Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (55)

55.

— О, ти си се възстановил след изпитанието? — възкликна Ейбрамс.

Ник предпазливо докосна раната над окото, където се бе забила една треска от кубрика.

— Нищо ми няма — отвърна той.

Още веднъж бе измамил смъртта. Константин, Джордан, Дийкин и двамата рибари, които бяха влезли в битката заедно с него и чиито имена той никога нямаше да узнае, сега бяха мъртви и лежаха на някакъв чужд бряг в Добруджа. Един турски патрулен катер го спаси от някакво безименно село на брега на Черно море, където бе акостирал с „Наталия“.

— Германците явно са били предупредени — рече Доналдсън. — Ще трябва да приемем, че хората на Романеску или са мъртви, или арестувани.

Настъпи дълга и мъчителна тишина.

Ейбрамс се мръщеше сякаш бе открил някакво петно на килима. Той беше шахматист, а не гладиатор, наслаждаваше се на умствените битки, на интелектуалните предизвикателства в играта, която водеха. Проливането на истинска кръв го разстройваше.

— И така, кой е предателят? Какво ще кажете за Константин?

Ник поклати глава.

— Невъзможно. Цялото му семейство е било избито от немците, за Бога.

Репликата прозвуча раздразнено и донякъде недисциплинирано.

Доналдсън се завъртя неспокойно на стола си. Бузите на Ейбрамс пламнаха и се обагриха в бронз.

— Съжалявам, сър, но той наистина е извън подозрение в моя списък.

— А някой от рибарите?

— Константин не бе казал на никого от екипажа си къде отиваме, докато не излязохме в открито море.

Доналдсън въздъхна.

— Добре де, тогава какво следва? Единствените хора, които знаеха за операцията, седят в тази стая.

— Информацията сигурно е изтекла от местен източник — отсече Ейбрамс.

— Точно това казах на Де Частелейн — допълни Доналдсън, — един от хората на Романеску. Но няма начин да открием дали изтичането е оттук.

Ник неочаквано почувства вина и леко неудобство. Понякога бе вземал документи вкъщи, за да ги чете през нощта, въпреки изричната забрана според протокола за сигурност. И сега изведнъж си спомни, че картите и документите за операция „Цицерон“ бяха на бюрото му в нощта, когато бе заспал, а Даниела бе при него — свободна за кой знае колко дълго време да се разхожда из къщата и да разглежда каквото си пожелае.

Погледът на Ейбрамс беше неспокоен. Сякаш знаеше за възникналото в мозъка му подозрение. Ник се бореше със себе си. Нима тя го бе предала? Нима Даниела Симоничи беше причината за смъртта на Джордан, Константин и останалите?

Беше ли възможно да желае и неговата смърт?

Част от съществото му отхвърляше това предположение и не искаше да повярва. Все още не.

Но как би могъл да бъде сигурен?

Помисли си за семейната снимка, която Джордан му показа в кръчмата на площад „Таксим“, спомни си усмивката му, която разкриваше дупката между предните зъби, незапалената лула, и колко честно и открито говореше за предателството.

„Ако кажа на Ейбрамс за подозренията си, с кариерата ми е свършено — мислеше си той. — А и какво ще постигна, ако той се окаже прав? Ако операцията е била предадена от някои от хората на Романеску? Не мога да повярвам, че Даниела би направила това.“

— Знаете, че Джордан е единствената истинска загуба за нас — продължи Ейбрамс. — Горилите на Романеску ще бъдат трън в задника ни, след като войната свърши. По-добре да скъсаме с тях още сега. Ние така или иначе ще спечелим тази война. Онова, за което се борим, е мир.

Ник се запита какво ли мислят за оценката на Ейбрамс в Уайтхол. Или какво би казала жената на Джордан.

Гледаше през прозореца покривите на Истанбул и се измъчваше от угризения на съвестта. Чудеше дали съвестта на Ейбрамс и Доналдсън не ги терзае по същия начин.

 

 

Последният час на нощта — най-тъмният час преди разсъмване, когато лудите в лудниците и приютите са неспокойни, когато нощните птици се събуждат и настъпва часът на бухала, когато самотните и измъчени души се мятат в сънищата си, отпъждайки демоните, които идват да ги преследват. Часът на бика.

Даниела винаги се измъчваше през нощта. Отхвърляше рязко завивките, въртеше се и мърмореше думи насън, които той не разбираше. Сънищата й бяха пълни с мъже, които я очакваха в тъмни стаи и вършеха неописуеми неща, сънища как бяга и как се връща, сънища, пълни с черни сенки, безименни страхове и опасения.

Тя твърдеше, че е така, откакто се помни.

И все пак да спи с нея, в буквалния смисъл на думата, бе едно от нещата, на които Ник се наслаждаваше най-много. Тя невинаги бе измъчвана от такива терзания. Понякога спеше спокойно и дълбоко, след като бяха правили любов, и той много обичаше тези моменти — да я прегръща с ръцете си, краката й — безгрижно преплетени с неговите, дланта й — нежно заровена в окосмяването на гърдите му.

Сега Ник я наблюдаваше как спи. Голото й тяло се открояваше върху белите памучни чаршафи. Устните й бяха леко разтворени, във формата на сърце, едната й ръка бе вдигната над главата, а тъмната й коса бе разпиляна по възглавницата. Мърмореше нещо в съня си.

Той се усмихна на удоволствието просто да я наблюдава, вслушвайки се в дълбокото й и равно дишане.

Неочаквано тя отвори очи.

— Ти си буден — прошепна.

Облиза устните си и се огледа из стаята, спомняйки си къде се намира, с кого е. Изпъна тялото си, премаляло и отпуснато като на котка. Позволи му да прекара ръката си по хълбока й, по гърдите й и му се усмихна с толкова безгранично обещание, че той отново почувства желание.

— Нямах намерение да те будя.

— Лъжец. — Даниела се завъртя към него и го целуна по рамото. Ник си мислеше за нощта, когато се бе събудил и тя не бе в леглото до него, нощта, когато безотговорно и безгрижно бе оставил телеграмите за операция „Цицерон“, разхвърляни върху бюрото си.

— Какво има, скъпи? — прошепна Даниела.

Той поклати глава.

Нищо. — Погали рамото й.

Тя се подпря на лакът.

— Чувствам се в безопасност, когато ме прегръщаш.

Ник не отговори и тя се взря право в очите му.

— Има нещо, нали?

— Не, няма нищо.

— Можеш да споделиш с мен, Ник.

— Казах ти, няма нищо. Просто работа.

Той се отдръпна от нея и легна по гръб, загледан в тавана. В стаята бе задушно и горещо, Ник отметна чаршафа. Не можеше да си почине, не можеше да спи. Трябваше да научи истината. Но защо?

Облече халата си и слезе долу в кабинета. Вратата както винаги не бе заключена и върху бюрото му имаше разпръснати листа. Никой от тях обаче не бе от особена важност. Той никога повече не бе оставил документи с печат „Строго секретно“ вкъщи. Не трябваше да ги носи и през онази нощ.

Отиде до шкафа с напитки и си сипа един голям джин. Не че му се пиеше, просто трябваше да прави нещо, да държи нещо в ръцете си.

Ако човек е влюбен в актриса, как би могъл да знае кога е искрена? Всеки поглед, всяка въздишка, всяка целувка, смях, всяко „обичам те“ можеше да бъдат просто поредното изпълнение. Вероятно и нищо от тези жестове не бе истинско. Желанието му да я има можеше да бъде копнеж по нещо, което не съществуваше в действителност.

Ник погледна през прозореца. Дъждът беше спрял и от камъните като духове се вдигаха изпарения. Въздухът беше неподвижен и бездиханен. Той си помисли за бъдещето без Даниела Симоничи, за онова, което ще прави, когато войната свърши, за прекрасната млада жена, която лежеше в леглото му на горния етаж, и за плаващите, опасни, подвижни пясъци на любовната връзка, която никога не би трябвало да започва.