Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (75)

75.

Ник бе върнат обратно в килията и хвърлен върху железния нар. Пикаеше кръв, не можеше дори да стигне до дупката в пода, за да уринира. Не го интересуваше.

Лежеше в тъмнината, трепереше целият от шока, не бе способен да се помръдне, нито да спи от болка. Трепереше и от студ. Мислеше за Дженифър. Мислеше и за момчетата.

Но най-много мислеше за Даниела.

Щом не я доведоха, за да гледа мъчението му, това означаваше, че е мъртва. Ако я бяха довели, той щеше да предаде страната и приятелите си. Нямаше никъде спокойствие в пищящата тъмна тишина.

 

 

Ник чу тропота от ботуши, приближаващи откъм коридора. Не можеше да диша, страхът от онова, което предстоеше, почти го задушаваше. Вратата се отвори и двамата румънски войници го изправиха на крака. Той извика високо от болката, която прониза тялото му.

Мъжете го задържаха прав между тях и го помъкнаха по коридора. Ник се опита да се приготви за мъчението. Беше решил да издържи колкото може по-дълго, за това го бяха обучавали.

Същата стая, същият майор от СД. Но този път Оверат не беше сам. Имаше още двама мъже в тъмни костюми, които спореха с германеца. В единия от тях Ник позна Попеску.

Когато го видя, лицето на румънеца се изкриви от изненада и погнуса. Сигурно приличам на карикатура, помисли си Ник. Беше покрит с мръсотия от килията и дрехите му бяха изцапани с кръв и воняха на урина. Да, със сигурност не изглеждаше толкова блестящ, както когато Попеску го видя за последен път в „Парк Хотел“.

Спорът се поднови, гласовете станаха дори още по-високи. Накрая Попеску прекоси стаята и му прошепна:

— Вие идвате с нас.

— Какво става?

— Вие сте гост на румънското правителство, а с вас са се държали непочтително.

Попеску издаде заповед и същите румънски войници, които го бяха завели в стаята за мъчения, сега внимателно го прикрепяха да върви по коридора, мърморейки окуражителни думи. Бяха толкова загрижени, сякаш им беше роднина. Попеску и колегата му вървяха пред тях. Когато излязоха навън, Ник почувства дъждовни капки по лицето си.

Помисли се с недоумение дали това не бе част от стратегията. В момента може би го водеха в друга килия, за още по-рафинирано мъчение. Не си позволи да се надява, че всичко е приключило.

Помогнаха му да се качи в очакващата ги черна кола и Попеску седна до него. Колегата му седна отпред. Един униформен румънски офицер седеше зад кормилото. Прекосиха калния двор и излязоха през портите. Ник очакваше всеки момент да направят завой и да се върнат обратно. Оверат щеше да ги посрещне усмихнато, щяха да го отведат в килията и всичко щеше да започне отначало.

— Нуждаете се от лекар — рече Попеску.

— Какво става?

— Спасяваме ви.

— Защо?

Румънецът изглеждаше изненадан, че Ник му задава този въпрос.

— Германците ще загубят тази война. Те изглежда са единствените, които все още не разбират това.

Колата попадна в дупка и подскочи. Ник извика високо от неочакваната болка, която преряза бъбреците му. Попеску се скара гневно на шофьора, нареди му да внимава и той намали скоростта.

— Искаме да говорите с вашето правителство — продължи той. — Искаме да преговаряме за примирие.

— Когато го направите, искаме да си спомните, че ние ви спасихме живота — намеси се другият мъж. Говореше английски със силен акцент.

— Кажете на вашите хора, че искаме германците да напуснат страната ни. Не желаем и руснаците да маршируват по нашите улици.

Беше му трудно да се концентрира. Главата му клюмаше на гърдите.

Така, значи не беше номер. Шофьорът нямаше да обърне колата обратно, той нямаше да бъде върнат в затвора, и повече нямаше да го бият.

— Много ли ви боли? — попита го Попеску.

— Ще се оправя — отвърна Ник, но при всяко подскачане на колата имаше чувството, че през бъбреците му преминава електрически ток.

— Къде е Даниела?

— Кой?

— Имаше една жена, която бе отвлечена с мен. Името й е Даниела Симоничи. Те мислят, че е английски агент. Трябва да се върнем за нея.

— Там няма друг затворник — отвърна Попеску.

— Държат я в бараките.

— Не, вие бяхте единствен.

Така, значи беше мъртва. Бяха я убили и сигурно бяха изхвърлили тялото й в Черно море.

През целия път до границата Попеску говореше как трябва да изпратят пратеник в Истанбул и да започнат преговорите. Ник виждаше, че устните му се движат, дори чуваше думите, но скръбта и болката го бяха вцепенили и по-късно не можеше да си спомни нито дума от казаното.

Преминаха през немски пост, подминаха колона от германска пехота, прясно попълнение, пътуваща в открити камиони. Повечето от войниците бяха младежи, още деца. Без съмнение техните лица приличаха на неговото: момчетата не можеха да повярват, че нещата така са се обърнали, след като някога всичко бе изглеждало толкова сигурно.