Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (9)

9.

— Защо не стреляхте, мосю Ник? — викаше Йонеску от предната седалка. Жестикулираше ядосано, докато говореше, с едната си ръка направляваше волана. — Защо не използвахте пистолета си?

Ник се бе отпуснал на задната седалка, онемял, оглушал, обзет от чувство за нереалност. Отвори куфарчето на седалката до себе си и без нужда отново провери чисто новичките пачки лири стерлинги, които лежаха в него. После го затвори.

Йонеску караше прекалено бързо, но имаше причина.

Върху килима на Бендикс лежаха двама германци. И двамата бяха убити в гръб, затова трябваше да се приберат в Букурещ преди телата им да бъдат открити от тайната полиция на Морузов^[1].

— Защо не използвахте оръжието си? — повтори Йонеску.

Ако бе изчакал петте минути, както му бе наредено, сега Ник щеше да е мъртъв; ако Йонеску, вместо да се таи в сенките, както би направил всеки професионалист, не бе последвал двамата германци в къщата със зареден пистолет, сега Ник щеше да лежи с лице към пода върху килима от Бухара в собствената си кръв, също като Бендикс.

— Нямах време — отговори той. — Гледай си пътя. Ти спаси живота ми. Да не искаш сега да ме убиеш, докато караш?

Йонеску поклати глава и промърмори нещо едва чуто.

Движеха се бясно в черната нощ. В главата на Ник цареше пълен хаос. Тук имаше предателство. Някой ги бе предал. Някой бе информирал Абвера и информацията бе изтекла преди още румънските военни и митнически власти да бяха чули за подготвяния саботаж. Изтичането на информация можеше да стане единствено от посолството.

Ръцете му трепереха, а адреналинът прескачаше бясно във вените му. Но някъде дълбоко в него се събираше един студен резервоар от гняв. Преди това беше гледал на предателството като на нещо не персонално, не лично, просто престъпление срещу родината.

Сега обаче беше лично. Някой просто се бе опитал да го убие.

 

 

Той се съблече в тъмнината и се мушна в кревата при жена си. Дженифър промърмори нещо насън и се завъртя.

— Ау, колко си студен — измърка.

Той целуна гладката кожа на гърба й, търсейки успокоението и близостта на нечие друго топло тяло. Тази нощ беше на прага на смъртта, почти беше мъртъв, а тя дори не знаеше. От доста дълго време Ник не споделяше с жена си своите тайни. Но тази нощ се чувстваше самотен и уплашен. Просто уплашен.

Преди един час Ейбрамс го посрещна на вратата на апартамента си на булевард „Братиану“, по халат и чехли. Въпреки че току-що бе събуден, изглеждаше хладен, изискан и спокоен, далеч от всякакви вълнения. Косата му бе разделена на път толкова прецизно, все едно не беше допирал главата си до възглавницата.

— Дейвис? Какво се е случило?

— По-добре да влезем вътре.

Настаниха се на креслата в дневната — двама перфектни английски джентълмени, като се изключи фактът, че единият имаше кръв по ръцете. Ейбрамс изслуша доклада на Ник за случилото се в Плоещ с голяма доза недоверие.

— Извадил си голям късмет — рече той, когато Ник свърши разказа си. — Тези германци без съмнение са били от специалните части на вермахта.

— Те бяха убили Бендикс и ме очакваха. Знаеха, че ще отида същата вечер. Това си бе чиста клопка.

— Така изглежда.

— Кой друг знаеше за акцията?

Ейбрамс мълча доста дълго.

— За Бендикс ли? Клайв Алън го вербува първоначално.

Алън беше кореспондент на лондонския „Таймс“ в Букурещ. Едновременно с работата си за вестника, която бе напълно легитимна и осигуряваше идеално прикритие за другите му дейности, работеше и за тайните разузнавателни служби вече шест години.

— Някой друг?

Ейбрамс поклати глава.

— Единствено двамата мъже в тази стая.

— Може ли да е Клайв Алън? И защо ще го прави?

— Никога не задавай въпроса защо, Дейвис. Никой никога не е знаел отговора. Има хиляди причини.

Ейбрамс погледна позлатения часовник на бюфета.

— Късно е. Трябва да си отидеш у дома и да поспиш малко. Тази нощ не можем да направим нищо. Утре в посолството ще настъпи голяма бъркотия, ще бъде ужасно. Ще говорим сутринта.

И ето че сега той лежеше в собственото си легло, изтощен до смърт и неспособен да заспи, а мозъкът му за пореден път преповтаряше събитията от нощта. Очите му боцкаха сякаш бяха пълни с песъчинки, а умората бе изпразнила главата му.

Небето на изток порозовяваше, като едва загатваше за събуждащата се светлина. Вече се зазоряваше.

„Ако бях умрял снощи, помисли си Ник, дали щях да умра доволен от живота си?“ Задаваше си този въпрос отново и отново в тъмнината, при всеки удар на уплашеното си сърце.

„Ако трябва да умра, има ли нещо, което да е от значение в живота ми? Ще съжалявам ли за нещо?

Да, ще съжалявам. Бих искал, преди да умра, да разбера какво означава да обичаш някого истински.“

Помисли си за Ейбрамс, безупречно точен и хладен, видя и себе си след години, ако преживееше тази война. Не, не такъв би искал да бъде.

Спомни си за Даниела и как тя го целуна във файтона, и почувства нещо като пробождане от остра вина, защото мислеше за друга жена, докато собствената му съпруга спеше до него.

Неочаквано животът му се стори много по-ценен и си даде сметка, че няма никакво време за губене. Когато светлината на деня нахлу в стаята, Ник се чувстваше объркан и дезориентиран. Беше осъзнал с безпощадна яснота, че мрази живота си, че ненавижда тайните и безпристрастността, която бе проявявал досега към собствените си копнежи; преди много време беше изчислил как ще протече животът му до част от градуса само за да открие сега, че компасът му е показвал през цялото време друга посока.