Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lifeguard, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho(2014)
Корекция и форматиране
mad71(2014)
Допълнителна корекция
hammster(2015)

Издание:

Джеймс Патерсън и Андрю Грос. Спасителят

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив,2007

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Мария Владова

Художествено оформление на корицата: Борис Николов Стоилов

Печат и подвързия: Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 978–954–769–266–4

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция на правописни и граматически грешки

42.

Имах да убивам някой и друг час, затова се заразхождах около Кенмор Скуеър. Изпих една бира в безлюден ирландски бар и догледах края на мача. „Сокс“ успяха да се измъкнат с тройка на деветия ининг и спечелиха. В края на краищата, може би все пак трябва да се вярва в чудеса.

Отпивах на малки глътки от бирата, давайки си сметка, че това сигурно ще ми е последната за много, много дълго време. Животът, такъв, какъвто го знаех, щеше да приключи. Определено отивах в затвора. Сложих на бара една десетачка за бармана. Състояние на афект… Супер, Нед, животът ти зависи от това да се надяваш хората да помислят, че си откачалка.

Минаваше пет и аз взех едно такси, което за четиридесет долара ме върна обратно в Броктън. Накарах шофьора да ме остави на „Едсън“ и минах по пряката пътека — зад началното училище — за Хилсайд, където трябваше да се видим с Дейв.

Въпросната къща бе третата от началото на пресечката очукана сива постройка с къса, стръмна алея отпред. Поех си дъх с облекчение. Черната кола на брат ми бе спряна на улицата.

Изчаках няколко минути, подпрян на един стълб, наблюдавайки за ченгета. Никой не ме бе проследил. Време беше да я свършим тази работа…

Изтичах към задната страна на къщата. Както Дейв ми бе обещал, вратата към приземния етаж бе отворена. Също като едно време. Много обичахме да висим тук по цели дни, да гледаме мачове, а от време на време да палим по някой фас трева.

Почуках на прозорчето.

— Дейв!

Никой не отговори.

Бутнах вратата и миризмата на мухъл и изветрял нафталин ме върна десетилетия назад. Не можеше да се каже, че Фили се е постарал да пообнови мястото, откакто се бях махнал оттук. Същият диван, плетен на квадратчета, окъсано кресло. Билярдна маса с две подобни на фенери осветителни тела над нея, скован от дъски бар.

— Хей, Дейв! — викнах аз.

Забелязах отворената на дивана книга. Обърнах я да прочета корицата — Картините на Ван Гог. Освен ако Фили не бе станал почитател на великия художник, докато ме е нямало, значи книгата би трябвало да е донесена от Дейв. От вътрешната страна на корицата имаше печат на Бостънската университетска библиотека. Той ми спомена, че имал да ми покаже нещо, свързано с Гаше.

— Дейви, къде си бе, по дяволите?

Отпуснах се на дивана и отворих книгата на страницата, от която стърчеше жълт разделител.

На нея бе отпечатан портретът на възрастен мъж, облегнал се на юмрука си, с бяло кепе и с меланхолични, пронизващи сини очи. На заден фон бе характерната за Ван Гог феерия от цветове.

Зачетох текста.

Портрет на д-р Гаше.

Взрях се по-отблизо, привлечен от дребния шрифт. Портрет на д-р Гаше. 1890.

Обхвана ме радостно вълнение. Картината е била нарисувана преди повече от сто години. Всеки човек би могъл да използва това име. Но в мен внезапно покълна надеждата, че Гаше бе истински човек! Може би Ели Шъртлеф знаеше нещо по този въпрос.

— Дейв! — викнах аз по-високо и надникнах по стълбите към горния етаж.

Тогава забелязах светлината от тоалетната — вратата бе леко притворена.

— Господи, Дейв, в тоалетната ли си? — Приближих се и почуках на вратата. От почукването тя се отвори.

Всичко, което ми е останало в главата от последвалите шейсет секунди, бе, че замръзнах намясто. Сякаш някой ме халоса с чук.

Брат ми седеше на тоалетната чиния, облечен в анцуга си. Главата му бе леко кривната на една страна.

Кръв имаше навсякъде. Течеше от корема му, просмукваше се по дънките му и капеше на пода. Той не помръдваше. Просто се взираше в мен с такова спокойно изражение, сякаш всеки момент щеше да каже: „Хайде, Нед, къде се губиш?“.

О, боже господи, Дейв, не…

Спуснах се към него, опитвайки се да напипам пулса му, макар да знаех, че е абсолютно безсмислено. Опитах се да го върна по някакъв начин към живота. В лявата страна на гърдите му зееше дълбока прободна рана. Вдигнах анцуга нагоре и изведнъж сякаш червата му се изсипаха в ръцете ми.

Отскочих назад ужасен. Коленете ми се подгънаха. Блъснах се в стената на тоалетната и бавно се приплъзнах в седнало положение на пода.

Потта изведнъж рукна по тялото ми. Просто не можех да остана тук нито секунда повече и да гледам Дейв. Трябваше да се махна веднага. Изправих се несигурно на крака и излязох от тоалетната. Спешно се нуждаех от глътка чист въздух.

Точно тогава една ръка ме стисна отзад в мъртва хватка. Яко, като клещи. В ухото ми изсъска глас:

— У вас има някои неща, които ни принадлежат, господин Кели.