Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (29)

29.

И двамата се взирахме с широко отворени очи в двайсетгодишната присъда, крачеща към нас.

Един от агентите, чернокожо момче в тъмен костюм, се отдели от другите двама и тръгна към задната врата.

Мамка му, Неди, мисли! Какво, по дяволите, ще правиш сега?

Никога преди не бях усещал сърцето ми да бие така бясно в гърдите, както през тези няколко секунди, докато агентите крачеха към вратата. Нямаше смисъл да бягам.

— Неди, предай се — повтори шепнешком мама.

Поклатих глава.

— Не, първо трябва да намеря Франк. — Хванах я за раменете и я погледнах умолително. — Съжалявам…

Притиснах се към стената до предната врата, без да знам какво да правя. Нямах оръжие. Нямах и план.

На вратата се почука.

— Франк Кели? — подвикна нечий глас. — Госпожо Кели? ФБР!

Мисълта ми бясно работеше, но не ми идваше нищо наум. Трима агенти — двама мъже и една жена. Тя бе с хубав тен, значи най-вероятно идва от Флорида.

— Госпожо Кели?

Последва ново почукване. Погледнах предпазливо през щорите и видях едър мъжага, застанал пред вратата. Майка ми най-сетне се обади на висок глас и ме погледна безпомощно. Кимнах й да отвори.

За част от секундата стиснах очи. Моля те, не прави най-глупавото нещо в живота си!

Обаче излязох и го направих.

Хвърлих се върху агента веднага щом влезе и двамата се търколихме на пода. Чух го как изпъшка и когато вдигнах очи, видях, че пистолетът му се е изплъзнал от кобура и е паднал на около метър от нас. И двамата за миг замръзнахме, с погледи, вперени в оръжието. Той — нямащ представа дали току-що не е попаднал под ударите на жесток убиец. Аз — давайки си ясна сметка, че ако не посегна за този пистолет, животът ми, такъв, какъвто го познавах, щеше да свърши. Пет пари не давах за жената или за другия агент, който се промъкваше отзад. Просто се хвърлих към оръжието. Друг начин нямаше.

Претърколих се и го сграбчих с две ръце.

— Никой да не мърда!

Агентът бе все още на пода. Жената — дребно и всъщност много сладко девойче — бъркаше с трескави ръце под сакото си за своя пистолет. Третият агент току-що бе минал през задната врата.

— Не! — викнах аз, опънал ръце напред.

С ръка, замръзнала върху кобура, жената ме гледаше стреснато.

— Моля ви… Моля ви, не го вадете! — казах аз.

— Неди! — мама ме погледна настойчиво. — Хвърли това желязо. — Тя се обърна към агентите: — Нед е невинен. Той не би направил никому зло.

— Не искам да нараня никого! — обадих се и аз. — А сега оставете пистолетите си на пода. Веднага!

Те направиха каквото се искаше от тях, а аз минах предпазливо край всеки поотделно и им ги събрах. После заднишком стигнах до плъзгащата се врата и ги захвърлих в гората зад къщата. А сега какво, по дяволите, да правя? Погледнах към майка ми и й се усмихнах с половин уста:

— Май ще ми трябва колата ти.

— Неди, моля те… — едва не изплака мама.

Вече бе загубила един син в престрелка. Бедният Джон Майкъл.

Исках да умра тук, на място, знаейки какви мъки й причинявам с тази постъпка. Приближих се до хубавата агентка. Можех да я вдигна едва ли не с едната ръка. Личеше си, че е изплашена, колкото и да се опитваше да запази спокойствие.

— Как се казваш?

— Шъртлеф. — Тя се поколеба, преди да прибави: — Ели.

— Съжалявам, Ели Шъртлеф, но ти идваш с мен.

Агентът от пода се надигна.

— Няма да стане. Ако ти трябва някой, вземи мен.

— Не — насочих пистолета към него. — Тя ще дойде.

Хванах я за ръката.

— Няма да ти сторя нищо лошо, Ели, ако всичко върви както трябва.

И дори в този абсурден момент намерих сили в себе си да й се усмихна леко.

— Знам, че думата ми не означава кой знае какво — обърнах се аз към агента на пода, — но знайте, че не съм направил онова, за което сте дошли да ме приберете.

— Има само един начин да се докаже — отвърна той.

— Знам — кимнах аз. — И точно затова постъпвам така. Искам да докажа нещо и то е, че съм невинен.

Стиснах леко Шъртлеф за лакътя, побутнах я към вратата и отворих. Двамата агенти стояха в средата, без да помръдват, като на спрян кадър.

— Трябват ми само пет минути — уверих ги аз. — Само толкова искам. След това ще ви я върна здрава и читава. Даже няма да си измачка дрехите. Не съм убил онези хора там. Но какво ще стане по-нататък, зависи от вас. — Извърнах се към мама: — За вечеря май няма нужда да ме чакаш. — Намигнах й за довиждане. — Обичам те, мамо.

След това двамата заднишком излязохме през вратата. После заслизахме по стълбите. Агентите бяха вече на прозорците и единият от тях си извади телефона. Отворих вратата на рънъра и набутах Шъртлеф вътре.

— Само се моля ключовете да са на контакта — почти се усмихнах аз. — Обикновено си висят на него.

Там бяха, слава богу! Излязох на заден от алеята. Няколко секунди по-късно вече се носехме по „Пъркинс“, пресякохме линията и поехме по Главната.

Все още никакви сирени и буркани. От градчето излизаха няколко пътя и според мен най-добре беше да поемем на север, по шосе 24.

Погледнах назад и въздъхнах с облекчение. После си помислих с горчива ирония: Браво! Към досието си току-що прибави и отвличане на федерален агент.