Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (85)

86.

При други обстоятелства щеше да бъде предпазлив. Едва ли би се осмелил да броди сред руините на Букурещ подир залез-слънце. На шест преки от хотела градът представляваше един свят от тъмнина и чудовищни сенки, мъждукаха единствено синкавите пламъци в призрачните печки, запалени от приютилите се в останките от разрушените жилища човешки същества.

Скоро се загуби. Изруга ядосано с приглушен глас. Дявол да го вземе! Въпреки тежкия револвер, който носеше в джоба на сакото, се чувстваше нервен. Градът беше пълен с дезертьори, отрепки и боклуци.

Сви зад ъгъла и налетя на някакъв мъж. Сблъсъкът го стресна и Ник се олюля, готов да отвърне на атаката. Но другият не му обърна внимание и го подмина.

Беше готов да продължи, но инстинктът го накара да се обърне и да тръгне след него. Мъжът излезе от сенките и луната го освети: широко, квадратно лице, твърдо и плоско като лопата, косата подстригана съвсем ниско, почти до кожата. Позна го. Беше мъжът, когото бе видял същия следобед в кабинета на Демиченко да стои с безизразно лице зад шефа си.

Мъжът зави към една къща в края на улицата и влезе. Беше същата сграда, където се намираше нейният апартамент.

Извади револвера си. Беше се упражнявал на стрелбището, но никога досега не бе стрелял от яд, на тъмно или в затворено помещение. Чуваше стъпките на руснака по стълбището над себе си. Затича се нагоре подире му.

В тъмнината се спъна в купчина боклук и падна стремително напред. Удари пищяла си в цимента и изруга от болка.

Руснакът вече риташе по вратата. Ник извика предупредително, надявайки се да привлече вниманието му, и отново затича по стълбите.

Вратата на апартамента лежеше на пода, изтръгната от пантите.

В средата на стаята, върху масата гореше свещ. Той извика името на Даниела, но не получи отговор.

Влакът тръгна от гарата. Волтовата му дъга освети и разкри силуетите на няколко бездомни души, свити около спиртник. Един небръснат мъж седеше край релсите, гледаше ги втренчено и изражението на лицето му я накара да потръпне. Чувстваше облекчение, че най-сетне напуска този ужасен град и го оставя зад себе си. Вече не познаваше Букурещ. Това не беше нейният град.

Симон взе ръката й и я стисна. Искаше да я ободри и да й вдъхне сили. Трудно е да не обичаш мъж, който е толкова добър. Бе нахлупил шапката ниско над очите си и Даниела не можеше да види лицето му. Тя отпусна глава на рамото му и усети грубата вълна на сакото под бузата си. Симон все още бе само кожа и кости.

Обеща си, че скоро ще започнат нов живот и отново ще бъде щастлива. Надяваше се това да се окаже истина.

 

 

Нямаше много места, където да се скрие, и разполагаше само с няколко секунди, за да вземе решение. Не можеше да стои и да чака в коридора. Като държеше револвера с две ръце пред себе си, той изтича в кухнята.

Беше празна.

— Даниела!

„Ще трябва първо да се справи с мен. Няма да позволя да й се случи нещо!“

Чу зад гърба си шум откъм спалнята. Обърна се и видя силуета на руснака, осветен от свещта, да се очертава в рамката на вратата. Видя как срещу него се насочва дулото на пистолет и се почувства съвсем спокоен. Беше обзет от чувството за неочакван, благословен покой. Това беше краят. Всичко бе свършило. Знаеше какво ще се случи и му бе необходима само част от секундата, за да се прицели, осъзнавайки, че това може да промени всичко за нея, а може би и за него.

Пистолетният изстрел прозвуча като залп от оръдие в затвореното пространство. Ник стреля едновременно с руснака. Дори не почувства куршума. Не знаеше дали е улучен, дали е ранен. Беше се концентрирал върху целта си, както когато се упражняваше на стрелбището, и изстреля още два куршума, преди да падне. Не почувства никаква болка.