Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (61)

61.

Ник караше бавно по каменистия сокак, който се наричаше Улица на Божията майка. Майер се появи от сенките на един вход и скочи на задната седалка до Ейбрамс.

— Карай — нареди Ейбрамс.

Ник се спусна до подножието на улицата, сетне зави надясно към „Таксим“. В този час на нощта имаше съвсем малко движение и той проверяваше постоянно в огледалото дали не ги следят. Сетне насочи колата през моста Галата и се отправи към Сераглио Пойнт.

Накрая паркира хъмбъра в една тиха пуста улица под „Света София“.

— Разходи се — нареди му Ейбрамс.

Ник излезе от колата. Върна се обратно на хълма, следвайки стените до портата на стария дворец. Хладна, студена нощ, но ясна; резенът на младата луна бързаше по небето между черните като мастило облаци. Той видя проблясването на цигарите на задната седалка на колата, където двамата мъже си говореха. Чудеше се какъв ли е предметът на разговора им.

Но той си имаше своите собствени тайни и не искаше да знае за тайните на другите.

Когато погледна нагоре, видя високо в стените на стария дворец нишите, в които султанът бе поставял главите на предателите и изменниците, за да почернеят и изсъхнат на слънцето. Тогава са знаели как да се справят с недоволните и предателите.

Ник изпуши една цигара, после още една. Погледна часовника си. Двадесет минути.

Последва изсвирване на клаксон. Това беше сигналът, че са свършили.

Върна се при колата и седна зад волана. Погледна в огледалото за обратно виждане, като го нагласи така, че да може да хване изражението върху лицето на Майер, но германецът бе непроницаем. Пътуваха в мълчание обратно по моста. Ник спря колата на Улицата на Божията майка и Майер слезе. Той продължи с Ейбрамс към посолството.

— Всичко наред ли е? — попита шефа си Ник.

— Всичко мина гладко — отвърна Ейбрамс. Когато стигнаха в посолството, вместо да се прибере Ейбрамс се качи в кабинета си. Господи! Минаваше полунощ.

Ник върна колата в гаража и взе такси до вкъщи.

 

 

Доналдсън въобще не приличаше на спортист. Беше нисък и дебел, кръглият му корем висеше над колана на шортите и когато се появи на корта за скуош, който поддържаха в мазето на консулството за персонала, Ник едва не се разсмя. Но като започнаха да играят, бързо осъзна, че го бе подценил. След петнадесет минути Ник едва тичаше и не можеше да диша, докато Доналдсън дори не беше се изпотил. Беше заел място в долния край на буквата Т и безмилостно караше противника си да тича от единия край на корта до другия.

Докато Ник се мъчеше да възстанови дишането си, Доналдсън подхвърляше топката върху ракетата си и очевидно бе в отлично настроение.

— Как върви работата, Дейвис?

— Добре, сър.

— Доволен ли си от нея?

— Да, сър.

— Разбирате ли се с Ейбрамс?

— Абсолютно, сър.

Помисли си, че това е просто поредният невинен разпит, докато не видя изражението на Доналдсън.

— Студен е като риба, не смяташ ли? — попита Доналдсън.

Ник не знаеше какво да отговори.

— Евреин.

— Религията на човека си е негова лична работа, сър.

— Глупости. Внимавай с него, Дейвис.

— В смисъл?

— Просто бъди внимателен. Той има някои нещастни приятели.

— Какво искате да кажете, сър?

Доналдсън му подаде топката.

— Твой ред е. Имах късмет тези две игри. Сега сигурно ще ми видиш сметката.

Но отново го би, петнадесет на три, сетне поклати глава и излезе от корта, без да каже нито дума повече.