Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (58)

58.

Знаех, че това, което направих, не бе най-умното нещо на света. Очаквах Ели да скочи и да ме отблъсне.

Но тя не го направи. Само леко повдигна брадичка, открехна устни и езикът й заигра около моя, мек и горещ. Всичко това ни изненада и двамата. Изведнъж я прегърнах и така я притиснах към себе си, че усетих ударите на сърцето й. Знаете ли, понякога е необходима само една целувка, за да се разбере дали има огън. Имаше.

Пуснахме се и аз затаих дъх. Страх ме беше от това, което щеше да каже. С крайчеца на пръста си отместих кичурчето коса, паднало върху очите й. В тях се четеше нескрита почуда.

Тя също май бе изненадана от това, което се случи.

— Това не биваше да става, Нед.

— Съжалявам, Ели. Просто изведнъж ми стана много приятно, че ми вярваш. Освен това изглеждаше толкова сладка на онази тераса…

— Нямам предвид това. — Тя вдигна поглед към мен и по устните й трепна усмивка. — То беше страхотно. Имах предвид онова, което стана със Стратън. Той си е купил нови прекрасни картини. Ако е направил тази инсценировка с обира заради застраховката, защо ни притиска да открием откраднатите платна? Той е получил онова, което иска.

— Може би въпреки това си ги търси от алчност — предположих аз.

— Слушай — погледна ме тя настоятелно, — не бива да се вживяваш в това, което стана между нас, Нед. То беше просто нещо като приятелски знак. За затвърждаване на споразумението ни.

Опитах се отново да я привлека към себе си.

— А аз си мислех, че ще пристъпим направо към подписване на договора.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Наречи ме консервативна, ако искаш, но ти си издирван от властите, а аз съм от ФБР. Освен това има и работа да се върши. — Тя ми протегна ръце, за да се изправи. Бях изненадан от силата й. — Трябва да си ходиш. Няма да се обидиш, ако те помоля да минеш през задната врата?

— Не — засмях се аз, — това вече започва да ми става навик.

Отидох до вратата и я плъзнах встрани. После се обърнах към Ели. Не знаех дали беше грешка това, което се случи между нас. И дали няма да се повтори. Погледите ни се срещнаха.

— Защо го направи? — опитах се да се усмихна на тръгване.

— Не знам — присви рамене тя. — Приеми го, че просто обичам предизвикателствата. Не мога да ти обясня всичко точно сега.

Кимнах.

— Е, каквото и да е, благодаря ти.

— Казах ти вече, че това беше само един приятелски жест — намигна ми тя.

Поклатих глава, гледайки я унесено:

— Имам предвид това, че ми повярва. От доста време никой не го е правил.