Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (13)

13.

Сърцето ми като че ли спря да бие.

Отпуснах глава на волана. Знаех само едно име — Гаше. Мики не ни каза нищо повече. Но тъй или иначе, работата рухна. Моите един милион долара — също. После се досетих, че можеше да бъде и по-лошо. Много по-лошо. Можеха да приберат Мики, Боби и Барни.

Включих на скорост, но не знаех накъде да карам. Обратно в къщата в Лейк Уърт ли? Или в моята квартира при Соли, откъдето да не мърдам? Внезапно си дадох сметка, че всичко е в опасност — работата ми, квартирата ми у Соли, целият ми живот. Сетих се и за Тес… Всичко!

Подкарах напред. Свих надясно по „Ройъл Палм Уей“, насочвайки се към моста за Уест Палм.

Изведнъж навсякъде около мен писнаха сирени. Изстинах. Извърнах се назад и видях бързо настигащите ме патрулки. Сърцето ми се присви като ударено от ток. Пипнаха ме! Намалих, очаквайки да ме настигнат и да ми заповядат да отбия.

Обаче за голяма моя изненада, две коли в черно и бяло профучаха покрай мен, без да ми обърнат внимание. Изобщо не търсеха мен, дори не караха по посока на Каза дел Осеано, нито пък към къщите, на които бях задействал алармите. Странно…

Изведнъж патрулките поеха по Коконът Роу, последната голяма улица преди моста. С виещи сирени и проблясващи буркани, те направиха остър завой и без да изчакват движението, продължиха нататък. Нещата изобщо не се връзваха.

Къде биха могли да отиват ченгетата, след като алармите в половината град пищяха? Подкарах подир тях, колкото да разбера накъде са се насочили. Черно-белите коли свиха по Острелиън Авеню и ги видях как спират малко по-надолу.

Дойдоха още патрулки. И една линейка.

Бяха спрели точно пред „Бразилиън Корт“. Започнах да се плаша. Точно в този хотел бе отседнала Тес. Какво ставаше тук?

Спрях колата в началото на пресечката и без да бързам, се приближих към хотела. От другата страна на улицата, точно срещу входа, се бе събрала тълпа. Не бях виждал толкова много патрулки на едно място. Това бе някаква ненормална ситуация. Нас трябваше да гонят, а не да се размотават по хотелите! Май беше най-добре да отида до къщата в Лейк Уърт. Обаче думите на Дий не преставаха да звучат в главата ми: „Копелето ни скрои номер“. Какво точно означаваше това?

Пред самия вход на хотела също се тълпяха хора. Смесих се с тях. Приближих се към някаква жена с бял пуловер върху плажната рокля, която държеше за ръка малко момче.

— Знаете ли какво е станало тук?

— Убийство — отвърна тя тревожно.

Промърморих нещо в отговор и усетих, че вече наистина започна да ме хваща страх. Тес живееше тук. Измъкнах се от тълпата, без изобщо да мисля за себе си. Персоналът на хотела, облечен в черно, бе събран встрани от входа. Приближих се до една от администраторките, русо момиче, което бях запомнил от предишните ми идвания.

— Бихте ли ми казали какво става тук?

— Убили са някаква жена. — Тя поклати мрачно глава.

— Жена. — Постарах се да не изпускам погледа й, усещайки, че ме облива ледена пот. — Искате да кажете, гостенка на хотела?

— Да. — Тя изведнъж впери в мен любопитен поглед. Не можах да разбера дали ме позна. — Стая сто двайсет и първа.

Светът се завъртя пред очите ми. Стоях, без да помръдна, онемял, с треперещи устни. Опитах се да кажа нещо, но не можах.

Сто двайсет и първа стая бе апартаментът „Богарт“.

Тес бе мъртва.