Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (39)

39.

Когато се върнаха в консулството, секретарят на Ник му съобщи, че веднага трябва да отидат в кабинета на аташето. Доналдсън беше истинска загадка: беше нисък, пълен и очилат, но имаше най-красивата жена, която някой можеше да си представи. Без нея може би щеше да стане за посмешище, защото бе най-затвореният и високомерен човек, когото Ник някога бе срещал. Но чарът и красотата на жена му придаваха и на него известна елегантност. Нямаше служител в консулството, който да не наблюдаваше Доналдсън и да не размишляваше и клюкарстваше за неговите тайни; въпреки това всички се отнасяха към него с уважение, а по-младите мъже от персонала — и с известна доза фалшиво обожание.

Те бяха въведени в кабинета му от секретарката. Офисът беше голям, подреден, с високи прозорци и внушителен изглед. Всичко говореше за високото служебно положение на обитателя му.

Доналдсън ги очакваше зад бюрото си, пръстите му бяха допрени и образуваха кула. От другата страна на бюрото седеше старият приятел на Ник от „Хаганах“ — Давид Бен-Арази. Атмосферата в стаята беше ледена.

След като ги представи един на друг, Доналдсън предложи на Бен-Арази чаша чай.

— Не, не искам чай. Искам да направите нещо за онези хора на кораба.

Доналдсън помоли секретарката си да донесе чайника така или иначе.

— Виждали ли сте „Струма“? — попита Бен-Арази.

Доналдсън погледна Ейбрамс.

— Точно оттам идваме. Дейвис и аз току-що се връщаме от доковете — отговори Ейбрамс.

— На кораба има над седемстотин души, от тях повече от триста са жени и деца. А е проектиран да превозва сто пътници.

— Да. Разбирам.

— Нима? Наистина ли, господин Ейбрамс? Разбирате ли какво значи да си евреин в друга страна, освен в собствената си? Знаете ли, че преди да напуснат Констанца, тези хора са имали пари и бижута, които са им откраднали на кейовете? Знаете ли какво е да си евреин в Румъния след пристигането на германците там?

— Господин Дейвис е един от последните напуснали Румъния служители на нашето посолство в Букурещ — отговори Доналдсън. — Сигурен съм, че той разбира това по-добре от нас.

Бен-Арази погледна Ник и си помисли: „Да бе, разбира. Така както всеки неевреин би разбирал.“

— Тези хора искат да отидат в Палестина, но вашето правителство не им дава визи.

— Не можем да сторим нищо повече по този въпрос — заяви Ейбрамс. — Получаваме инструкциите от Уайтхол. Мислили ли сте да ги качите на влак?

— Знаете толкова добре, колкото и аз, че турците няма да им позволят да слязат на брега, защото сте им втълпили, че вашето правителство ще смята това за вражески акт. Вие сте ги сплашили и убедили в това, а сега искате да обвините тях за създадената ситуация.

Ейбрамс разпери ръце.

— Бих искал да мога да ви помогна.

— Видяхте ли кораба? Турските власти не ми дадоха разрешение да се кача на борда, но аз говорих с капитана. Плавателният съд е претоварен и храната е малко. Те не могат дори да си сготвят, защото немците в Констанца са задигнали тенджерите и тиганите им. — Изгледа поред тримата мъже в стаята. — Какво ще стане с тях? — попита и дълбокият му глас неочаквано се пречупи.

— Лично аз им желая най-доброто, разбира се — започна Ейбрамс, — но не можем да променим политиката на нашето правителство.

— Значи политиката на британското правителство по отношение на еврейските бежанци е да се удавят? — Бен-Арази бе загубил контрол. — Двигателят се е повредил още преди да напуснат Констанца. Трябвало е да бъдат теглени на буксир от румънците, за да излязат в открито море. — Той удари с юмрук по бюрото на Доналдсън. — Искате ли да узнаете повече за този кораб? Бил е регистриран през 1830 година, благодарение на Божията милост! Използвали са го като баржа за добитък по Дунава, преди да започне войната и тогава е бил обявен за годен за пътуване по море. Той е смъртоносен капан! Не бих се доверил да ме закара дори до отсрещния бряг на Босфора.

Тъй като Ейбрамс не отговори, Бен-Арази скочи на крака.

— Вие също сте евреин, нали? Как можете да работите за правителство, което постъпва така със собствения ви народ?

— Може да съм роден евреин, но моята страна е Англия.

— О! Тогава ще ви кажа, че това не е страна, с която можете да се гордеете — отвърна остро Бен-Арази и напусна стаята, като се сблъска със секретарката на Доналдсън и разплиска чая върху таблата в ръцете й.

След неговото излизане настъпи тишина.

— Е, все пак мина добре — каза Ник.

Доналдсън изсумтя, беше объркан. Стана и отиде до прозореца.

— Защо не можем да им помогнем? — попита Ник.

— Знаете толкова добре, колкото и аз, че се нуждаем от подкрепата на арабите в Палестина срещу германците — отвърна Ейбрамс. — Няма да я получим, ако помагаме на евреите да колонизират страната им.

— Ако това е единствената причина, не получаваме много за парите си от моллите. Чух, че четели „Моята борба“ в джамиите.

— Ако помогнем веднъж, това ще отприщи шлюзовете — намеси се Доналдсън и вля в разговора доза подсладено благоразумие.

Първата стъпка.

Първата стъпка. Политика на баналността. Ник знаеше, че Чърчил симпатизира на еврейската имиграция, но във Форин Офис имаше хора, които не споделяха неговите възгледи. Хора като Доналдсън и Ейбрамс. Беше чел един секретен доклад, в който дори се промъкваше идеята да се потапят кораби с еврейски имигранти, пътуващи от Истанбул. Там се правеше следното заключение: Това е единственият начин, по който трафикът със сигурност може да бъде спрян. Той обаче е стъпка, която по очевидни причини правителството на негово величество едва ли ще бъде готово да предприеме, при каквито и да е обстоятелства.

Вместо това корабите, които успяваха да преминат през палестинската блокада, биваха хващани, имигрантите депортирани, а екипажът им арестуван. Това беше мекият вариант.

— Арабите никога не са били наши приятели — вметна Ник.

Доналдсън сви рамене.

— Може и да е истина, но ние нямаме право да разпалваме допълнително ситуацията. Такава е официална правителствена политика.

Ник стана, за да си върви.

— Добре, но все пак е само политика. Хората на „Струма“ едва ли искат да се удавят, защото ние мислим така.

Бе почти на вратата, когато Ейбрамс го повика обратно.

— Дейвис, не забравяй, че си на дипломатическа служба. Бъди дипломат. Състраданието няма място в политиката. Това е консулство, а не дом за сираци.

— Да, сър — отвърна Ник и излезе.