Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (100)

100.

Излязохме навън към басейна. Видях как Фик ни гледа през щорите, затова я поведох по стълбите към плажа, колкото е възможно по-далеч от него.

Ели си нави крачолите и си остави обувките на стълбите. След което закрачихме по пясъка. Слънцето бавно залязваше.

Хванах я за ръката.

— Хубаво е тук, нали? Като гледам, и започвам да съжалявам за дните ми като спасител. Но тогава не го осъзнавах.

Прегърнах я и отмахнах едно кичурче коса от очите й.

— Ти ми вярваш, нали, Ели?

— Не мислиш ли, че е малко късно да ми задаваш такъв въпрос, Нед? Не те арестувах, когато имах възможност. Двамата с теб откраднахме кола. Крих информация, отмъкнах веществено доказателство… По моя кодекс това означава, че ти вярвам.

Усмихнах се.

— Трябваше да излезеш от онази кола, когато те помолих. Нещата щяха да бъдат съвсем различни сега.

— И още как! Ти вероятно щеше да бъдеш в затвора или щеше да си мъртъв. А аз щях да си търся работа. Но тъй или иначе, доколкото си спомням, тогава нямах избор. Ти имаше пистолет.

— Да бе, на предпазител!

Притиснах я към себе си и усетих биенето на сърцето й. Никой от нас не знаеше какво ще стане тази вечер. А след това светът вече нямаше да бъде същият. Срещу мен бяха повдигнати обвинения в углавни престъпления. Щях да ги излежа. Но след това щях да бъда престъпник, а тя — все тъй агент от ФБР.

— Всъщност искам да те помоля да продължиш да ми вярваш, Ели. Само още малко.

Тя се отдръпна назад и ме загледа изпитателно.

— Плашиш ме, Нед. Знаеш, че можем да го смачкаме. Преди да се усетиш, и всичко ще свърши. Моля те, поне веднъж си изиграй ролята като по учебник.

Отново се усмихнах.

— Ще бъдеш ли там заради мен?

— Вече ти казах — отвърна тя решително, — ще бъда там. Не бих те пуснала да влезеш сам.

Знам, че не би ме пуснала. Притиснах я към себе си и зареях поглед към залязващото слънце.

Не ми даваше сърце да й кажа, че имах предвид за времето след това.