Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (57)

57.

Сърцето ми се сви, когато започнах да говоря:

— Слушай, Ели, не бях съвсем искрен с теб.

Тя ме погледна изненадано:

— О, не, какво има пак?

Преглътнах с усилие.

— Мисля, че познавам един, който е бил замесен.

— Така ли? И кога щеше да споделиш с мен? Отново ли е някой стар приятел?

— Не — поклатих глава. — Всъщност… баща ми.

Ели примигна невярващо. Виждах я как се опитва да запази спокойствие.

— Баща ти ли? Знам, че има дълго досие, но как може да бъде замесен в седем убийства?

Помълчах известно време, преди да отвърна:

— Мисля, че е възможно да знае кой е Гаше.

Ели впери смаян поглед в мен:

— А аз си мислех, че е нещо важно, Нед. Защо не ми каза това, преди да си плюя на кариерата и да те доведа тук?

Разказах й как Мики не правеше нищо, без да се консултира с баща ми, за разговора ми с него във Фенуей Парк.

— Баща ти знаел ли е, че ще се виждаш с Дейв? — попита Ели нетърпеливо.

— Не — казах аз. Тази мисъл бе отвратителна. Дори и за Франк.

— Знаеш ли, съдейки по това, което ми казваш, май ще се наложи да го задържим — рече Ели.

— Нищо няма да постигнем с подобен ход — отвърнах. — Първо, той е „професионалист“, четвърт от живота му е минала зад решетките. Второ, няма в какво да го обвините. Той е болен, Ели, умира. Няма да се поддаде. Та баща ми остави собствения си син да поеме удара… Но така или иначе в никакъв случай не ги е убил. Мики му беше като син. А сега изгуби двама сина заради кашите, дето ги забърка. — Картината с потъналия в кръв Дейв се върна в съзнанието ми. — Да не споменавам и за мен.

Ели не преставаше да ме изненадва. Пресегна се и сложи ръка върху моята.

— Съжалявам, Нед, наистина съжалявам за брат ти.

Обгърнах дланта й с пръсти. Погледнах я в очите и се насилих да се усмихна.

— Знаеш, че тези картини не са у мен, нали? Знаеш, че не съм убил никого…

— Да — кимна Ели, — знам.

Нещо в мен се промени, когато погледът ми потъна в тези меки, сини очи. Спомних си как я бях видял на партито у Стратън. Прелестна, но толкова храбра… А онова, което тя правеше за мен сега, рискът, който поемаше, чувството, че имах някого на своя страна след толкова дълго време, беше прекрасно.

— Ели? — прошепнах аз.

— Какво има още? — вдигна поглед тя.

— Не ме арестувай за това…

Докоснах леко с длан бузата й и я целунах по устните.