Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (16)

16.

Скочих от колата и си пробих път сред тълпата. Това не можеше да се повтори, нямаше начин!

Промъкнах се към възрастен чернокож мъж в униформа на чистач. Преди да си отворя устата, за да го питам какво става, той заобяснява:

— В оная къща май е станала истинска касапница. И всичките са бели. Даже има и една жена.

Погледите бяха приковани в къщата на Мики.

Помислих, че ще получа удар. Гърдите ми така се стегнаха, че не можех да си поема дъх. Стоях в сумрака с треперещи устни и стичащи се по бузите ми сълзи. Та те бяха живи! Нали Дий ми бе казала да се върна. Мики и Барни, Боби и Дий. Как така ще са мъртви сега? Беше като в някакъв кошмар, от който не можех да се събудя.

Стоях като вкаменен, вперил поглед в жълтата къща, в патрулките и линейките наоколо.

Накрая, излизайки с усилие от обхваналото ме вцепенение, си пробих път напред. Точно навреме, за да видя как вратата се отваря и от нея излизат санитари. Разговорите сред тълпата секнаха. Появиха се носилките.

Една от завивките бе отметната.

— Бяло момче — прошепна някой до мен.

Видях къдравата червена коса на Мики.

Гледайки как го носят към линейката, ненадейно се върнах двайсет години назад. В училище Мики имаше навика, където ме види, да ме удря в гърба с юмрук. Това си беше негов извратен начин да ми каже „здрасти“. Нито веднъж не можах да го усетя, като се приближава. Просто си ходя в коридора през междучасието и изведнъж — прас. А как удряше само! След това почваше да ме рекетира да му дам двайсет и пет цента, за да не ме тормози. Просто размахваше юмрук пред очите ми и викаше: „Какво? Страх ли те е“. Но един ден ми писна. Без да ме интересува какво ще последва, просто се извърнах и с все сила го блъснах в един от радиаторите на парното. На гърба му остана белег, който си личеше чак докато завършихме гимназия. След удара той стана, събра си читанките и протегна ръка. В нея имаше около четири долара — всичките в монети от по двайсет и пет цента. Цялата сума, която му бях дал.

— От доста време те чаках да направиш това, Неди — ухили се Мики.

Ето какво си спомних в този момент, като гледах как го тикат на носилка към линейката. След него изнесоха още носилки. Преброих четири. Най-добрите ми приятели на този свят.

Запромъквах се назад през тълпата, усетил се като зверче в капан. Облян в ледена пот, разбутвах хората и се опитвах да се добера по-близо до линейките с проблясващите светлини. Трябваше да видя моите приятели отблизо.

И изведнъж ми мина мисълта: „Какъв спасител съм, след като не можех да спасявам“.