Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (11)

11.

Първото нещо, което трябваше да направят, бе да обезвредят алармената инсталация. Картините и скулптурите бяха свързани с нея и щеше да писне, ако някой ги повдигнеше. Имаше и детектори, реагиращи на движение. Мики бръкна в джобчето на полицейската си куртка и извади смачкано листче.

После набра комбинацията на клавиатурата: 10 — 02 — 85.

Дано стане номерът. Всичко зависеше от следващите няколко секунди…

Светна зелена лампичка. Алармената инсталация бе изключена. За първи път тази вечер Мики се отпусна. На устните му заигра усмивка. Номерът щеше да мине! Той намигна на Боби и Барни:

— Окей, момчета, къщата е наша!

Пред тях се извисяваше резбована махагонова арка, водеща към просторен хол. Навсякъде бъкаше от произведения на изкуството. Над огромната камина се виждаше картина от Канале Гранде със сцени от Венеция, но му бе казано да не я пипа. Сини китайски вази с бели шарки, бронзови статуетки и свещник в ъгъла — всичко сякаш бе донесено от приказен дворец. Шест стъклени врати гледаха към морето.

— Не знам какво е искал да каже оня тип, когато твърдеше, че богатите били различни от нас — промърмори Барни, оглеждайки се със зяпнала уста, — обаче… Мамка му, а?

— Не се зазяпвай — ухили се Мики развълнувано. — Това са джобни пари в сравнение с онова, за което сме дошли!

Знаеше къде да отиде. Картината от Сезан бе в столовата. Тя бе вдясно. Барни извади чука и пилата от чантата, за да откърти платното от тежките антични рамки.

Стените на столовата бяха покрити с релефни червени тапети, а в средата й бе сложена дълга, полирана маса с огромен свещник. Изглеждаше така, сякаш около нея можеше да се побере половината свят.

Сърцето на Мики блъскаше в гърдите му. Търси Сезан, говореше си той наум, ябълки и круши. На стената отдясно.

Но въодушевлението, което го бе обзело в очакване на петте милиона, изведнъж се отля от него. Тялото му сякаш замръзна. Дъхът му секна.

На стената нямаше нищо. Никакъв натюрморт. Никакъв Сезан.

Картината липсваше!

Все едно някой го прободе в сърцето. Няколко дълги секунди тримата не смееха да помръднат, вперили неразбиращи погледи в празния правоъгълник на стената. После Мики изведнъж хукна към другата част на къщата.

Библиотеката!

Пикасо трябваше да бъде там, над камината. Тичаше из коридорите, а кръвта му като че ли бавно се вледеняваше от страх. Толкова внимателно обмислената акция отиваше по дяволите. Той се втурна в библиотеката и се закова сред претъпканите с книги лавици.

Никакъв Пикасо! На стената над камината зееше празен правоъгълник. Почувства, че нозете му се подкосяват.

— Какво става тука…?

Мики се спусна като полудял обратно към предната част на къщата. Озова се в обширното антре, хвана се за перилото на стълбата в движение и запрескача стъпалата през едно нагоре към втория етаж. Там, в спалнята, се намираше техният последен шанс. На стената трябваше да има един Джаксън Полок. Оставаше и него да изтърват, толкова труд бе вложил в тази работа! Това бе билетът има за новия живот. Но нямаше представа какво, по дяволите, ставаше.

Мики се добра пръв до спалнята, плътно следван от Боби и Барни. Рязко спря на вратата и останалите двама се струпаха зад него. На лицата им се изписа ужас.

— Кучи син! — викна Мики.

После заби юмрук в някаква графика на стената и кокалчетата му се окървавиха.

И Полок го нямаше. Точно както Сезан и Пикасо. Искаше му се да убие онзи, който бе откраднал мечтите им.

Някой им бе скроил капан!