Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (84)

85.

Нашите нови приятели.

Първо Молотов, руският външен министър, поиска само съветското върховно командване да подпише примирието с румънците. Единствено значителният натиск от страна на Чърчил и Рузвелт го накара да се съгласи за една съюзническа контролна комисия, която включваше американски и британски представители. Но Сталин настояваше съветското върховно командване да запази всички важни решения за себе си. След това на Съюзниците не бе позволено да контактуват директно с румънското правителство, а да използват съветските власти като посредници.

И така, мислеше си Ник, няма да има повече интимни разговори с неговия приятел Попеску.

Нещата в Букурещ се променяха бързо. На него и Ейбрамс бе наредено да сътрудничат напълно на своите съюзници, но изглежда самите руснаци не бързаха и не искаха толкова много сътрудничество с тях.

Цяла армия от съветски бюрократи и кадри бе завзела вътрешното министерство. И докато чакаха тяхното благоволение, Ейбрамс димеше из хотелската си стая, мерейки с широки крачки пода.

— Казах им какво ще се случи — пенеше се той. — През цялото време ги предупреждавах, но те не ме слушаха. Сега да видим доколко можем да вярваме на другарите от работническата класа!

Ник и Ейбрамс си клатеха краката цели три дни в „Атене Палас“, преди новите господари на Румъния да се съгласят на среща с тях. Един ден в пет часа следобед бяха повикани на третия етаж във вътрешното министерство. Бяха посрещнати от човек с тъмнозелена униформа и червени пагони, който на куцащ английски им се представи като генерал Демиченко. Беше плешив и носеше мустаци и брада, които напомниха на Ник малко на снимката на Лев Троцки. Носеше евтини очила и имаше изражение на горила.

Отношението към тях бе повече като към затворници, отколкото като към съюзници. Двама руски войници ги придружиха до кабинета на Демиченко, а акредитивните им писма бяха проверени моментално, преди да им предложат да седнат дори. Един набит мъж с късо подстригана руса коса и лице като булдог стоеше зад стола му, присъствието му бе мълчаливо и зловещо.

Целта на тази среща бе да споделят с руснаците агентите и съюзниците, които имаха в Букурещ. Но докато разговаряха, Ник остана с впечатление, че те споделят много повече с Демиченко, отколкото той с тях. Можеше да види как Ейбрамс едва сдържа гнева си; кръвта се отдръпна от лицето му и той с труд произнасяше изреченията. Затова остави Ник да говори.

Съвсем в края на срещата, точно преди да си тръгнат, Демиченко им подаде една папка през бюрото и ги помоли да я прегледат.

— Какво е това? — попита Ейбрамс.

— Става дума за една жена… — Демиченко прочете бележките си и ги загледа над очилата. — Казва се Даниела Симоничи. Познавате ли я? Била е любовница на един полковник от Абвера в Истанбул.

— Познаваме я — отговори Ейбрамс.

— Тя е привлякла един от нашите агенти в капан. Той е позволил да бъде съблазнен от нея.

— Да. Името му беше Григориев.

— Значи знаете за това? А знаете ли, че благодарение на нея той бе заловен от немското Sicherheitdiendt? Тя го примамила в някаква квартира в квартал Галата, откъдето бил отвлечен и закаран тайно от Турция в България. Григориев бе един от най-добрите ни агенти и знаеше много. Накарали са го да говори. Заради нея загубихме и един от най-верните си кадри тук в Румъния, убеден болшевик и другар на име Ян Романеску.

„Такааа — помисли си Ник. — Значи не ме е предала тя. Вината, че Джордан и другите умряха, не е моя.“

— Знаехте ли, че е имала връзка с човек от вашето консулство и чрез него е подавала фалшива информация? Била е двоен агент.

Това малко представление не е предназначено за откровена размяна на информация, а за да ни объркат, реши Ник.

— В момента тази жена живее тук, в Букурещ — продължи Демиченко. — Току-що научихме, че има връзка с един румънски артилерийски капитан.

— Какво ще стане с нея? — попита Ник.

Лицето на руснака изразяваше презрение.

— Тя е враг на народа. Без съмнение ще бъде арестувана и предадена на правосъдието. — Той замълча и свали очилата си. — Може би.

— Може би? В какъв смисъл?

— Григориев има брат. Казва се Алексей и работи за НКВД. Мъжът, който стои зад мен. Възможно е да поиска да вземе нещата в свои ръце.

 

 

Когато най-накрая излязоха в падащия здрач, Ейбрамс изтръска с погнуса някаква въображаема мръсотия от дрехите си.

— Е, това са нашите съюзници — рече той. — Хубостници. Без съмнение ще ни изхвърлят от Букурещ по-бързо и от германците.

Тревата в парка бе повяхнала и изсъхнала, а листата по неунищожените от бомбардировките липи се бяха сгърчили и потъмнели до кафяво, тракаха като изсъхнала хартия под знойния дъх на вятъра.

Ейбрамс разхлаби вратовръзката си, сетне вдигна една празна бутилка от сода, която намери в тревата, и я хвърли сприхаво в езерото. Ник никога преди не бе виждал този човек да губи самообладание.

— Гадни комунистически копелета!

Плитчините в езерото бяха затлачени от боклуци — бутилки, портокалови кори, хартиени торбички. Амбулантните търговци, които продаваха локум и сусамов кейк, бродеха безцелно, не се намираха клиенти. Близкото кафене беше празно, счупените му столове и посивели от времето греди отразяваха тъжната смърт на един град, прекалено изтощен, за да се грижи за себе си.

— Те обаче грешат относно другаря Григориев — произнесе с неочаквана насмешка Ейбрамс.

— Моля?

— Майер ми каза, че въпреки мъченията Григориев не е предал Романеску и неговата група.

— Тогава кой ни предаде на германците?

— Аз, Дейвис. Аз.

Ник беше толкова удивен, че направо онемя.

— Бях прав за руснаците, нали? Сам видя какви са тези негодници. Всеки от тях е един малък Хитлер.

— Но защо Романеску? Те бяха на наша страна.

— Вярно е, че се биеха срещу германците, но не бяха на наша страна повече от проклетите руснаци. Веднага след изтеглянето на германците щяха да започнат да се бият с нас. Оставих германските войници да свършат работата. Това бе само малък принос, но се надявам, че един ден някой ще го оцени.

Ник почувства как едра капка пот се стича по гърба под ризата му.

— Но вие не сте предали само Романеску! Предадохте Джордан. И мен.

— Съжалявам, но покрай сухото гори и мокрото. Жалко за Джордан, разбира се, изглеждаше свестен тип. Но големите каузи изискват жертви. Дори Романеску, ако беше жив, щеше да се съгласи с мен по този въпрос.

— Исусе Христе! Вие сте луд!

— Хайде, Дейвис, стига си се пенил! Това ни е работата. Да се раздрънкаме и да разлаем кучетата. — Той пъхна ръце в джобовете си и погледна към езерото. — Не съм действал на своя глава, Дейвис. Ние сме цяла група, учихме заедно в Оксфорд, вярваме в едни и същи неща, имаме еднакви ценности. Групата е известна като „Алисбъри Клъб“. Твърде прочути имена има в нея. Мога само да предполагам, защото никога не сме се срещали, но работим в разузнаването и сме предани на едни и същи идеи.

— Като например да предавате приятелите си?

— Засега ще забравя, че си казал това. Джордан не ми беше приятел, нито пък на теб. Ние сме само колеги. Има разлика.

— Тогава да предавате родината си?

— Напротив! Онези, които я предават, са глупаците в Уайтхол. Те забавиха края на тази война и това струваше на съюзниците сто хиляди живота, защото не искали да дразнят Сталин. Ако бяхме помогнали на Канарис и бяхме започнали преговори с германците, нима щеше да бъде толкова лошо? По-добре, отколкото превръщането на Европа в червен протекторат.

— Какво казахте на Майер онази нощ пред „Света София“?

— Той имаше план за убийството на Сталин. Бе установил контакт с един много високопоставен човек на име Фьодоров. Беше уредил твоята приятелка Даниела да му предаде специално конструирано куфарче, което всъщност беше бомба. Аз му помогнах с някои други мерки.

— Какви по-точно?

— Опитът за покушение над Сталин беше операция на Абвера. Но нямаше смисъл от него, освен ако не изглеждаше, че е замислено от нас. Помогнах малко в това отношение.

— Как?

— Връзката между съюзниците и Съветския съюз щеше да бъде разбита, ако съществуваше някакво подозрение за участието на британските служби в покушението над Сталин. Постарах се връзката да изглежда автентична.

— Но Доналдсън е открил това?

— Все още не знам как. Той ме шпионираше. Можеш ли да си представиш, Дейвис? Какво нахалство от страна на този негодник!

— Така че Абверът трябваше да го убие. А вие сте знаели за това?

— Разбира се.

— Аз също можех да умра него ден.

— Поканих те да обядваш с мен, не помниш ли? Направих всичко по силите си. Не можех да ти кажа направо защо смятам, че не трябва да обядваш с Доналдсън. Щях да издам плана.

Ник трудно можеше да приеме онова, което чуваше. Само си даваше сметка, че най-накрая Ейбрамс му казва истината. Той беше крил своя фанатизъм зад лустрото на изтънченост, която бе съвсем илюзорна.

— Операцията води началото си още от Букурещ, нали? Вие предадохте Бендикс, нали? Вие застреляхте и Клайв Алън.

— Без нефта Хитлер можеше да не нападне Русия. Затова трябваше да го получи. Мислехме, че нацистите и комунистите ще се унищожат взаимно. Накрая обаче само Хитлер се сгромоляса, но не и Сталин. Прекалено много са тези руснаци, не могат да бъдат избити.

— Вие сте луд!

— Предпочитам да мисля за себе си като за мечтател — отвърна Ейбрамс. — Но ти си мълчи, Дейвис! Не казвай на никого. И без това няма да можеш да докажеш нищо, а след провала на Троян ще бъдеш щастлив, ако изобщо получиш пост в някое посолство. Вероятно ще имаш нужда от мен в бъдеще.

— Джордан имаше семейство! Имаше две дъщери.

— Ако не желаеш да умреш, не ставаш диверсант и не ходиш зад вражеските линии.

Ейбрамс хвърли друга бутилка в езерото.

— А Константин? А Бендикс? Аз?

— Всичко за всеобщото добро, Дейвис.

Наоколо падаше здрач. Небето беше в прашно виолетово, първите звезди се появиха в дълбокото му дъно. Ник не можеше да погледне Ейбрамс. Обърна се да си върви. Имаше обаче още едно добро дело, което можеше да свърши.

— Къде отиваш, Дейвис?

— Има един живот, който мога да спася. Повдига ми се от теб, Ейбрамс.

— Ти разби сърцето ми, скъпи.

Ник се изплю на земята. Ейбрамс само се разсмя.