Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (32)

32.

Разказах на Ели Шъртлеф всичко, което знаех за обира във Флорида. Нищо не скрих.

С изключение на срещата с Тес. Не знаех как да й обясня за това и в същото време да я накарам да повярва на всичко останало. А и не исках да мисля за гибелта на Тес.

— Знам, че през последните няколко дни наговорих куп глупави неща — казах аз, вперил искрен поглед в Ели. — Знам, че не трябваше да бягам от Флорида, че не трябваше да правя това, което сторих днес. Но, моля те, повярвай ми, Ели… Да избият приятелите ми… братовчед ми… — Поклатих глава. — Как така?… Та ние дори не сме ги пипнали тия картини. Някой ни бе погодил номер.

— Гаше ли? — попита тя, водейки си бележки.

— Вероятно — кимнах мрачно. — Но не знам със сигурност.

Ели впери изпитателен поглед в мен. Молех се да ми повярва, имах нужда да ми повярва. Но тя смени темата.

— Защо дойде тук?

— В Бостън ли? — Сложих пистолета на леглото. — Мики нямаше никакви връзки там. Поне не такива, с които биха измислили този обир. Всичките му познати са оттук.

— А не за да укриеш картините тук, така ли? Всичките ти познати също са оттук.

— Кълна ти се, агент Шъртлеф, не съм го направил.

— Ще се наложи да се предадеш. Трябва да разкажеш с кого се е познавал братовчед ти и с кого е работел. Имена, адреси, всичко. Ако искаш да ти помогна. Мога да смекча вината ти с отвличането, но това е единственият ти изход. Разбираш ли го, Нед?

Кимнах примирено. Но откровено казано, не познавах никоя от връзките на Мики. Чие име можех да й кажа тогава? Кого да й предам? Баща ми?

— А ти как разбра накъде съм тръгнал? — попитах аз. Помислих си, че Соли Рот се е обадил на полицията, когато избягах.

— Много рядко можеш да видиш стар бонвил по ония места — отвърна тя. — И когато го намерихме в Южна Каролина, сетихме се накъде може да си поел.

Значи Соли изобщо нищо не им е казвал, помислих си учудено аз.

Приказвахме часове наред. Започнахме с престъпленията, обаче Ели Шъртлеф като че ли искаше да научи всяка подробност от моя живот. Разказах й какво означава да отраснеш в Броктън сред кварталните банди.

Как наградата в хокея ми изкара стипендия за Бостънския университет.

Това като че ли я изненада.

— Следвал си в Бостънския университет ли?

— А ти не знаеш ли, че говориш с носителя на наградата „Лио Джей Фенърти“ за 1995 година? Най-добрия нападател на Бостънската католическа младежка организация. — Усмихнах се с преднамерено безразличие и присвих рамене. — Дипломирах се след четири години като бакалавър по социология. Но ти сигурно не ме виждаш като учен?

— Ами като те наблюдавах как се мотаеше из паркинга, чудейки се чия кола да откраднеш, изобщо не ми мина през ума нещо подобно — усмихна се Ели.

— Казах, че не съм убивал никого, агент Шъртлеф — върнах й усмивката аз. — Но не съм твърдял, че съм светец.

Това я разсмя.

— Искаш ли още една изненада — казах аз, облягайки се на лакти на леглото. — Така и така сме се захванали с биографията ми. Две години преподавах на осми клас социология в едно училище за проблемни деца тук, в Стоутън. И бях доста добър. Може и да не знаех наизуст всяка поправка към конституцията, обаче хлапетата можеха да разчитат на мен.

— А какво стана след това? — попита Ели, оставяйки бележника.

— Искаш да кажеш как се случи така, че гений като мен изведнъж се озовава в Палм Бийч, работейки като спасител? Това е въпрос за един милион долара.

— Е, да чуем.

— Когато вече бях втора година преподавател, проявих интерес към една моя ученичка. Беше от Броктън, също като мен. Доминиканка. Беше попаднала в лоша компания, но умът й сечеше като бръснач. Добре се представяше на контролните. Исках да й помогна да влезе в правия път.

— И какво стана? — Ели се наведе заинтригувана към мен. Вече бе ясно, че не ставаше въпрос само за случая във Флорида.

— Може би я изплаших, не знам. Тя ме обвини, че ще й пиша отлични оценки, ако ми свърши една работа, такива неща… А това училище бе всичко за мен.

Ели ме гледаше съсредоточено.

— Нищо не бе станало. Вероятно съм направил някои глупави постъпки, като например да я откарам с колата до тях няколко пъти. Може да са я притиснали да излъже за мен и тя се е поддала. И изведнъж историята с нея се разду. Свалял съм я след училище, направо в класната стая. Дадоха ми възможност да се оправдая, но никой всъщност не ми повярва. Оставиха ме на работа в училището, но на по-ниска длъжност, като администратор. И аз напуснах, просто си тръгнах… Много хора се отказаха от мен. Баща ми…

— Баща ти е криминално проявен, нали? — прекъсна ме Ели.

— Криминално проявен ли? Та той има запазена килия в затвора „Суза“ в Шърли за вечни времена. Крушата не пада по-далеч от дървото, казвал ми е той много пъти, като че ли е очаквал да потвърдя думите му. Представяш ли си, той се отказа от мен. А само няколко години преди това заради него убиха собствения му син, моя по-голям брат. Какво ще кажеш, голям майтап е животът ми!

Ели поклати глава. За миг срещнах погледа й и ми се стори, че ми вярва.

— Месец след като напуснах, момичето се отрекло от показанията си. От училището получих любезно писмо, в което се извиняваха. Но злото вече беше сторено. Повече не можех да бъда учител.

— Съжалявам — въздъхна Ели.

— А знаеш ли кои не се отказаха от мен, агент Шъртлеф? Моят братовчед Мики. Боби О’Райли. Барни и Дий. Макар и да бяха най-обикновени броктънски хулигани, на всички им бе ясно колко много означаваше за мен тази преподавателска работа. И ти си готова да повярваш, че аз бих убил тези хора! Сега веднага бих си теглил куршума, ако това ще ги върне. Но както и да е… — усмихнах се аз, като си дадох сметка, че се държа прекалено емоционално. — Мислиш ли, че ако имах шейсет милиона долара, щях да разговарям с теб в някакъв си скапан мотел като този?

Ели също се усмихна.

— Може да си по-умен, отколкото изглеждаш.

Внезапно по телевизията започнаха новините. Новината на деня бе репортаж за днешното отвличане. Очите ми се разшириха. Хайде пак се почна! Лицето ми отново се появи на екрана. Исусе Христе, името ми!

— Нед — тихо продума Ели Шъртлеф, съзряла паниката в очите ми, — трябва да се предадеш. Аз ще те заведа. Това е единственият начин да се измъкнеш от тази бъркотия. Единственият!

— Не, не съм съгласен с теб. — Взех пистолета и я хванах за лакътя. — Хайде, махаме се оттук.