Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (79)

79.

Ник държеше своя „Уебли“, 38-ми калибър в едно чекмедже в кабинета си. Бяха му дали този пистолет от службите в замяна на загубения в нощта, когато го отвлякоха. Сега го извади от скривалището му, за да почисти и смаже механизма му.

Чувстваше се като натрошен отвътре. Това е, защото се страхуваме да обичаме прекалено много, помисли си. „Любовта ни оставя без защитни стени, старче — сякаш чу да казва Макс. — Винаги дръж нещо в резерв, това е спасението.“

Ние забравяме основната истина — че любовта има силата както да ни граби, да ни обели до голо, така и да ни лекува. Така че ние избираме — комфорта пред страстта, сигурността пред ужасяващото свободно падане на сърцето.

В чекмеджето имаше малка кутийка с муниции. Той взе един куршум и с голямо внимание го постави в пистолета, завъртя барабана няколко пъти и сетне го затвори.

Имаше много адвокати на защитата срещу онова, което възнамеряваше да стори: на първо място синовете му, защото това не бе урокът, който един баща желае да даде на децата си; след тях Дженифър, която поддържаше светлината да свети в миналото му, която все пак щеше да скърби за него, макар че той й бе дал достатъчно причини да го мрази; най-много Даниела Симоничи, един дух, вероятно една от загубените души на Босфора, който го уверяваше, че Майер го е излъгал, че тя не го е предала, никога, нито веднъж.

Ник не бе религиозен човек, но един вездесъщ Бог също беше там, намръщен в мълчаливото си неодобрение. Защото за подобен акт той щеше да бъде прокълнат, ако можеше да вярва на ученическата си библия. Там бе и онзи най-ужасен предател — надеждата, която шепнеше, че утре може би ще бъде по-добре от днес, само ако се напъне, ако се постарае да доживее до утре. Кой беше казал, че надеждата е просто отчаяние, отложено за в бъдеще?

Засега Ник щеше да остави на шанса да реши.

Не бе особено смел човек и му трябваше доста кураж да опре пистолета в главата си и да натисне спусъка. Но също така никога не беше се чувствал така изпразнен от съдържание и изоставен от всякакви човешки чувства, както в този момент.

Чукчето щракна и патронникът се обърна в револвера. Шансът беше шест на едно — добър залог за милостивото божество, ако изобщо имаше такова, или за съдбата, ако тя решаваше дали да живее, или да умре. За пръв път от месеци, а може би и от години Ник чувстваше духа си възвишен, защото най-накрая бъдещето му щеше да бъде решено от някой друг и той щеше да бъде освободен от отговорността за него.