Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (15)

III

Излизайки от асансьора, Леон забеляза, че на вратата на офиса му чукаше дребен мъж с невзрачен вид, облечен със синьо сако и прашна сива шапка.

Като чу вратата на асансьора да се затваря, човекът се обърна. Беше около шестдесетгодишен, бледен и с гъсти сиви мустаци. Той погледна бегло Леон, почука отново и се опита да отвори вратата. Фактът, че я намери заключена, изглежда го смути.

— Здравей, старче — каза Леон, като се доближи. — Мен ли търсите?

Човекът отстъпи от изненада.

— Не — отговори той. — Не търся Вас. Исках да се видя с господин Инглиш. Няма нищо, ще мина друг път. Сигурно го няма.

— Вероятно ще мога да Ви бъда полезен — каза Леон. — Аз поех работите на господин Инглиш.

Той извади ключа от джоба си и отключи:

— Влезте, моля.

— Няма нужда — отговори човекът и в изморените му и зачервени очи се прочете безпокойство. — Исках да се срещна с господин Инглиш лично. Благодаря Ви за любезността.

Като изрече тези думи, той се обърна рязко и се насочи към стълбите.

Леон се готвеше да го спре, но изведнъж се сети, че в офиса е инсталиран микрофон. Нямаше да е особено предпазливо да говори с някого в това помещение. Бързо се отправи към асансьора и слезе на партера.

Когато пристигна във фоайето, чу, че човекът стремително слиза по стълбите. Оставаше му само един етаж. Леон бързо излезе на улицата и застана пред входа на най-близкия магазин.

След миг човекът се появи и се отдалечи с бавна походка. Леон го проследи, като внимаваше да не бъде забелязан. След малко видя, че другият спира пред едно кафене и след кратко колебание влиза вътре.

Леон се доближи до кафенето и погледна вътре. Имаше не повече от трима-четирима клиенти. Човекът седеше на една маса в дъното.

След няколко секунди влезе и той.

Човекът вдигна очи, но изглежда не разпозна Леон. Машинално бъркаше кафето си и изглеждаше загрижен.

Леон внимателно разгледа останалите посетители. Двама от тях заемаха една маса до вратата. Близо до бара едно момиче четеше книга, а на масата, срещу тази на възрастния човек, седеше някакъв мъж, скрит зад вестника си.

Леон седна срещу посетителя си. Той вдигна очи, разпозна го и пребледня. Опита се да стане, седна отново и замалко не разля кафето си.

— Не се притеснявайте — каза му Леон. — Няма да Ви безпокоя.

Той се обърна и повика сервитьорката:

— Едно кафе, ако обичате, като не забравяте да сложите и кафе във водата, малка госпожичке.

Момичето сипа кафе и му го поднесе с пълно безразличие.

— Ако не Ви е известно, аз предлагам най-доброто кафе в квартала — отбеляза тя. — Ако не Ви харесва, можете да отидете и другаде.

— Благодаря, ангелче — отвърна Леон с ленива усмивка. — Ако не става за друго, поне ще се изплакна ръцете.

Момичето кимна отегчено с глава и се върна на бара, откъдето го прониза с поглед.

— Никакво чувство за хумор — обърна се Леон към човека срещу него. — Все пак не всички шеги минават. Вие защо търсихте господин Инглиш?

Човекът облиза сухите си устни:

— Вижте какво — каза човекът със смешен опит за агресивност. — Никой не Ви дава право да ме следите. Аз имам лична работа с господин Инглиш и това не засяга нито Вас, нито някой друг.

— Напротив, засяга ме. Сега вече аз ръководя неговата агенция. Него вече го няма.

Човекът го наблюдаваше внимателно.

— Не знаех — промълви той. — Нямам какво повече да Ви кажа.

— Напротив — отговори Леон, като бъркаше кафето си. — Сега аз съм шефът. Хайде казвайте за какво става въпрос.

— Значи отсега нататък Вие ще взимате парите?

— Колко пъти трябва да Ви повтарям, за да разберете? — каза Леон с пресипнал глас.

— А къде е господин Инглиш?

— Отиде на по-добро място. Ще преговаряте ли с мен или ще се ядосам?

— Моля ви, недейте — отговори другият смутено. — Не знаех.

Той извади от джоба си един мазен плик и го бутна към Леон:

— Ето. А сега вече трябва да си тръгвам.

— Не мърдайте от мястото си — изсъска Леон.

След това взе плика и прочете:

„10 долара от Джо Хенеси“

— Вие ли сте Хенеси?

Човекът потвърди.

Леон отвори плика и извади от него две банкноти по пет долара. След това дълго разглежда Хенеси.

— Какви са тези пари? — проговори накрая той.

— Не разбирам. Не са ли колкото трябва?

— Може би. Не знам. Защо ми ги давате?

Лицето на Хенеси се покри с пот.

— Върнете ми парите — каза той, без да повишава глас. — Знаех си, че не сте този, който ми трябва. Върнете ми ги.

Леон побутна парите към него.

— Не се нервирайте. Не ми трябват Вашите пари — отговори той със заговорнически глас. — Искам само да знам защо ми ги давате. Като Ви гледам, не можете да си позволите лукса да загубите десет долара.

— Прав сте — отговори Хенеси с горчивина, като гледаше двете банкноти на масата, но не смееше да ги докосне. — Нищо повече не мога да Ви кажа. Не Ви познавам.

Той се опита да стане.

— Леко — каза той, като му показа картата си. — Ето кой съм, драги мой, и ако ми дадете възможност, мога да Ви помогна.

— Ченге — възкликна Хенеси потиснато, като видя картата. — Не, благодаря. Нищо не можете да направите за мен, господине. Трябва да си тръгвам.

— Никъде няма да ходите — отсече Леон, като се наведе напред. — Инглиш е мъртъв. Самоубил се е преди три дни. Вие вестници не четете ли?

Хенеси се вцепени, ръцете му се свиха и устата му се отвори широко.

— Не Ви вярвам!

— Ваша си работа. Във всеки случай имаше го във всички вестници.

При тези думи Леон се обърна и забеляза купчина вестници на една от масите.

— Може би има нещо в онези там.

Той стана, разлисти вестниците и когато откри това, което го интересуваше, поднесе материала на Хенеси и отново седна.

Хенеси прочете статията, като дишаше учестено. Когато свърши, вестникът се изплъзна от ръцете му и падна на земята. Тежка въздишка се откъсна от гърдите му. Потиснатостта за миг изчезна от лицето му.

— Наистина е мъртъв — прошепна той. — Никога не бих го повярвал. Твърде е хубаво, за да бъде вярно.

— Както виждате, мъртъв е. А сега слушайте. Аз разследвам обстоятелствата около смъртта му. Вие можете да ми помогнете. За какво му плащахте тези пари?

Хенеси се поколеба, след това поклати глава:

— Това не Ви интересува, господине — каза той. — Колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре. А сега трябва наистина да си тръгвам.

— Един момент — проговори Леон с твърд глас. — Нима искате да Ви заведа в полицията? Ще бъдете задържан като свидетел. По-добре е да говорите, и то веднага! Инглиш е бил убит!

Хенеси отново пребледня.

— Но там пише, че се е самоубил.

— Няма значение какво пише. Казвам Ви, че е бил убит. Защо му давахте парите?

— Той ме шантажираше. В продължение на единадесет месеца му давах по десет долара всяка седмица и ако не беше мъртъв, щях да продължа.

— Какво знаеше за Вас?

Хенеси дълго се колеба, преди да отговори:

— Нещо, което съм извършил преди много години. Нещо много лошо. Заплашваше ме, че ще каже на жена ми.

— Останалите хора, които посещаваха Инглиш, също ли бяха жертви на неговия шантаж?

— Предполагам. Никога с никого не съм разговарял, но когато ходех, срещах все едни и същи лица. А и не виждам каква друга работа биха могли да имат с мерзавец като него.

— Познавате ли някои от тях?

— Да, една жена, която живее на нашата улица. Виждал съм я да излиза от офиса на Инглиш.

— Дайте ми името и адреса й.

— Не знам дали ще е правилно. Нямам право да й създавам неприятности.

— Успокойте се. Искам само да проверя Вашата история. Трябва да ми го кажете, Хенеси. Отидохте твърде далеч и вече е късно да спрете.

— Не разбирам! — протестира Хенеси. — Не искам нищо повече да Ви кажа.

— Така ли мислите? — каза спокойно Леон. — Инглиш е бил убит. Вие имате идеален мотив, за да го убиете. Избирайте: ще кажете на мен или ще говорите в полицията.

Хенеси избърса потта от лицето си.

— Казва се Мей Мичел и живее на Източната улица номер 23-А.

— Това вече е друга работа. Инглиш лично ли се свърза с Вас?

— Един мъж дойде в дюкяна ми. Каза, че му е известно какво съм извършил и ако не плащам по десет долара всяка седмица, ще каже на жена ми. Обясни ми, че трябва да нося парите всеки вторник в агенция „Светкавица“ и аз именно така и постъпвах.

— Не беше ли Инглиш?

Хенеси поклати глава:

— Не, но Инглиш прибираше парите. Изглежда, че Инглиш беше шефът, а другият само негов подчинен.

— А как изглеждаше този, другият?

— Висок, със зловещ вид. Имаше страшен белег от лявото ухо до устата, като че ли направен с бръснач. Лявото му око беше кривогледо. Беше голям и як, и от този тип хора, с които не може да се спори.

— Дайте ми адреса си — каза Леон. — Може да се наложи пак да се срещнем.

— Източна улица, номер 27.

— Отлично, драги. Сега вече няма защо да се измъчвате и няма от какво да се страхувате. Инглиш е мъртъв. Приберете се вкъщи и забравете цялата тази история с шантажа. Да не мислим повече за това.

— Значи няма повече да плащам?

Леон го потупа окуражително по ръката.

— Не. Ако онзи пак се появи, кажете му да почака и ме предупредете. Аз ще се заема с него и ще се погрижа да си нямате неприятности. Обещавам Ви.

Хенеси бавно стана. Беше се подмладил с десет години.

— Знаете ли какво означава това за мен? — каза той с трептящ глас. — Колко добре ще ми дойдат тези десет долара? С жена ми даже и на кино не можехме да отидем и трябваше непрекъснато да измислям разни истории, че работите не вървят както трябва.

— Край вече — каза Леон. — Ако имате нужда от мен, винаги ще Ви помогна. Освен това, без разбира се нищо да Ви гарантирам, ще се опитам да Ви се възстановят всички пари, които сте дали за това време. Десет долара седмично в продължение на единадесет месеца. Нали така беше?

Хенеси не вярваше на ушите си:

— Да, точно така — промълви той с пресипнал глас.

— Не би трябвало много да разчитате, но ще видя какво може да се направи.

Той стана, отиде до бара и плати двете кафета.

— Не сте си изпили кафето — забеляза момичето, като поемаше подадения му долар.

— Там е работата, че имам язва — отговори Леон, като повдигна шапката си. — След едно такова кафе ще има таралежи да се гонят из стомаха ми. Все пак благодаря за стола. Може да намина и друг път, когато имам желание да си почина.

Той излезе на улицата, следван от Хенеси.

Човекът, седящ близо до масата на Хенеси, свали вестника, който четеше и проследи излизането на Леон, като продължаваше бавно да дъвче дъвка. Той остави вестника, стана и се отправи към бара, за да плати на момичето.

Впечатлена от съвършения му кафяв костюм и копринената кърпичка, подаваща се от ръкава му, тя се усмихна.

Той вдигна очи към нея и усмивката й се стопи. Никога не беше виждала подобни очи с цвят на кехлибар и малки зеници, а бялото биеше почти на синьо. Бяха обаятелни и безизразни, като очи на кукумявка, които накараха момичето да изтръпне.

Той отбеляза реакцията й с нескрит интерес, след това се обърна и се отправи към вратата.

От прага проследи с поглед Леон и Хенеси, които се отдалечаваха заедно. След това прекоси улицата и се качи в паркирания насреща стар и прашен „Пакард“. Запали мотора и зачака.

Леон и Хенеси се спряха за миг в края на улицата. Стиснаха си ръцете и се разделиха.

Човекът с кафявия костюм потегли след Хенеси. Последният се отдалечаваше с лека походка. Бързаше да стигне до дюкяна си.

Жена му беше с болно сърце и той бързаше, за да може тя да си почине. Ускори крачка, като размахваше късите си ръце. В ушите му още звучаха думите на Леон:

Не Ви обещавам нищо, но ще направя всичко възможно, да Ви се възстановят всички пари, които сте дали за това време.

Даже и само част от тях да му се възстановяха и тъй като нямаше вече да плаща по десет долара на седмица, можеше да си позволи да наеме продавач, което много би облекчило жена му.

Човекът с кафявия костюм се движеше покрай тротоара с очи впити в Хенеси, като дъвчеше равномерно дъвката си. Караше спокойно и от време на време поглеждаше номерата от двете страни на улицата, като че ли търсеше определен адрес, което би оправдало бавната скорост на движение.

В края на улицата излизаше малка уличка, по която можеше по-бързо да се стигне до Източната улица. От двете страни я засенчваха огромни складове и посред бял ден тя беше доста мрачна. Хората избягваха да минават напряко по нея, но Хенеси винаги я използваше.

Човекът с кафявия костюм много добре знаеше всичко това и леко увеличи скоростта, когато Хенеси се насочи към уличката.

Поемайки по тесния проход, Хенеси чу зад себе си шум от автомобил, обърна се и забеляза Пакарда да се вмъква в уличката.

Оттук никога не минаваха коли. От двете страни между бронята и стените имаше не повече от тридесет сантиметра разстояние. Хенеси разбра, че колата се насочва срещу него. Ужас стегна сърцето му и за миг той остана неподвижен.

Обезумял, той хвърли поглед на всички страни. На около двеста метра пред себе си забеляза портал, който водеше към един двор. Той беше много тесен, за да може през него да мине кола и това беше единственото му спасение.

Хукна с всички сили, като развяваше краищата на овехтялото си синьо сако, а учестено дишане раздираше гърлото му. Той беше твърде стар и недостатъчно бърз, но влагаше всичките си сили.

Човекът с кафявия костюм натисна газта и Пакардът рязко дръпна напред. В продължение на няколко секунди бягащият със залитане човек и бързо движещата се кола като че ли не променяха разстоянието помежду си. Хенеси погледна през рамото си. Виждайки, че колата го наближава безмилостно, той нададе вик на ужас и напрегна последни усилия да достигне до портала. Оставаха му не повече от десетина метра, когато колата го застигна. Металът се вряза в тялото му. Той излетя във въздуха и се приземи на няколко метра от автомобила.

Човекът с кафявия костюм спря на един метър от Хенеси, който обърна очи към Пакарда. Очите му различаваха само двете колела и прашния капак. Тънка струйка кръв се стичаше от устата му и пареща болка раздираше гърдите му.

Другият погледна в огледалото към края на улицата. Тя беше тиха и пуста. Превключи на задна скорост и отстъпи с десетина метра, след това бавно потегли напред, като се наведе през вратата, за да вижда по-добре.

Виждайки колата отново да се насочва към него, Хенеси нададе вик на ужас. Помъчи се да се отдалечи лазейки, но това не беше по силите му.

Човекът с кафявия костюм завъртя леко волана и се наведе още повече през вратата. Погледът на Хенеси срещна огромните жълти очи, които бяха така безразлични към съдбата му, както и фаровете на автомобила. Предната гума премаза лицето на Хенеси. Човекът с костюма продължи напред. След малко усети задната гума да се повдига и отново да слиза, при което доволно поклати глава.

Ускори леко, достигна края на уличката, излезе на главната улица и се насочи към центъра на града.