяркаше широко ухилената физиономия на Джеф.

— Искам да ти благодаря, брато, за невероятното ти чувство за дискретност при опазването на тайната между нас и шибаното ФБР, че се намираш тук.

— Вие май вече сте се запознали — казах аз, отваряйки вратата по-широко.

Посуетих се малко и накрая навлякох чифт дънки.

Ели огледа разхвърляния склад, търсейки място къде да седне. Кашони с резервни части, пръснати по пода списания за мотори, неоправеният нар, на който бях спал…

— Хубава дупка — отбеляза тя.

— Благодаря — отвърна Джеф, изритвайки един кашон встрани. — И аз съм я използвал доста пъти. Трябва да призная — закима той одобрително към мен, — че когато каза агент от ФБР, не си представях точно Джоди Фостър.

Тя наистина изглеждаше чудесно в черния си костюм и розова блуза отдолу, но не особено ведра.

— Какво успя да разбереш за Лиз?

— Не кой знае колко. — Тя взе бирата и я вдигна към Джеф, като му благодари с кимване. — Моминското й име е О’Калахън. Старо и известно семейство от Флорида. Повечето са съдии и адвокати, влиятелни и уединени. Тя е следвала във „Вандербилт“, работила е малко в адвокатската кантора на баща си. Омъжила се за Стратън преди около осемнайсет години. Казаха ми, че тя е била ключът към кръговете, които са финансирали по-голямата част от бизнеса му.

— Трябва да говорим с нея, Ели.

— Опитах се — въздъхна тя. — Исках да я разпитам, без да привличам вниманието към моята служба. Обаче ударих на камък със семейния им адвокат. Заяви ми, че това може да стане само в присъствието на Стратън, но и в този случай трябва предварително да се представи списък с въпроси.

— Господи, тая мацка си стиска краката по-силно от монахиня във фабрика за презервативи — възкликна Джеф и надигна бутилката.

— С една дума — супер! — Ели се намръщи. — Стратън я държи съвсем изкъсо. Тя не мръдва никъде извън къщи без телохранители. Нямам за какво да се захвана, за да я извикам на разпит.

— Но нали си от ФБР?

— Какво искаш да кажеш, да направя това през главата на шефа си ли? Трябва ни само един човек от нейния кръг. Някой, който да се добере до нея. Да я накара да говори. А там аз нямам никакви познати.

Както вече казах, имах един скрит коз. Но вече не си струваше да го крия, затова казах:

— Може би аз знам един начин.