Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (2)

II

Чък Ийгън навлезе с огромния блестящ „Кадилак“ в една от тесните улички в центъра и намали.

Малко по-далеч, от дясната страна той забеляза две патрулни коли, спрели пред една висока сграда, потънала в тъмнина, с изключение на два светещи прозореца на седмия етаж.

Той спря зад полицейските автомобили, изключи мотора и излезе в момента, в който Ник Инглиш отваряше своята врата и измъкваше дългите си крака от Кадилака.

Чък му хвърли въпросителен поглед:

— Да се кача ли с Вас, шефе?

— Ако искаш. Но стой настрана и си затваряй устата.

Инглиш се приближи към сградата. Двама полицаи пазеха входната врата. Те го разпознаха и го поздравиха.

— Инспекторът Ви чака, господин Инглиш — каза единият. — На седмия етаж. Има асансьор.

Действително инспектор Морили го чакаше на прага. Той беше набит, около петдесетгодишен. Слабото му лице беше бледо и черните му мустаци ярко се открояваха върху него.

— Съжалявам, че Ви откъснах от приема, господин Инглиш — проговори той с дълбок глас. — Но си помислих, че ще предпочетете да дойдете.

Гласът му беше сдържан и почтителен, като на служител в погребално бюро, обръщащ се към някой богат клиент.

— Много съжалявам.

— Кой го намери? — измърмори Инглиш.

— Портиерът. Проверявал е дали всички канцеларии са затворени. Той телефонира и аз веднага Ви се обадих. Тук съм от не повече от двадесетина минути.

Инглиш направи знак на Чък да остане на мястото си и влезе в малка, бедно обзаведена стая, служеща за приемна. Върху вратата от матово стъкло се четеше:

„Агенция «Светкавица»

Детектив Рой Инглиш“

Мебелировката се състоеше от бюро, маса, пишеща машина, покрита с калъф, кантонерка и квадратно килимче.

— В другата стая е — отбеляза Морили, следвайки Инглиш в малката канцелария.

Там имаше двама цивилни полицаи с притеснен вид.

— Добър вечер, господин Инглиш — поздравиха те в един глас.

Единият от тях допря с пръст периферията на шапката си. Инглиш им кимна с глава, прекоси стаята и се спря на прага. На стената срещу прозореца се мъдреха две големи кантонерки. Един изхабен и прашен килим покриваше пода. Огромната работна маса заемаше цялата стая. Срещу нея — един продънен фотьойл, предназначен за клиентите.

Инглиш отбеляза всички тези подробности с гримаса на отвращение.

Смъртта беше заварила брат му на работната маса. Тялото му беше повалено напред, с глава върху попивателната, едната му ръка висеше отстрани като пръстите едва докосваха килима, а другата беше сгъната върху масата. Лицето му плуваше в локва кръв, която достигаше до ръба на бюрото и оттам, по една случайност, се стичаше в кошчето, поставено в краката му.

С невъзмутимо лице и мрачен поглед Инглиш наблюдаваше сцената. Морили изчакваше на прага.

Инглиш се доближи до работната маса и се наведе, за да види по-добре лицето на мъртвеца. Върхът на обувката му срещна някакъв твърд предмет на пода. Един полицейски пистолет 38-ми калибър лежеше на няколко сантиметра от пръстите на трупа.

Инглиш се изправи:

— Отдавна ли е мъртъв? — запита той с рязък тон.

— От около два часа — отвърна Морили. — Никой не е чул изстрела. В края на коридора се намира една телеграфна агенция. Шумът от телексните апарати е заглушил детонацията.

— Това неговият пистолет ли е?

— Възможно е — отвърна Морили, повдигайки рамена. — Има разрешително за носене на оръжие. Ще трябва да проверя.

Морили се вгледа внимателно в лицето на Инглиш:

— Самоубил се е, нали, господин Инглиш? Предполагам, че няма никакво съмнение по този въпрос?

— Какво Ви кара да мислете така?

Морили се поколеба, след това влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

— Носят се разни слухове. Изглежда е бил останал без пукната пара.

Инглиш престана да разглежда стаята и закова твърдия си студен поглед върху Морили.

— Не мога да ви задържам по-дълго, инспекторе. Вероятно трябва да вземете някои мерки.

— Предпочетох да ви изчакам — отговори сконфузено Морили.

— Благодаря. Видях всичко, което желаех да видя. Ще Ви изчакам в колата си. Когато свършите, уведомете ме. Бих желал да хвърля един поглед върху документите му.

— Ще свършим за около един час, господин Инглиш. Нима ще чакате през цялото време?

Инглиш сбърчи вежди:

— Жена му знае ли вече?

— Обадих се само на вас, господин Инглиш. Мога да се заема и с това. Да изпратя ли един полицай?

Инглиш поклати глава:

— Най-добре ще бъде да отида аз.

Той се поколеба за миг и погледът му стана още по-мрачен.

— Не знам дали сте в течение, но в последно време с Рой не бяхме в добри отношения. Даже не знам адреса му.

— Аз го имам — отвърна Морили с безизразно лице.

Взе един портфейл от масата и подаде визитна картичка на Инглиш.

— Проверих съдържанието на джобовете му. Знаете ли къде се намира това?

Инглиш прочете картичката:

— Чък трябва да знае. Имаше ли пари у себе си?

— Четири долара.

Инглиш взе портфейла от ръцете на Морили, хвърли му едно око и го мушна в джоба си:

— Отивам при жена му. Бихте ли помолили някой от хората си да пооправи тук. Вероятно ще пратя някого да разгледа досиетата му.

— Аз ще се заема с това, господин Инглиш.

— Значи сте чули да се говори, че е закъсал с парите? — забеляза Инглиш. — Кой би могъл да Ви го каже, инспекторе?

— Комисарят ми спомена. Знаеше, че го познавам и искаше да поговоря с него. Мислех да мина да видя утре сутринта.

Инглиш изтръска пепелта от пурата си на земята:

— За какво трябваше да си говорите?

Морили се обърна:

— Брат Ви се е опитал да измъкне пари от някои хора.

Инглиш не отместваше поглед от него:

— Кои хора?

— Двама или трима клиенти, за които е работил миналата година. Те са се оплакали на главния комисар. Съжалявам, че трябва да Ви го кажа, господин Инглиш, но той щеше да загуби разрешителното си до края на седмицата.

— Защото се е опитвал да измъкне пари от бивши клиенти ли? — попита Инглиш с леден глас.

— Трябва да е бил в съвсем безизходно положение. Заплашил е една от клиентките си. Тя не искаше да подаде официална жалба, но, да си кажем право, това си е чиста проба шантаж.

Инглиш рязко стисна челюсти:

— Ще поговорим друг път за това. Не искам да Ви задържам. Ще се видим утре сутринта.

— Разбира се, господин Инглиш.

Докато Инглиш се отправяше към вратата, Морили добави:

— Чух, че Вашето момче е спечелило битката. Поздравления.

Инглиш спря.

— Точно така. Всъщност, бях казал на Винс да заложи от Ваше име. Сто долара, които сега Ви носят триста. Минете покрай Винс утре. Ще Ви плати в дребни банкноти. Става ли?

Морили се изчерви:

— Много любезно от Ваша страна, господин Инглиш. Мислех си да заложа, но…

— Но нямахте време. Знам какво е. Но аз не съм Ви забравил. Обичам да правя услуги на приятелите си. Много се радвам, че сте спечелили.

Той прекоси приемната, излезе в коридора, направи знак с глава на Чък и се качи в асансьора.

От прага Морили и двамата детективи го проследиха с поглед.

— Не изглеждаше много развълнуван — отбеляза единият, влизайки в офиса.

— Ти какво очакваше? — забеляза Морили с леден глас. — Да започне да вие ли?