Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (104)

104.

— Да правим бизнес тук? — учуди се Стратън с тази своя нетрепваща усмивка, макар да знаех, че в момента сигурно трескаво се пита какво, по дяволите, става.

Аз също му се усмихнах:

— Ти уби брат ми, Стратън. Едва ли си мислиш, че ще те оставя да си идеш, без да ти причиня малко болка!

Още няколко глави се извърнаха към нас. Стратън се огледа, явно неподготвен за подобен развой на събитията.

— Нямам представа за какво става дума, господин Кели. Но вие сте човек, който е пуснат под гаранция и срещу когото има заведено дело по федерални обвинения. Не мога да си представя от висотата на каква позиция хвърляте обвинения в лицето ми.

— Той е убил и Лиз — казах аз високо, така че всички наблизо наостриха уши. — И замаза това убийство с тая тъпа любовна връзка, защото тя бе готова да го разкрие. Той сам открадна картините си и ги препродаде, после нареди да избият онези хора от Лейк Уърт, за да си помислят всички, че крадците са се карали за плячката от обира. Обаче все още продължава да търси едно нещо, което не е трябвало да бъде откраднато. Нали така, господин Стратън?

Извадих пакета изпод мишницата си и му го подадох.

Очите му се разшириха.

— О, господин Кели, какво може да има в този пакет?

Пипнах го, смачках го копелето! Видях как самообладанието му започва да го напуска, по челото му избиха капчици пот.

С периферното си зрение забелязах как Лоусън си пробива път към нас. И още по-лошо — главорезът на Стратън, Опашката.

— Но Морети бе убит от вашия собствен баща — изхриптя Стратън. — Защо не кажете на всички и това? Според мен вие сте този, който е замазал ситуацията. Вие сте този, който е пуснат под гаранция. Нямате нито едно доказателство.

— Доказателство ли? — погледнах го аз и се усмихнах. — То е в картината — кимнах с очи към пакета в ръцете ми. — В тази картина на Гом, която вие ме помолихте да донеса тук тази вечер, господин Стратън. Гом.

Той сведе поглед към пакета, навлажнявайки устни с нервно движение на езика. Челото му се ороси от пот.

Из тълпата започна да се разнася приглушен шепот. Хората се примъкваха по-наблизо, за да разберат какво става.

— Но това… Това е абсурд! — заекна мъжът, оглеждайки се да открие някое приятелски настроено лице. Хората обаче мълчаха, вперили в него любопитни погледи. Още малко и щях да изпадна в еуфория.

Тогава той се извърна към мен, но вместо да дава обяснения, лицето му си възвърна обичайното спокойно изражение.

— Това жалко представление може всъщност да даде резултат — каза той с внезапно проблеснали очи. — Ако, разбира се, картината наистина е в този пакет. Нали така, господин Кели?

В залата изведнъж се възцари мъртва тишина. Усетих как всички глави се извърнаха към мен. Стратън знаеше, че стоката не е у мен. Но откъде?

— Хайде, отворете го. Покажете на света доказателството. Нещо не ми се вярва да е във ваша полза, когато започнат да произнасят присъдата ви.

Откъде знаеше? Мозъкът ми трескаво запрехвърля възможностите. Ели? В никой случай! Лоусън? Той пък не бе в час. Стратън имаше още някоя къртица, човек във ФБР.

— Аз ви предупредих, господин Кели — усмихна се студено мъжът. — Не ми губете времето.

Опашката ме сграбчи за лакътя. Забелязах как Чамп си пробива път през тълпата, питайки ме с очи какво да прави.

Вперих бесен поглед в Стратън. Можах само да изплюя безпомощния въпрос:

— Откъде?

— Аз му казах, Нед — обади се един глас от тълпата.

Познах го веднага. И сърцето ми като че ли спря. Всичко, в което бях вярвал, започна да се разпада около мен.

— Нед Кели — каза с любезна усмивка Стратън. — Мисля, че се познавате със Сол Рот.