Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (114)

114.

Пристъпихме в голяма, елегантно осветена стая с дебели килими. Прекрасни орнаменти по тавана окръжаваха вдлъбнат купол. Единствената мебел тук бяха четирите стола в центъра, всеки от тях обърнат към една стена.

Не можех да повярвам на очите си.

По стените бяха окачени осем картини. Шедьоври. Не бях специалист, но познавах художниците дори без да става нужда да надничам в справочници. Рембранд. Моне.

Сцена от Рождеството. Микеланджело.

Изображения, запечатали се завинаги в съзнанието ми. Всички до едно безценни.

Едно от последните чудеса на Земята.

— Господи, Сол! — възкликнах аз и се огледах наоколо. — Ама ти си бил адски работлива пчеличка, мамка му!

— Ела насам — хвана ме той за ръката.

На един статив в центъра на стаята видях онова, което до този момент ми бе само описвано. В проста златна рамка. Перачка в сива рокля, пред корито, с гръб към зрителя. Осветяваше я галещ лъч светлина. Забелязах подписа в дъното.

Анри Гом.

Навсякъде погледът ми попадаше на шедьоври. Още един Рембранд. Шагал.

— Но защо ти беше тази картина от Гом? — недоумявах аз.

Сол пристъпи към нея и лекичко свали платното. За моя огромна изненада отдолу се появи друга картина. Която моментално познах. Мъж, седнал край маса в някаква градина, изпод бялото му кепе стърчат рошави кичурчета червена коса. Лицето му излъчва мъдрост, но очите му са изпълнени с меланхолия.

— Нед — каза Сол тържествено и отстъпи назад, — запознай се с доктор Гаше.