Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (113)

113.

На другата сутрин Соли изпрати кола да ме доведат при него.

Когато пристъпих у тях, той седеше в хола и гледаше CNN. Беше малко остарял и имаше по-блед вид, ако това изобщо бе възможно. Обаче очите му светнаха, щом ме зърна.

— Неди… Радвам се да те видя, момчето ми.

Макар да не беше идвал на свиждане в „Коулман“, Соли плътно бе наблюдавал какво става с мен. Той ме уреди в образователната програма в университета, изпращаше ми книги, подари ми компютър. Дори увери комисията по помилването, че ако искам, мога веднага да започна работа при него, щом изляза на свобода. Освен това ми прати съболезнователно писмо, когато научи, че баща ми е починал.

— Добре изглеждаш, синко. — Той ми стисна ръката и ме потупа по рамото. — Тия заведения май са почнали да ги правят като „Риц Карлтън“ напоследък, а?

— Тенис, китайски плочки, канаста… — усмихнах се аз и се потупах по задника. — Имам и ожулвания от водната пързалка.

— Още ли играеш на карти?

— Напоследък само за кока-кола и за купони в стола.

— Това е добре — хвана ме той за ръката. — Ще започнем наново. Хайде да отидем до басейна.

Излязохме навън. Сол бе облечен в бяла риза, прилежно натикана в светлосини панталони за голф. Седнахме на една от масите около басейна. Той извади колода карти и започна да ги разбърква.

— Съжалявам за баща ти, Нед. Но се радвам, че намери време да го видиш, преди да умре.

— Благодаря ти, Сол — отвърнах аз. — Това бе добър съвет.

— Аз винаги съм ти давал добри съвети, синко. — Той подсече картите. — И ти винаги си се вслушвал в тях. С изключение на онова малко изпълнение на покрива на „Брейкърс“. Но тъй или иначе, всичко завърши добре. Накрая всеки получи онова, което искаше.

— А ти какво искаше, Сол — погледнах го аз в очите.

— Справедливост, синко, точно както и ти. — Той бавно раздаде картите.

Не посегнах към тях. Просто седях срещу него и го гледах. После сложих ръката си върху неговата, тъкмо когато се канеше да обърне коза.

— Сол, на никого не съм казал. Дори на Ели.

Сол събра картите си и ги остави на масата.

— За Гом ли? Че съм знаел какво е написано на гърба? Това е добре, Нед. Сега може да се каже, че сме квит.

— Не, Сол — поклатих глава аз, гледайки го право в очите, — ни най-малко. — Мислех си за Дейв. И Мики. И Барни, и Боби, и Дий. Убити за нещо, което никога не са имали. — Ти си Гаше, нали. Ти открадна Гом.

Сол ме загледа изпод вежди със сивите си очи, после раменете му се отпуснаха като на хванато в беля дете.

— Май ти дължа някои отговори, синко?

За първи път си дадох сметка колко много съм го подценявал. Спомних си онзи коментар, който бе направил за Стратън — че се смятал за голяма риба в басейна, но винаги имало някоя малко по-голяма от него.

Гледах го втренчено в очите.

— Ще ти покажа нещо, Нед. — Сол отново остави взетите преди малко карти. — А за мълчанието ти оттук нататък ще ти платя много пари. Цялата сума, до последната стотинка. Онази, който ти смяташе да заработиш, когато отиде при приятелите си. — Опитах се да запазя спокойствие. — Това са един милион долара, Нед, ако си спомням добре. И тъй като сме подхванали този въпрос, какво ще кажеш още един милион за приятелите и още един за Дейв? Това са три милиона, Нед. Не мога да ти платя за онова, което им се случи. Не мога и да го променя. Аз съм стар човек, парите са всичко, което имам… Е, може би не съвсем…

Очите на Сол проблеснаха. Той стана от масата.

— Хайде, ела.

Поведе ме към една част от къщата, в която никога не бях стъпвал. В един кабинет до крилото със спалнята му. После отвори една обикновена дървена врата, за която никога не бих се усъмнил, че води някъде другаде освен към килера. Зад нея имаше още една врата. А на стената — малка клавиатура.

Сол набра паролата, почуквайки с костеливите си пръсти по клавишите. Изведнъж втората врата се отвори. Оказа се, че това е асансьор. Сол с жест ме покани да вляза. След това набра втора парола. Асансьорът се затвори и ние запълзяхме надолу.

След няколко секунди той спря и вратите се отвориха автоматично. Попаднахме в малка стая с огледални стени и още една врата, този път от масивна стомана. Сол натисна едно копче и металният щит се плъзна назад, разкривайки малък екран. Той сложи длан върху екрана. За миг проблесна светлина, след това светна зелено, желязната врата забръмча и започна да се отваря.

Сол ме хвана за ръката.

— Сега не дишай, Неди. След миг ще видиш едно от последните чудеса на Земята.