Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (29)

IV

Притеснен, с ръце в джобовете Ник Инглиш се разхождаше напред-назад. Погледът му не се откъсваше от часовника на камината. Минаваше вече повече от час от излизането на Лоиз и четвърт час откакто Леон тръгна да я търси.

Инглиш пресметна, че на Леон са му необходими двадесет минути, за да стигне до булевард „Лоурънс“. Даже и да не намери Лоиз там, това не означаваше непременно, че е изпаднала в беда. Може просто да си е отишла преди идването на Леон.

„Каква непредпазливост, каква несъобразителност от моя страна, че я оставих да тръгне!“ — помисли си яростно той. Трябваше да си даде сметка каква опасност представлява Корин за Шерман.

Изведнъж спря, за да се полюбува на стаята. Точно така си беше представял дома на Лоиз: приятно мебелиран, уютен, весел и гостоприемен. Само да не й се случеше нещо…

Чак сега, с известно учудване, си даде сметка до каква степен е привързан към нея. Сега, когато Жюли беше вече мъртва, той си даде сметка какво представлява Лоиз за него. Жюли го привличаше чисто физически. Просто една кукла, с която да се забавлява и с която да спи. А Лоиз беше работила заедно с него в продължение на пет трудни години и той знаеше, че успехът до голяма степен се дължи на нейната преданост и доверието, което й имаше.

Само да не й се случеше нещо!

С нервна крачка отиде до прозореца и открехна пердетата, за да огледа наводнената от дъжда улица. Изчака известно време с надеждата, че ще се появи Лоиз.

Когато се канеше да пусне пердето, забеляза фаровете на една кола, която се движеше бързо по улицата. Наведе се напред с надеждата, че Лоиз се връща.

Колата спря пред къщата. Инглиш забеляза червената лампа на покрива и черните и бели квадрати на каросерията, и бързо пусна пердето.

Полицията!

Бяха ли предупредени за присъствието му или просто проверяваха? Прекоси бързо стаята, грабна шапката и пардесюто си, и се насочи към хола.

Там спря и свъси вежди.

Той нямаше представа дали сградата има сервизен изход, а даже и да имаше, той вероятно беше охраняван.

Поколеба се, хвърли дрехите си на един фотьойл и се върна в салона.

Щом го бяха хванали, хванат да е. Не му приличаше да хукне да се спасява като някой джебчия, заловен на местопрестъплението.

Спря пред камината с ръце на гърба и зачака.

Минутите минаваха. Започваше вече да се надява, че тревогата е била фалшива, когато проехтя звънецът на вратата.

Вдигна слушалката на телефона и набра номера на Край. Почти мигновено отговори самият Край:

— Сам? Тук е Ник — изрече Инглиш бързо и тихо. — Ти спечели. В момента звънят на вратата.

— Нищо не казвай — извика Край. — Ще бъда в управлението преди теб. Аз ще се оправям, Ник. И нито думичка! Къде е Леон?

— Не е тук. Дръж връзка с него, Сам. Сега ще трябва да разчитам на вас двамата.

— Разчитай на нас — каза Край. — Сега си затваряй устата и остави всичко на мен.

— Отличен съвет — отговори Инглиш с горчивина и чу, че отново се звъни. — Стават нетърпеливи. Ще се видим в управлението.

Той остави слушалката.

След това отиде да отвори вратата.

С ръка в джоба на сакото си на прага стоеше Морили. Слабото му лице беше бледо, а погледът му — загрижен.

— Добър вечер, инспекторе — поздрави спокойно Инглиш. — Не Ви очаквах. Какво желаете?

— Мога ли да вляза, господин Инглиш?

— Сам ли сте?

— Има още един с мен, но той е долу.

— Влезте — покани го Инглиш и се отмести.

Морили влезе в хола, затвори вратата и направи знак на Инглиш да отиде в салона. Инглиш мина напред, насочи се към камината и се обърна към Морили.

— Сам съм — осведоми го Инглиш. — Госпожица Маршъл излезе.

Морили погали тънкия си мустак с нокът.

— Има ли смисъл да Ви казвам за какво съм тук, господин Инглиш?

Инглиш се усмихна:

— От години съм се отказал да отгатвам каквото и да е. Бихте ли ми казали все пак?

— Обвинен сте в убийството на Жюли Клер и Хари Винс — отговори Морили и извърна очи.

— Много съм изненадан, че сте поели този случай, инспекторе. Мислех, че сте на моя страна.

— Винаги съм на Ваша страна — отговори Морили. — Именно затова съм дошъл. Помислих си, че за Вас е най-добре именно аз да Ви арестувам.

— Какво означава това?

— Няма да сте първият застрелян за оказване на съпротива при арестуването — поясни Морили. — Твърде много високопоставени личности ще са очаровани да се отърват от Вас, господин Инглиш.

— В това число и комисарят.

Морили направи жест на съмнение:

— Не знам, но реших да Ви направя услуга, като се заема лично с тази работа. Много е сериозно, господин Инглиш. Например за окръжния прокурор работата е в кърпа вързана.

Инглиш не отговори.

— Ходили сте у Винс, нали? — запита Морили.

— Край ме посъветва да не говоря — отговори Инглиш небрежно. — Навремето е взел много пари от мен и сега предпочитам да следвам съветите му, инспекторе.

— Добре — отново погали мустака си Морили. — Но ще Ви бъде много трудно да се измъкнете.

— Не искам да ви карам да чакате повече. Тръгваме ли?

В този момент иззвъня телефонът. Инглиш се готвеше да вдигне слушалката, но Морили го изпревари.

Инглиш го наблюдаваше внимателно с напрегнато лице.

— Кой е? — запита Морили сухо.

Изслуша отговора и каза:

— Не е вкъщи. Кой се обажда?

Инглиш усети ледена тръпка по гръбнака си. Това вероятно е Ед, който търси Лоиз. Следователно не я е намерил у Корин.

— Тук е лейтенант Морили от Криминалния отдел. Стига шеги. Кой сте Вие?

Като чу, че другият затвори, Морили изруга и започна да чука по вилката.

— Госпожице? Тук е лейтенант Морили от полицията. Откъде беше това обаждане?

След кратка пауза проговори отново:

— Благодаря. Свържете ме с префектурата, ако обичате.

След нова пауза каза:

— Бейкър? Тук е Морили. С най-голямата възможна скорост изпрати кола на булевард „Лоурънс“ номер 25. Струва ми се, че нещо се е случило там. Като получиш рапорта, обади ми се на Уестсайд 57794.

— Това е адресът на снаха ми — намеси се Инглиш. — Какво ви кара да мислите, че нещо й се е случило?

Морили го изгледа изпитателно:

— Защо не вдига телефона? И каква прави Леон там?

Инглиш свъси вежди:

— Леон? Там?

— Познах го по гласа. Не съм чак толкова глупав. Снаха Ви е обременителен свидетел срещу Вас. Ако й се случи нещо, комисарят ще бъде много огорчен.

— Защо мислите, че може да й се случи нещо? Сега какво, ще тръгваме или ще чакаме?

— Ще чакаме — заразхожда се Морили из стаята, като от време на време хвърляше бегли погледи на Инглиш.

Инглиш седна. Устата му беше пресъхнала и сърцето биеше силно. Така поне щеше да знае дали се е случило нещо у Корин. Сипа си малко уиски:

— Искате ли, лейтенанте?

Морили поклати глава.

Чакаха. Стрелките на часовника като че ли не помръдваха.

Накрая телефонът иззвъня и Морили отговори:

— Да, Морили е на телефона. Това вече е лошо. Хванали ли са Леон? Да го търсят. Беше там преди десет минути. Искам го. Да, ще дойда, когато мога. Кажи на Джеймисън да се заеме с този случай. Дочуване.

Той тръшна слушалката върху вилката.

Инглиш се вцепени. По изражението на Морили личеше, че се е случило нещо лошо.

— Открили са снаха Ви обесена — обяви той позеленял от гняв. — Да кажете нещо за това? Случайно да сте изпратили Леон да й запуши устата?

— Мъртва ли е? — попита Инглиш и стана.

— Убита! Обесена, както и Мери Севит, но този път вече няма да Ви прикривам! — извика Морили злобно.

— А къде е Лоиз? — питаше се със свито сърце Инглиш. — Непременно трябва да я намеря! Десет хиляди долара стигат ли, лейтенанте? — запита той спокойно, като го наблюдаваше проницателно.

— Не си правете илюзии — отговори Морили свадливо. — Свърши се с Вашите подаяния! От утре сутринта нито една банка няма да приема чековете Ви. Комисарят не е забравил, че Вашата сила е в парите. И взе мерки. Този път с Вас е свършено. Няма защо да ми размахвате под носа доларите, които вече нямате. Хайде, следвайте ме!

— Имам пари в бюрото си. Не се правете на глупак! Никой не знае, че съм тук. Дайте ми шанс и ще получите десет хиляди долара.

— Канцеларията Ви вече се охранявана. Комисарят е помислил за всичко — отговори Морили със злобна усмивка. — Вече нямате и петак. Хайде!

Инглиш вдигна рамене. Беше решен да не се остави да го затворят, докато Лоиз е в опасност. Насочи се небрежно към Морили, но изглежда нещо в поведението му предупреди полицая, който бързо извади пистолета си.

— Леко! Не правете глупости, Инглиш, защото ще стрелям. Минете отпред и ако се опитате да бягате, ще Ви застрелям.

Инглиш се засмя:

— Не правете театър, лейтенанте. Даже и да успея да избягам, къде ще се скрия? Предпочитам да се защитавам на процеса.

— Да вървим и бъдете разумен!

Слязоха пеша.

Долу чакаше набит и червендалест детектив, дъвчещ клечка за зъби. Погледна Инглиш и се обърна към Морили:

— Да тръгваме. Като затворим този, имаме още едно убийство.

— По дяволите — каза с отвращение детективът. — А аз исках да ходя на мач тази вечер.

— Ще можеш да си го върнеш — отговори Морили. — Побързай!

Детективът излезе на улицата и се мушна зад волана на паркираната кола.

Инглиш го последва, а след него и Морили. Докато сядаше, Морили заби дулото на пистолета си в ребрата му.

— Ако вдигате врява, ще Ви надупча — каза свирепо той.

Инглиш се засмя:

— Твърде малко уважение демонстрирате за човек, който ми е задължен.

— Стига! Тръгвай, Нанкин! И дай газ!

Колата потегли и се насочи към центъра, като избягваше оживените улици. Инглиш чувствуваше пистолета на Морили в ребрата си. Въпреки че външно беше спокоен, отвътре вреше. Шансовете му да избяга бяха минимални и оставаше да се надява само на Леон.

Когато колата пое по Блекстоун бридж, Инглиш възкликна:

— Но това не е пътят за управлението. Какво Ви прихваща?

Морили се усмихна:

— Имаме да свършим една работа. Не се нервирайте. Нали не бързате да стигнем?

— Но все пак ще пристигнем — захили се Нанкин.

Инглиш се облегна на седалката. Трябваше по-рано да си даде сметка, че инспекторът не би посмял да го заведе жив. Даваше си сметка, че Инглиш знае твърде много за него. И на първо място — онези пет хиляди долара.

Освен това, ликвидирайки Инглиш, Морили не само щеше да се предпази, но и щеше да направи много ценна услуга на достатъчно високопоставени личности. Това беше прост и чист метод да се сложи край на такъв неудобен случай.

Инглиш погледна пистолета на Морили. Той продължаваше да е насочен срещу него и пръстът на Морили беше на спусъка. Безсмислено беше да опитва каквото и да било в колата. Оставаше му да се опита да избяга при слизането.

Движеха се по протежение на реката. Дъждът барабанеше по покрива.

Брегът беше пуст. Инглиш си помисли, че мястото е отлично избрано за разчистване на сметките. Куршум и после — в реката.

— Спри, Нанкин — сухо разпореди Морили.

Нанкин намали и спря пред един хангар.

— Излизайте! — обърна се Морили към Инглиш.

Инглиш го погледна право в очите.

— Какво значи това? Официална екзекуция ли?

Морили го мушна с пистолета в ребрата:

— Хайде, вън. Нямам желание да ми изпоцапате седалките.

Инглиш отвори вратата. Нанкин изскочи от колата и се спусна към него с пистолет в ръката. Докато Морили слизаше на свой ред, той го държеше на прицел.

— Не е разумно от Ваша страна да го правите пред свидетел — забеляза спокойно Инглиш. — Ако ме ликвидирате, той може да Ви шантажира после.

Нанкин започна да се смее:

— Ние с лейтенанта работим заедно, драги. Не се безпокойте за нас.

Морили вдигна пистолета си и го насочи към Инглиш:

— Това е краят Ви, Инглиш. Изобщо не държа да се разприказвате. Идете до стената.

Инглиш напрегна мускули. Беше твърде далеч от реката, за да скочи и твърде далеч от Морили, за да го нападне. Беше на косъм от смъртта и го знаеше. Учуди се, че не изпитва страх. Съжаляваше единствено, че няма да може да си отмъсти на Шерман.

Отстъпи крачка назад.

— Хвърлете оръжието! — проехтя глас иззад колата. — И бързо, че ще ви пръсна черепите.

Нанкин побърза да изпълни тази заповед. Морили се обърна към колата с изкривени от ярост уста.

Проехтя изстрел. Морили се завъртя, изпусна оръжието и се хвана за ръката.

Иззад колата се появи Чък Ийгън.

— Помислих си, че ще е добре да Ви придружа, шефе — закачливо каза той. — Човек не трябва да има доверие на тези простаци.

Инглиш се наведе за пистолета на Морили и изрита този на Нанкин в реката.

— Трябваше ли да чакаш до последния момент, Чък? — запита той с язвителна усмивка.

— По-добре късно, отколкото никога — отговори очарователно Чък. — Какво ще правим с тази измет?

— Искам да ме оставят на спокойствие за няколко часа, Чък. Какво предлагаш?

— Лесна работа! — отговори Чък, приближи се до Нанкин и му нанесе силен удар по главата с дръжката на пистолета.

Нанкин се срина по корем на земята, а Морили отстъпи крачка назад.

— Не мърдайте — каза Инглиш. — И без това имам голямо желание да Ви тегля куршума.

Морили кипеше:

— Ще ми платите!

Ник го удари по брадата и той се свлече на колене. Вторият удар го просна на мокрия бетон.

— Остани с тях, Чък. Скрий ги някъде. Нужни са ми час-два спокойствие.

— Да не мислите да тръгнете сам? — обезпокои се Чък.

— Остани с тях, Чък — натърти Инглиш. — Това е заповед.

След това се качи на полицейската кола и седна зад волана.

Докато палеше мотора, той се наведе през прозореца:

— Още веднъж благодаря, Чък! Няма да те забравя в завещанието си.

След това се обърна и се понесе с бясна скорост към града.