Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (108)

108.

Докато внимателно се качвах по стълбите към вратата, в която бе хлътнал Стратън, в главата ми се появи една картина от далечното минало.

С Дейв се бяхме сбили в Броктън.

Мисля, че бях на около петнайсет години, Дейв — на десет. Той и още един от тъпите му дружки издаваха идиотски крясъци на шимпанзета, докато аз се опитвах да уредя нещата с едно момиче. Наричаше се Роксан Петросели и живееше недалеч от нашата къща. Подгоних го и добре успях да го подредя, но това ми беше за последен път. Извих му китките на гърба, хванах ги с една ръка, а с другата го сграбчих за косата и я дръпнах назад. Непрекъснато му повтарях: „Кажи стига, кажи стига“, надявайки се да се предаде. Но хлапето му с хлапе не се поддаваше. Продължавах да извивам ръцете му и да го дърпам за косата, докато лицето му почервеня и по устните му изби слюнка. Стори ми се, че ако дръпна още малко, ще го убия.

Най-сетне Дейв извика: „Стига!“. И аз го пуснах.

Известно време той стоя, без да помръдне, дишайки тежко. После изведнъж неочаквано се хвърли отгоре ми и ме събори по гръб. Възседна ме и запъхтяно извика:

— Да, ама на теб не ти стига!

Нямах представа защо точно този спомен ме връхлетя в такова неподходящо време. Дали това беше проява на една от онези странни асоциации на мозъка, когато усеща, че е в опасност.

Стълбището продължаваше нагоре. Явно в момента се намирах в една от прочутите кули на „Брейкърс“. Вътре цареше полумрак, но отвън цялата фасада бе залята в светлина. Стратън не се виждаше, но долавях, че е там.

Кой знае защо, в главата ми продължаваше да звучи ритмично: „Да, ама на теб не ти стига!“.

Бутнах една желязна врата и се оказах на бетонния покрив на хотела. Гледката бе направо сюрреалистична — навсякъде около мен се виждаха светлините на Палм Бийч. Светлините на Билтмор, на моста „Флаглър“, на административни сгради, на жилищни блокове. Мощни прожектори, също като цевите на гаубици, запращаха ослепителни потоци светлина в кулите и по фасадата на хотела.

Огледах се за Стратън. Къде, по дяволите, беше? Сателитни чинии и някакви сандъци, струпани в сенките, привлякоха погледа ми. Облада ме неприятното чувство, че съм изложен отвсякъде на показ.

Изведнъж изтрещя изстрел и куршумът рикошира в стената, само на няколко сантиметра от главата ми.

— Какво става, господин Кели? Да не сте дошли за отмъщение? Сладко ли е?

Още един изстрел пръсна мазилка до мен. Присвих очи през ярката светлина, но не можах да видя нападателя.

— Трябваше да направите онова, което обещахте. И двамата сега щяхме да бъдем на някое по-добро място. Обаче тук става дума за брат ви, нали? Ето какво ви пречи на вас, на всички Кели. Глупавата гордост.

Сниших се и се опитах да го открия. Последва още един изстрел, но този път куршумът свирна далеч от мен.

— Приближаваме края — почти се изсмя Стратън. — Май все пак имаме нещо общо, а, Нед? Чудно как никога не сме разговаряли за нея.

Кръвта ми завря. Тес.

— Страхотно дупе беше. Е, онези твои приятели и брат ти… Това си бе най-обикновен бизнес. Обаче Тес… Ето за нея ме е яд. И теб също, обзалагам се. Е-ех, ама каква курва беше.

Ако се опитваше да ме вбеси, правеше го много успешно. Изхвръкнах иззад прикритието си и дадох два бързи изстрела по посока на гласа му. Един от прожекторите изгърмя.

Веднага последва гръм. Усетих в рамото си разкъсваща болка. Пистолетът ми се изхлузи от ръката.

— О, Нед! — Стратън се показа иззад една подпора. — Внимавай, мойто момче.

Вперих поглед в копелето. На устните му потрепваше все същата високомерна усмивка, която ми бе станала толкова противна.

И точно в този момент чух шум от мотор в небето. Приближаваше някъде отдалеч, но ставаше все по-отчетлив.

След това от тъмното небе проблеснаха светлини, насочени право към нас. Хеликоптер.

— Пак сбъркахте, господин Кели — усмихна се Стратън. — Ето я и моята количка.