Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (52)

52.

Целият град лежеше бездиханен в маранята на августовското слънце. Точно по пладне Ник вървеше към апартамента на Макс на площад „Таксим“, като се придържаше към сенките на къщите подобно на човек, който се крие от снайперист. Горещината изсмукваше цялата енергия на града. Изкушенията бяха малко.

Макс пиеше повече, отколкото бе полезно. Завари го на балкона по риза с къси ръкави да пие ракия. На безпощадната лятна светлина Ник забеляза мрежа от спукани капиляри по носа и бузите му.

Поговориха за войната. Вълната се бе обърнала след погрома на германците при Сталинград подир Коледа. През последните седмици военни части на Съюзниците се бяха приземили в Сицилия и бяха превзели Палермо. В „Джумхуриет“ повече нямаше уводни статии с размисли върху намеренията на Германия спрямо Турция.

— Как е животът от твоята страна на оградата, старче?

— Добре.

— Не ми се струва така. Напротив, изглеждаш ми безкрайно нещастен.

— Има много проблеми, за които да мисля.

— По служба или сърдечни?

Ник добави вода в ракията си.

— Не мога да говоря с теб за службата си, Макс.

— Тогава по-добре ми говори за другите. Чувал ли си се с Дженифър?

Ник кимна.

— Тя е добре.

— Прости ли ти?

— Не съм я молил да го прави. Всичко свърши, Макс.

— Не бъди толкова сприхав, старче. Просто малко майтап. Ако човек не може да се повесели и посмее по време на война, какво друго му остава?

— Кой е казал, че изневярата е смешно нещо?

— Не съм сигурен, но най-вероятно някой мъж. Така предполагам. — Макс се ухили. Общоизвестно бе, че през последните шест месеца имаше връзка с една унгарска певица на име Адриен Варга, която пееше по нощните клубове.

— Опитвам се да запазя всичко спокойно, Макс.

— Разбирам те абсолютно. Но се страхувам, че е малко късно. Все едно да затвориш вратата на конюшнята, след като десетина ескадрона са влезли вътре и всички коне са умрели от старост. — Той пресуши чашата си и си сипа още. — Тя шпионира за теб, нали?

— За какво говориш?

— Стига де! Тя шпионира за теб. Няма да кажа на никого, ей на, честен кръст! Не искам да преча на усилията да спечелим войната. Абсолютно.

Ник не каза нищо.

— С Хитлер е свършено, разбира се.

— Все още не.

— Написано е на стената с огромни кървави букви. Сталинград постави началото. Руснаците разбиха Наполеон, ще разбият и него.

— Той ще продължи да се бие до последна капка кръв, Макс.

— Но дали генералите му ще продължат?

Е, да, това беше въпросът, помисли си Ник. Ако те откажеха да се бият, какво щеше да прави фюрерът? Може би Даниела щеше да открие нещо.

— Я по-добре ми кажи как върви любовният ти живот? — смени темата Ник.

— Когато става дума за жени, старче, номерът е да не се влюбваш в тях. Това е разковничето. Само едно предупреждение запомни от мен, стари приятелю. Влюбиш ли се, оглупяваш, което не е никак, ама никак добре за никого. Това е първият закон на Макс Кинг за любовта.

— Благодаря ти много — отвърна Ник.

— Съветът е безплатен. Как е прекрасната Даниела, впрочем?

— Обичам я, но не знам дали мога да й вярвам.

— Е, старче, ти току-що обобщи цялата хилядолетна история на отношенията между мъжете и жените в едно изречение. Добре казано. Още една чашка?

 

 

Котките се разбягаха, докато той слизаше внимателно и предпазливо по стръмното стълбище. Ноздрите му се присвиха при вида на петната мръсотия и развалени плодове. Хълмът слизаше надолу към доковете и квартала на рибарите; почернелите от времето каменни сгради и изгнили дървени къщи се бяха килнали над улицата като пияни. Налагаше се да прескача разни парцали, динени кори, отрязан крак на магаре.

Намери мръсния вход и влезе вътре, като задържа дъха си при вонята на боклука под стълбището. Изчака, докато очите му свикнаха с полумрака и сетне се изкачи по стълбите на втория етаж. Почука на вратата на едно от жилищата.

Стоеше и чакаше Константин да отговори на почукването, сетне удари с юмрук за втори път.

— Константин! Аз съм! Отвори!

Когато рибарят най-накрая се появи, Ник бе задушен от миризмата на алкохол в дъха му. Вонеше на бъчва. Със сигурност Константин от доста време не се бе бръснал, нито мил.

— Най-добре влез — покани го рибарят и го пусна да мине покрай него.

Мръсна бедняшка квартира, състояща се от стая и кухня. Кракът на Ник се блъсна в празната бутилка ракия, която лежеше на голия под, и тя се търкулна под масата.

— Кога? — попита Константин.

— В петък.

— Добруджа, нали?

— Добруджа.

— Ех, Добруджа — повтори с носталгия рибарят.

Константин беше роден в този край и през целия си живот се бе занимавал с риболов. През 1941 след идването на германците бе избягал оттам. Когато немците подбрали всички жители на родното му село и ги разстреляли в полето, той бил в морето. Отплавал за Турция с рибарската си лодка на име „Наталия“ и се приютил при свой братовчед, който живеел в Галата.

Два месеца по-късно научил, че жена му и синовете му са останали живи и се криели в горите край селото. Бил готов да поеме с лодката си за Добруджа и да ги доведе тук, когато неговият най-добър приятел от селото го намерил на кея в Галата. Двамата плакали и се прегръщали, приятелят му казал, че има лоши новини. Най-лошите. Семейството му било хванато и изпратено в концлагер в Полша.

Оттогава Константин се измъчваше от самообвинения. Бе един от първите и най-лесно вербувани агенти на Ник; едничкият смисъл в живота му бе да направи нещо, каквото и да е то, за да помогне нацистите да бъдат победени.

Ник даваше на Константин малко пари за разходите и работата, макар да знаеше, че ще бъдат използвани единствено за ракия. Константин се нуждаеше от лекарство, с което да притъпи болката.

— Тогава до петък — сбогува се Ник.

— Добре — кимна Константин и затвори вратата зад него.

Ник побърза да излезе. Не обичаше да бъде около рибаря. Вината полепва по онези, които остават живи, мислеше си той, и цапа като кръв. Константин бе оцелял само за да открие, че всъщност дарът на спасението е много по-горчив. Сега единственото, което желаеше, бе същото, от което някога се бе страхувал повече от всичко — собствената си смърт.

 

 

Омар Калмаз имаше безизразния, отсъстващ поглед на пристрастен пушач на опиум. Всеки път, когато го видеше, Ник имаше чувството, че е затънал още по-дълбоко в този ад. Бузите му бяха хлътнали, а в очите му се бе настанила безгранична пустота.

Той не бе много по-стар от Ник, но гъстата му коса вече бе посивяла, мустаците му бяха увиснали унило като на морж и скриваха по-голямата част от долната половина на лицето му. Бузите му бяха толкова дълбоко набраздени от бръчки, та понякога на Ник се струваше, че вижда прах, отложил се в гънките им. Но все още изглеждаше хубав, дори представителен мъж, когато бе далеч от лулата на наргилето.

Има нещо тъжно и объркано в пристрастяването; а пристрастяването на Омар го бе хванало здраво за гърлото. Наркотичната му зависимост от опиум вероятно не го определяше като най-добрия и сполучлив опит да бъде вербуван като агент, но Ник го бе наследил от предшественика си в Истанбул. Първоначално Омар се бе оказал изключително ценен и дори доскоро бе в състояние да държи демона на своето пристрастяване под контрол. Неговите контакти в турското министерство на отбраната и в Емниет — турската тайна полиция, бяха безценни. Ейбрамс дори подозираше, че е внедрен с благословията на Емниет, за да подава информацията, която не можеше да прехвърли чрез нормалните дипломатически канали.

Омар бе попаднал съвсем естествено в ръцете на своите господари: неговите бизнес интереси често го водеха в Румъния, където той изнасяше килими, медни съдове и кожи. Срещаше се редовно и с един румънски чиновник от министерството на вътрешните работи, племенник на Йон Попеску, лидер на местната либерална опозиция и все още влиятелен глас в правителството.

Като един от старшите министри на Антонеску, Попеску получаваше редовни доклади от румънския посланик във Виши, Франция, включително и информация за движението на немските военни части и за фабриките за оръжие там. През последната година Попеску бе изпратил копия от тях на Ник чрез Омар, който ги връщаше в Истанбул във фалшивото дъно на куфарчето си. Тези доклади стигаха, заедно с информацията от Даниела, до маршала на военновъздушните сили Харис и британското военновъздушно командване.

Омар му подаде кафяв хартиен плик и Ник му върна друг, съдържащ значителна сума в лири стерлинги.

— Имам съобщение за вас — рече Омар. — Попеску бей ме помоли да го кажа само на вас.

— Казвай.

— Той иска да започнете диалог. Относно възможностите за примирие.

Добре. Както бе казал Макс, посланието наистина бе изписано на стената с големи, кървави букви. Трудно му бе да повярва подобно нещо само преди две лета. Тогава нацистите изглеждаха непобедими.

— Има и още нещо. Попеску бей е разтревожен. Казва, че поддържате комунистите. Онова приятелче Романеску.

— Групата му е една от няколкото съпротивителни организации вътре в страната. Техните политически възгледи нямат никакво значение за нас сега.

— Той твърди, че комунистите искали да превземат страната.

— Те горят от нетърпение да помогнат да победим Хитлер. Това е нашата първостепенна задача.

— Мисля, че Попеску бей желае да работи с вас. Но тези болшевики го изнервят и притесняват.

— Кога се връщаш в Букурещ?

— След един месец.

— Ще се опитам да му дам отговор дотогава.

— Бог да е с вас, ефенди.

— И с теб също, Омар бей.

На връщане към консулството Ник затвори очи, опитвайки се да се откъсне от врявата на пешеходците и ръмженето на такситата по моста Галата, и се замисли дали онези помпозни, надути копелета в Уайтхол все пак ще се вслушат в здравия разум, като спасят не само своите хора, но и румънците, и, да, разбира се, германците също, от Хитлер и Сталин, и останалите от тази изцапана с кръв луда шайка.

Вероятно Ейбрамс беше прав. Сталин беше човекът, от когото би трябвало да се страхуват сега.